— Направи го пак.

Преди Инман да успее да реагира, навън се чу шум. Когато Руби премести вратата и промуши глава, Ейда вече седеше изправена с пусната коса. Руби ги огледа, усети притеснението им, забеляза, че той седи зад нея.

— Искате ли да се върна и първо да се покашлям?

Не получи отговор. Затвори вратата и сложи тенджерата на пода. Изтупа снега от палтото и шапката си.

— Треската поотслабна. Ама нищо не се знае. Ту се засилва, ту отслабва.

Погледна Инман.

— Насякох малко клони и стъкмих по-добро легло, не само от одеяла — Замълча. После добави: — Все някой може да се възползва от него.

Ейда взе един клон и разрови огъня, после го хвърли в пламъците.

— Отивай — обърна се към Инман. — Знам, че си изморен.

Колкото и да бе изморен обаче, дълго не можа да заспи. Стоброд хъркаше и мърмореше части от припева на някаква екзотична песен за цигулка, която в най-общи линии гласеше следното: „Катери се маймуната нагоре и високо, и лъсва нейният ти-ри-ри-ра, ри-ри-ра.“ Инман бе чувал мъже да говорят какви ли не неща, докато се лутат из мрачния свят на полусъзнанието, от молитви до псувни. Но откъм глупости, това държеше първо място.

В кратките интервали тишина, Инман се опитваше да избере за коя част от вечерта да си мисли. Ръката на Ейда на корема му или молбата й точно преди да влезе Руби. Унесе се, преди да е стигнал до някакво решение.

Ейда също дълго лежа будна. В главата й се блъскаха множество мисли. Инман изглеждаше много по-състарен, отколкото можеше да се очаква за четири години — толкова слаб, мрачен и сдържан. За миг си помисли, че и тя трябва да се тревожи за красотата си, толкова е почерняла, загрубяла. После си помисли как човек живее ден за ден, след време се поглежда и вижда някой друг, далечно напомнящ за предишния човек — роднина, брат или сестра, с когото някога си живял. Само че това е различен човек, с отделен живот. Без съмнение нито тя, нито Инман бяха онези млади, които се разделиха преди толкова време. Но пък й се струваше, че сега харесва и двамата повече от тогава.

Руби подскочи в постелята си, завъртя се, успокои се, после отново се завъртя. Седна и изпухтя недоволно:

— Не мога да заспя и знам, че и ти не спиш, ами си мислиш любовни работи.

— Будна съм — каза Ейда.

— Не мога да мигна, защото непрекъснато се чудя какво ще правя с него, ако оживее.

— С Инман?

— С татко. Такава рана се лекува бавно. А доколкото го познавам, той ще остане на легло, колкото се може повече. Не знам какво да го правя.

— Ето какво: ще го заведем у дома и ще се грижим за него. Както е ранен, никой няма да тръгне да го търси. Поне не скоро. А и тази война все някой ден ще свърши.

— Задължена съм ти.

— Никога не си била задължена на никого. Не изгарям от желание да съм първата. Стига ми едно благодаря.

— И това също.

Помълчаха известно време, после Руби каза:

— Много нощи като малка седях сама у дома и ми се искаше да занеса цигулката му при водопада, да я пусна и вятърът да я отнесе. Представях си как ще я гледам, докато се смали до малка черна точка, а после ще си мисля за сладкия звук от разбиването й в скалите.

Следващата сутрин беше сива и още по-студена. Снегът вече не падаше твърд на остри снежинки; сипеше се мек като брашно. Всички спаха до късно, Инман закуси в колибата на жените — бульон от пуйка с парченца месо.

Към обяд Ейда и Инман нахраниха и напоиха коня, после отидоха заедно на лов. Надяваха се да убият още пуйки, а ако имат късмет дори елен. Тръгнаха нагоре по склона, но нищо в гората не помръдваше, в снега нямаше дори следи. Катериха се сред кестените, после сред елите и чак до билото. Следваха извивките му. Все още нямаше дивеч, като се изключат два глухара високо сред клоните. Дори и да удареха някой, нямаше да има и две хапки месо, така че предпочетоха да не стрелят нахалост.

Накрая стигнаха до голям плосък камък. Инман забърса снега, седнаха един срещу друг с кръстосани крака, загърнати в неговото одеяло. Светлината едва прозираше под завивката. Инман извади орехите от торбата, счупи ги с един камък и ги изядоха. Когато свършиха, той хвана раменете на Ейда, наведе се и опря чело в нейното. За момент настъпилата тишина бе нарушавана единствено от падащия по одеялото сняг, след това Ейда заговори.

