За да докаже твърдението си, той издърпа края на връвта, книгата се отвори. Сложи пръст върху едно изречение, което както обикновено започваше с изкачването на връх и продължаваше почти цяла страница. Малко след като зачете на глас, вече с нетърпение очакваше да стигне края, защото в него сякаш се говореше единствено за плътска наслада. Гласът му подрезгавя и заплаши да извика руменина по лицето му.

Когато стигнахме до върха, пред нас се разкри вълшебна гледка: огромна шир от зелени ливади и ягодови полета; виеща се бляскава река, която поздравяваше с всяка своя извивка надигналите се зелени туфи, покрити с много цветя и ароматни ягодови листа; около тях се разхождаха ята пуйки; стада елени ходеха сред тревата или препускаха по хълмите, групи млади девойки от племето чероки — някои заети да берат щедрите ароматни плодове, други с вече напълнени кори от магнолия, азалия, здравец, омайни зюмбюли, сладък жълт жасмин и покоряващи цветове глициния — разтваряха красотата си за трепетния бриз и къпеха изящните си крака в прохладните бързи потоци; в това време други групи, по-весели и освободени, вече си крадяха една на друга ягодите или се гонеха напосоки, изкушаваха, мажеха устни и бузи със сока на щедрия плод.

Свърши и замълча.

— Наистина ли е така? — попита Ейда.

— Никак даже.

Онова, което му се искаше да направи, бе да легне на постелята от клони с Ейда, да я прегърне, както Бартрам без съмнение искаше да легне до девойките под клоните на дърветата. Вместо това върза книгата и я остави в нишата в стената до някаква стара дървена купа. Започна да събира съдовете. Застана, като едва ги крепеше в ръцете си.

— Ще ида да ги измия.

Отиде до вратата и се обърна. Ейда седеше неподвижно и гледаше жарта. Инман отиде до потока, клекна и изстърга всеки съд с пясък от дъното на черната вода. Снегът беше понамалял. Падаше право надолу и дори камъните в потока вече имаха бели шапки. Инман издиша няколко облака пара сред снежинките и се опита да реши какво да прави. Щеше да му трябва повече от дванайсет часа сън и хубава вечеря, за да се оправи, но поне вече можеше да си събере мислите. Знаеше, че от всичко най-много копнее да се отърси от самотата. Прекалено много бе започнал да се гордее със смелото си пътуване, със своето единачество, със самотата си.

Коремът и гърбът му все още пазеха допира на Ейда. И докато клечеше насред тъмнината на Студената планина, това изпълнено с нежност докосване му се струваше ключът към живота на този свят. Каквито и думи да напираха в него, бяха нищо в сравнение с това докосване на човешка ръка.

Върна се в колибата, решен да отиде при Ейда, да я придърпа към себе си и да изрази всичките си желания. Само че когато намести вратата отвътре, топлината на огъня го блъсна и пръстите му се схванаха. Бяха изранени от пясъка, замръзнали от студената вода, застанали неподвижно като щипките на раците, които бе виждал да се разхождат важно по брега. Кошмарни създания, които размахваха нещастните си оръжия срещу целия свят, дори срещу събратята си. Инман сведе поглед към съдовете — тенджерата и тигана — и видя, че по тях все още има застинала мас. Значи усилията му са били напразни, със същия успех можеше да остане вътре и да ги остави да обгорят обърнати на огъня.

Ейда го погледна, пое дълбоко въздух няколко пъти, после отмести поглед. От изражението на лицето й разбираше, че бе събрала всичката си смелост, за да го докосне по онзи начин, да го прегърне. Преди не би направила нещо толкова интимно. В това не се съмняваше. Тя бе поела към място и ред, изцяло различни от онези, с които бе отраснала. Но в онзи далечен август той бе този, който не позволи на думите да бъдат изречени и сега тежестта да ги изрече лежеше изцяло на неговите плещи.

Остави съдовете и се приближи. Седна зад нея, допря дланите й една в друга, после до бедрата си. Сгъна ръце, промуши ги под нейните и я притисна до себе си. После протегна ръце към огъня, като докосваше с китки раменете й.

— Писа ли ми, докато бях в болница? — попита я.

— Няколко пъти. Две писма през лятото и кратка бележка наесен. Само дето разбрах, че си там, едва когато вече си бил тръгнал, та първите две писма са отишли във Вирджиния.

— Не са ме заварили. Разкажи ми какво пишеше в тях.

Ейда му разказа накратко, макар и не точно нещата, които бе писала. Описа ги така, както би ги преправила, ако трябваше да ги напише сега. Такава възможност животът рядко предлага, да пренапишеш дори частица от миналото, така че Ейда я оползотвори докрай. С новото си съдържание писмата бяха по-приятни и за двамата. По-разголващи, с повече подробности от живота й, по-пламенни, по-сигурни и прями. За бележката не каза нищо.

— Иска ми се да ги бях получил — каза Инман накрая. Канеше се да добави, че щяха да му помогнат в едни от най-тежките дни, но точно сега не му се говореше за болницата.

