Потегли с първия светлик. На пръв поглед нямаше никаква пътека, само осезаема празнота, която го теглеше напред. Ако не се налагаше да търси следите сред стария сняг, щеше да се отклони. Вече не вярваше на инстинкта си да се ориентира, след като през последните месеци се бе губил къде ли не без знаци, които да го държат в правилната посока. Облаците надвиснаха още по-ниско. Откъм върха задуха лек ветрец, носеше сух, фин сняг, който едва ли можеше да се нарече снежинки. На моменти беше толкова твърд, че жилеше бузите, после спираше. Събираше се в старите стъпки по пътеката като кафеникав пясък.

Стигна до черно езеро, разположено като капак в земята. По краищата му вече се беше образувал лед, самотна патица се носеше по водата в средата и дори не се трогна да погледне Инман. Сякаш гледаше нищото. Инман знаеше, че светът на патицата се смалява все повече и повече около нея и тя ще се носи така в кръг, докато водата се скове при самите й крака. Тогава, колкото и да пърха с криле, ще бъде прикована към смъртта си. Отначало Инман помисли, че трябва да я застреля, за да промени поне някаква част от съдбата й, но тогава пък щеше да се наложи да нагази във водата и да я вземе, а ненавиждаше да убива животни, без да ги изяжда след това. От друга страна, ако го направи, ще разколебае решимостта си да пости. Остави патицата сама да се бори със съдбата си и продължи по своя път.

Пътеката тръгна нагоре, отново заваля. Този път беше истински сняг със снежинки като пухчета от бодил, които падаха косо и омайваха Инман с движенията си. Следите постепенно избледняваха под новия сняг. Вървеше бързо, катереше се към върха, а когато следите започнаха съвсем да изчезват, се затича. Дълго тича надолу сред черните ели. Виждаше как следите се запълват и сливат със земята. Независимо колко бързо се движеше, следите избледняваха пред погледа му, докато накрая се превърнаха в едва доловими очертания като белези от стари рани. После като водни знаци върху хартия, които се виждат само срещу светлината. Снегът се стелеше равен и еднообразен около него.

Снежинките продължаваха да падат, Инман вече дори не различаваше накъде води пътеката. Продължи своя бяг, накрая спря на място, където елите се издигаха черни и застрашителни и светът около него се сля в едно цяло. Нямаше посока, не се чуваше друг звук освен падането на сняг върху сняг. Помисли си, че ако легне на земята, снегът ще го покрие; когато се стопи, ще отмие сълзите от очите му, след време ще отмие очите от главата му, после и кожата от черепа му.



Ейда и Руби подремнаха, Стоброд започна да се дави и кашля. Ейда си беше легнала с дрехите и се събуди със странното усещане от крачоли, увити около краката си. Колибата беше студена, огънят тлееше. Светлината отвън беше странна, остра, вещаеше сняг. Руби отиде при Стоброд. От ъгълчето на устата му се стичаше ивица алена кръв. Отвори очи, но не я разпозна. Тя сложи длан на челото му, погледна Ейда.

— Гори. — Отиде в ъгъла на помещението и започна да събира паяжини, докато направи топка; бръкна в торбичката с корените, извади два и разпореди: — Донеси вода, ще направя нова превръзка за онази дупка в гърдите му. — Хвърли дърва в огъня и се наведе да го разпали.

Ейда прибра коса и сложи шапката, за да я придържа. Отиде до потока с кофата, напълни я и я занесе на коня, който шумно я изпи до дъно. Напълни я още веднъж и тръгна към колибата. Снегът падаше на парцали от натежалото сиво небе, ръката, която държеше кофата побеля мигновено. Повя вятър и повдигна яката й.

Почти беше стигнала до колибата, когато леко движение привлече погледа й към мястото, откъдето миналия ден бяха влезли в лагера. Диви пуйки си проправяха път сред снега — десет или повече птици сред голите стволове на дърветата. Водеше ги голям сив мъжкар. Правеше една-две крачки, спираше, опипваше снега с човка, после продължаваше напред. Пуйките се катереха нагоре по хълма, силно приведени напред, с гърбове почти успоредни на земята. Придвижваха се с усилие, като стари хора, които влачат тежък товар. Бяха слаби, с удължени тела, не приличаха на питомните си роднини.

Ейда се премести бавно, така че да остави колибата между себе си и птиците. Влезе, сложи кофата на огнището. Стоброд лежеше неподвижно. Очите му бяха затворени, лицето му беше пепеляво жълто като застинала мас. Руби стана от мястото си до него и се зае да приготвя водата и корените.

— На хълма има пуйки — съобщи й Ейда.

Руби вдигна поглед.

— Нямам нищо против да похапна малко пуешко. Пушката е заредена. Иди да отстреляш една.

— Никога не съм стреляла.

— Много е лесно. Вдигаш предпазителя, прицелваш се и натискаш спусъка. А, да, не затваряй очи, докато го правиш. Ако пропуснеш, пробваш пак. Притискаш приклада здраво към рамото си, иначе можеш да си счупиш ключицата при отката. Трябва да се движиш бавно, защото дивите пуйки имат способността да се изпаряват в нищото. Ако не можеш да се приближиш поне на двайсет крачки, няма нужда да хабиш заряда.

Руби започна да мачка корените с ножа върху един плосък камък. Ейда не помръдна. Руби я погледна отново. Видя изписаната на лицето й несигурност.