Искаше да му разкаже как се е превърнала в това, което е. И двамата се бяха променили. Той имаше нужда да го чуе. Разказа му за смъртта на Монро, за обкръженото му от цветя лице в онзи дъждовен ден. За това как решила да не се връща в Чарлстън, за лятото и всичко за Руби. За времето, за животните и растенията, и нещата, които започваше да разбира. За всички форми на живота. Човек може да изгради живота си върху основата на това знание. Монро й липсваше повече от всякога, разказа на Инман множество прекрасни неща за него. Но му каза и едно ужасно нещо: той се бе опитал да я остави завинаги дете и при слабата й съпротива, почти бе успял.

— Трябва да знаеш и нещо за Руби. Каквото и да се случи между нас двамата, искам тя да остане в Блек Коув, докато желае. Ще се радвам, ако никога не си тръгне, а ако не иска да остане, ще страдам от отсъствието й.

— Въпросът е дали тя може да свикне с присъствието ми.

— Мисля, че може. Стига да разбереш, че тя не е прислуга, нито пък е наемник. Тя е моя приятелка. Не приема заповеди и не чисти нощни гърнета освен своето собствено.

Станаха от камъка и продължиха лова, слязоха във влажна долина, изпълнена с богатия аромат, характерен за местата, където расте подбел, минаха през скупчени вечнозелени храсти и стигнаха до малко поточе. Заобиколиха повалена ела, протегнала ствол насред горския под. Разклоненията на корените стърчаха на височина колкото къща, а закачени по тях, на много метри височина, висяха камъни колкото бъчви. В образувалата се дупка Ейда намери туфа лютичета, чиито заоблени листа бяха увехнали, но все още се разпознаваха сред снега под една огромна върба, чийто ствол вероятно бе по-дебел от хванатите ръце на петима мъже.

— Руби се нуждае от лютиче за баща си — каза Ейда.

Коленичи при дървото и наскуба от растението. Инман стоеше и гледаше. Сцената беше съвсем проста. Коленичила жена копае земята, висок мъж стои и се оглежда в очакване. Ако не беше машинно тъканият плат на дрехите им, можеха да са от всяка една епоха в историята на човечеството. Толкова малко знаци, показващи конкретна епоха. Ейда изтърси пръстта от белезникавите корени и ги прибра в джоба си.

Едва когато се изправи, забеляза забитата в дървото стрела. Очите й почти я пропуснаха като счупен клон, защото част от прекършеното тяло беше се запазила. Дървесината почти беше прогнила, но все още се държеше за върха, благодарение на здравите намотки. Сив, кремъчен връх с плавни прорези. Идеална симетрия на формата, каквато само човешка ръка може да постигне. Върхът беше забит на няколко сантиметра в ствола, който бе расъл около него, сякаш в опит да погълне този белег. Върхът бе плосък и дълъг. Ейда го посочи на Инман.

— За лов на елени. Или бойна стрела — обясни той.

Наплюнчи палец и го прокара по видимата част от върха на стрелата, сякаш пробваше острието на нож.

— Все така остър.

По време на есенната оран и почистването Ейда и Руби бяха открили голям брой малки стрели за птици, но тази й се струваше различна, сякаш все още жива. Отстъпи назад и я разгледа от разстояние. Все пак това беше малък предмет. Пропуснат изстрел отпреди сто години. Може би повече. Много отдавна. Или не много отдавна, в зависимост от гледната точка. Ейда пристъпи към дървото, постави пръст в края на стрелата и се опита да я разклати. Не помръдна.

Вероятно стрелата можеше да се смята за ценна находка, частица от друг свят, точно така гледаше на нея Ейда. Предмет вече на изчезване от този свят.

Инман обаче не смяташе така.

— Някой все пак си е останал гладен — каза той.

Дали стрелецът бе пропуснал целта поради неопитност? Или пък от отчаяние? А може би внезапен повей на вятъра я бе отклонил от целта? Или грешката се дължеше на недостатъчно светлина?

— Запомни това място.

Инман предложи да идват тук до края на живота си, за да гледат как стрелата постепенно загнива, как дървесината малко по малко поглъща кремъчния връх. След години двамата с Ейда щяха да дойдат тук прегърбени, посивели, обградени от деца — ясно виждаше тази картина от бъдещето, макар че не можеше да си представи какъв ще бъде светът тогава. Стрелата щеше да е изчезнала. Върбата щеше да се издига още по-високо и щеше да е погълнала напълно върха на стрелата. За нея щеше да напомня само белегът по напуканата кора на дървото.

Не можеше да си представи чии ще са децата, но те щяха да наблюдават като омагьосани как двамата старци издълбават с нож меката дървесина на върбата, под която щеше да се появи като от фокусническа шапка върхът на стрелата. Точно така си представяше сцената Инман — малък фокус, предназначен да смае децата. Въображението на Ейда не бе толкова развихрено, но въпреки това ясно си представи смаяното изражение на малките личица.

— Индианците — прошепна Ейда, потънала напълно в разказа му за бъдните времена. Да, това щяха да са единствените думи на двамата старци, обясненията щяха да са излишни, само една дума щеше да е достатъчна: „индианците“.