Държеше ръце към огнището и си мислеше за множеството зими, в които то е останало студено. Накрая каза:

— Двайсет и шест години са минали, откакто тук за последно е горял огън.

Това им даде тема за разговор. Известно време се отпуснаха и говориха като хора сред останките на миналото — с неутешимото чувство, че сме на този свят за малко, а няма да ни има цяла вечност. Представяха си първия огън в това огнище, на хората, седели пред него. Индианско семейство. Майка, баща, деца, стара баба. Измисляха неповторими личности, трагични или комични в зависимост от всяка история. Инман описа едно от момчетата като Плувец, странно и загадъчно. Харесваше им да измислят живота на въображаеми хора, които инстинктивно бяха по-завършени, отколкото някой от двамата би могъл да бъде някога. В своята история Ейда и Инман ги предупреждаваха за края на техния свят. И макар да е истина, че всяка епоха смята света за крехък, на самия ръб на вечния мрак, Ейда и Инман се съмняваха, че някога в историята усещането за края ще бъде отново така остро. Страховете на онези хора се бяха сбъднали изцяло. Останалият свят ги бе намерил дори тук и се бе стоварил върху тях с цялата си тежест.

Когато историята завърши, останаха мълчаливи, обхванати от неприятното усещане, че се намират на място, където някога е съществувал друг живот и внезапно е изчезнал.

След известно време Инман й разказа как по целия път към дома единственото, което си е мислел, е дали тя ще го приеме, дали ще се омъжи за него. Бе запазил тази мисъл и я бе превърнал в мечта. Но точно сега не можеше да я помоли да се обвърже. Не и с някого толкова объркан като него.

— Страхувам се, че съм погубен необратимо. А ако наистина е така, след време и двамата ще живеем в нещастие и горчивина.

Ейда се размърда, обърна се и го погледна през рамо. Разкопчал бе яката си, под нея се виждаше бялата следа от раната на врата. Видя и другите, в изражението на лицето му и в очите, които избягваха нейните.

Обърна се отново напред. Помисли си, че природата има лек за всяка болка и всяко зло. Всяко нейно кътче крие енергия и лек, способни да затворят и най-дълбоката рана от външния свят. Дори и най-скритият корен, дори паяжината имаха свое предназначение. А от недрата бликат целебни извор. При всички случаи обаче човек трябва да положи усилия, защото ако се съмнява, дори и те няма да помогнат. Поне това бе успяла да научи от Руби.

Накрая каза, без да го поглежда:

— Вярвам, че хората могат да бъдат изцелени. Не всички, едни по-бързо от други. Но за някои има цяр. Не виждам защо да няма и за теб?

— Защо не и за мен? — повтори Инман, сякаш му трябваше време да проумее тази мисъл.

Отдръпна ръце от огъня и докосна лицето си, за да провери дали са все още студени като ледени висулки. Бяха изненадващо топли. Нагорещени като оръдие. Докосна черната коса, разстлана свободно по раменете й, събра я на плитка. Вдигна я и с върховете на пръстите си докосна вдлъбнатината на врата й и фините къдрици. Пусна косата, целуна главата й и вдиша познатия аромат. Наклони се назад и я придърпа към себе си.

Тя намести глава под брадичката му и той почувства приятната тежест на тялото й. Прегърна я силно, а от устата му неочаквано потече порой от думи. Този път не се опита да стисне зъби и да ги преглътне. Разказа й за първия път, когато бе гледал врата й, седнал зад нея в църквата. За чувството, което не го е напускало оттогава. Говореше за изгубеното време от онзи момент досега. Безкрайно дълго време. Но смяташе, че няма смисъл да мислят как е можело да използват тези години по-добре, защото по-зле от това, той не би могъл да ги изживее. Бяха безвъзвратно загубени. Човек може вечно да скърби за изгубеното време и направените грешки. За мъртвите и собствената си изгубена душа. Но мъдростта на вековете ни зове да не скърбим вечно. А предците ни са видели много и са познали много истини, защото човек може да скърби, докато сърцето му пресъхне, и накрая пак ще е там, откъдето е тръгнал. Оплакването няма да е променило нищо. Загубеното няма да се върне. Ала той ще е загубен навеки. И ще има единствено своите отворени си рани, с които да запълни празнотата. Може да избере единствено дали да продължи или не. Но ако продължи, трябва да е със съзнанието, че ще носи белезите със себе си завинаги. Така или иначе, през всички тези години, той бе запазил в мислите си желанието да целуне онази вдлъбнатина на врата й и сега го направи. Ето защо вярваше, че в сбъдването на толкова дълго лелеяно желание има частица изкупление.

Ейда не си спомняше въпросната неделя, просто една от многото. Нямаше какво да добави към неговия спомен, за да го сподели. Знаеше обаче, че с думите си Инман се бе отблагодарил за това, че го докосна. Облегна се назад, прибра косата от раменете си и я вдигна. Наклони леко глава.