— Какво му мислиш толкова! Най-много да не уцелиш нито една, на всеки ловец на тоя свят се случва. Хайде, отивай!

Ейда се покатери по склона внимателно. Виждаше пуйките, които продължаваха да се движат сред кестените отсреща. Следваха посоката на вятъра и снега. Пресичаха склона и не изглеждаше да бързат. Когато сивият мъжкар намираше някаква храна, всички се скупчваха и кълвяха, после отново продължаваха пътя си.

Ейда знаеше, че Руби не е права, че най-лошото би било да не уцели. Всички в околността бяха чували историята за вдовицата на някакъв войник. Миналата зима се покатерила на едно дърво да застреля елен, изпуснала пушката, тя гръмнала при удара в земята и в крайна сметка жената сама се свалила от дървото. Имаше късмет, че беше оцеляла, за да й се присмиват за случката. Счупила бе крака си при падането и оттогава накуцваше, а на бузата си имаше два белега от куршум, приличащи на дупки от шарка.

С такива мисли за несръчни ловци и последствията от това, Ейда се придвижваше разтревожено по склона. Пушката се люлееше до нея и сякаш потрепваше в ръката й. Опита се да заобиколи и да пресрещне пуйките, но те смениха посоката и тръгнаха направо нагоре. Известно време ги следва, катереше се заедно с тях, спираше, когато те спрат. Опитваше се да не вдига шум. Стъпваше бавно, оставяше снега да заглушава движенията й и се радваше, че е с панталони, защото с дългата пола и прилежащите й фусти едва ли щеше да успее да скрие присъствието си. Все едно да се разхожда в гъста гора, наметната с голям юрган.

Дори при тези предпазни мерки Ейда се притесняваше, че пуйките ще изчезнат, точно както Руби я предупреди. Не сваляше поглед от тях, следваше ги търпеливо и накрая успя да се приближи на желаното разстояние. Птиците спряха и се огледаха разтревожено. Тя замръзна на място, не я видяха. Покълваха в снега за някаква храна. Ейда прецени, че едва ли ще има по-добра възможност за стрелба, вдигна бавно пушката и се прицели в колоната. Стреля и за свое изумление видя две да падат. Останалите излетяха в безпорядък и в уплахата си се втурнаха надолу точно срещу нея. За кратък промеждутък от време тежки птици раздираха въздуха около главата й.

Скриха се в един храст, Ейда си спомни, че трябва да диша. Върна лентата назад, не си спомняше отката, не усещаше рамото си. Никога да не бе използвала огнестрелно оръжие, това бе първият й изстрел, знаеше, че пушката си има своя воля, че пътят на спусъка е дълъг и неравен, че не е съвсем ясно в кой етап на натискането ще нацелиш точката на напрежение и освобождаване. Вгледа се в резбата на приклада, в издълбаните лози и листа, в предпазителя, върху който продължаваха. Бавно освободи втория.

Намери ударените птици, женска и млад мъжки. Перата им имаха метален отблясък, единият люспест крак на женската все още се свиваше конвулсивно в снега.



Инман чу изстрел наблизо. Спусна предпазителя на своя „Лемат“ и тръгна напред. Излезе изпод гъстите елови клони сред кестенова горичка, която продължаваше надолу към открит поток. Светлината беше слаба и неравномерна, снегът покриваше замръзналите клони на кестените. Той тръгна сред тях през малка пролука между стволовете, чиито клони се срещаха над главата му като тунел. Пространството под тях напомняше за пътека, макар тук никога да не е минавал път. Снегът беше обилен и скриваше детайлите. Макар да виждаше не повече от три дървета ясно, в края на пътеката успя да различи нещо като обграден от побелели клони светъл кръг. Пищовът висеше свободно в ръката му, не беше насочен към нещо конкретно. Пръстът му докосна спусъка, всички метални части, които го свързваха с предпазителя се докоснаха и стегнаха, сякаш през тях бе преминала искра.

Продължи напред и скоро сред светлината се оформи човешка фигура — черен силует на фона на сплетените клони. Стоеше леко разкрачен в края на тунела и когато го видя, насочи към него дълга пушка. Беше толкова тихо, че Инман чу щракването на метал от освобождаването на предпазителя.

„Ловец“ — помисли си Инман.

— Не знаем достатъчно един за друг, че да започнем да се стреляме — наруши напрегнатото мълчание той.

Пристъпи внимателно напред. Първо забеляза наредените на земята пуйки. После видя изтънченото лице на Ейда да го гледа от странната, облечена в панталони фигура на младеж.

— Ейда Монро? Ейда?

Тя не отговори. Продължаваше да го гледа.

Той вече започваше да се убеждава, че както неведнъж преди, сетивата му го предаваха. Смяташе, че е възможно да е изгубил способността да мисли логично и главата му в момента е населявана от куп несвързани понятия. Онова, което виждаше, бе може би игра на светлината, пречупена през объркан ум, обладан от зли духове. Хората често виждаха странни неща в гората, независимо колко са улегнали и доволни от живота. Светлини, където светлина не може да има; отдавна умрели близки, които се разхождат сред дърветата и говорят с изгубени гласове; пакостливи духове, приели формата на най-дълбоките желания, които ги примамват, за да намерят смъртта си в някой горски ад. Инман издърпа помощния предпазител на пищова си.