— Няма друга като теб — прошепна, когато проникна в мен. — Нищо друго не е като това.

В отговор извих гръб в дъга и простенах.

— Никой — издишах. — Нищо.

После лежахме голи върху завивките, твоето тяло, повтарящо извивката на моето, като някога. Ръката ти беше върху корема ми. Спомних си първия път, когато се видяхме във Faces & Names, как после отидохме в апартамента ти, твоите изповеди в тъмното.

— Ами, ако дойдеш с мен в Йерусалим — промълви.

— Ами, ако се впуснем по магистралата на дъгата и затанцуваме върху луната — отвърнах.

— Сериозно говоря — каза, целувайки ме по врата.

— Имам усещане за дежа вю — отговорих. — Само дето сега сигурно бих могла да измисля някакво решение по въпроса за моето занимание. Като да работя от разстояние, например. Сателитен офис. Те едва ли ще искат да ме загубят.

Зъбите ти леко се впиха в мекото на ухото ми.

— Съвършена красота — прошепна. Преобърнах се, за да съм с лице към теб.

— Не мога — казах. — Знаеш, че не мога. Децата ми са тук. Невъзможно е да ги оставя, а Дарън за нищо на света не би позволил да ги взема в Израел. Особено като знае, че съм с теб. — Вплетох пръсти в твоите. — Ако бях сама, още сега щях да тръгна.

Още не мога да повярвам, че го казах. И че бях способна да обмислям сериозно подобно решение само след един следобед в леглото с теб. Въпреки че това не беше само един следобед, нали? Това беше следобедът, към който вървяхме цели тринайсет години. Освен това мислех, че Дарън е приключил с мен, че е намерил друга, която да отговаря на всички точки в новия му списък.

Ти не каза нищо повече тогава, само склони глава и прокара език в кръг около зърното на гърдата ми. Почувствах твоята твърдост в бедрото си.

— Пак ли? — възкликнах.

Ти отлепи устни от гърдата ми.

— Караш ме да се чувствам пак на двайсет и три.

— Тогава хайде пак — казах.

Вместо отговор ти зацелува тялото ми надолу към корема.

СЯКАШ ОТНОВО БЯХМЕ ДВОЙНА ЗВЕЗДА и кръжахме около орбитата на другия, а на светлинни години около нас нямаше други планети или астероиди. Редно беше да мисля за децата си, за съпруга си, но аз мислех единствено за теб и за това как ме караш да се чувствам. Как въпреки годините раздяла връзката ни е станала още по-дълбока в сравнение с онова, което имаше между нас като бяхме на по двайсет и четири. И двамата бяхме променени, но тази промяна ни правеше още по-съвместими един с друг, вместо да ни отчужди. Приказвахме си за нас, двамата, как ще поддържаме връзка и дали бих могла да те посетя в Йерусалим. Ти записа новия си адрес в телефона ми.

— Искам пак да те видя като сега — каза и прокара пръсти по голото ми тяло.

Кожата ми настръхна — от раменете до глезените. Зърната на гърдите ми се втвърдиха. Претърколих се и преметнах ръка през гърдите ти.

— И аз — казах. — Само че не знам как може да го направим.

— Трябва да го напуснеш, щом ти изневерява — каза ти, опрял брадичка в темето ми. — Трябва да си с мен.

Целунах те по шията и въздъхнах. Чувствах се опиянена да лежа до теб — усещах как ме обзема еуфорията от дрогата Гейб; пристрастяването отново се беше върнало. Сега щях да започна отново, да се върна към стария порок. Освен ако не опитах да устоя.

— Не е толкова лесно — казах. — Но ще видя дали мога да измисля повод за командировка в Йерусалим… Или Лондон. Това звучи по-правдоподобно. Ще успееш ли да дойдеш?

— Луси — откликна ти и ръката ти още по-плътно обхвана гърба ми, — бих отишъл навсякъде заради теб. Даже не съм се надявал да ми дадеш втори шанс; нямам намерение да го проиграя. Ти си моята светлина. Винаги е било така.

— Знам — отвърнах тихо, попивайки думите ти. — Но сега нося отговорност и за други хора. Донякъде заради това не казах нищо на Дарън за другата жена. Какво ли би било за Вайълет и Лиъм, ако напусна татко им? Майка ти е била толкова наранена, когато баща ти е напуснал семейството.

Ти мълча известно време.

— Но какво би било за теб, ако останеш с него? — попита накрая.

Притиснах се още по-плътно към теб.

— Те са по-важни от мен — казах. — Може пък Дарън да направи първата крачка. Нека почакаме и да видим какво ни е подготвила Вселената.

— За да хванем прилива, а? — подметна ти. Усмихнах се на този цитат.

— Май с теб все стигаме до Шекспир, а?

— „Когато мисълта ми през нощта/ на съд повиква спомени далечни"[49]— изрецитира ти. — Имам една книжка с неговите сонети, която се побира в раницата. Чел съм Шекспир във всяко адско кътче по света и това е любимият ми стих. Всеки път ми напомня за теб, където и да се намирам.

Отново бях в твоя власт, Гейб, защото колкото и да беше променен, пак си оставаше същият. Цитатите от Шекспир сякаш винаги бяха на върха на езика ти и това ме караше да се чувствам млада, изпълнена с надежди и необятна. За миг ми се прищя да те помоля да останеш. Питах се дали сега отговорът ти ще е по-различен от онзи преди десет години. Но в същото време се боях, че ще е същият. И че молбата ми ще унищожи красотата на този следобед.

— Ще те оставя да премислиш — каза ти. — Нужно ти е време.

— Така май е най-добре — отвърнах, но всъщност ми се щеше да не е така.

Ти стисна ръката ми.

— Но да знаеш, че ще си мисля за теб — каза.

— Аз също — прошепнах.

Целунахме се за последно, после аз взех метрото към нас, но мислено продължавах да се рея около теб.

LXIX

ИМА ТОЛКОВА ВИДОВЕ ТАЙНИ. Сладките ти се ще да ги засмучеш като бонбон; други са като гранати, способни да унищожат целия ти свят; с колкото повече хора споделиш вълнуващите, толкова по-забавни стават. И макар нашата тайна да беше като граната, на мен пак ми се струваше сладка. Прибрах се и взех душ, мислейки за твоето докосване, за думите ти, за тялото ти, притиснато в моето. После намъкнах клин и стария суитчър с емблемата на Колумбийския университет от времето, когато бяхме заедно. Но вместо да включа компютъра и да отговоря на получените имейли, измъкнах едно опърпано копие на „Любовникът на лейди Чатърли"[50]. Не го бях препрочитала от колежа. Дори се чудех как така не сме го дали в някоя антикварна книжарница, но бях доволна, че не сме го направили. Отгърнах направо на петнайсета глава — Джон Томас и лейди Джейн. Спомняш ли си тази глава? В нея лейди Чатърли и Мелърс се скриват заедно в градинската барака и всеки вплита цветя в пубисните косми на другия. В колежа това ми се струваше страшно секси. Още е така.

Цял час четох за Кони и Мелърс, за Хилда и Венеция. Мислех си, че този наш следобед е като нощта на Кони и Мелърс, преди тя да замине за Венеция.

После чух ключа на Дарън в ключалката.

— Мамо! — втурна се вътре Вайълет.

— Мамо, мамо! — препускаше след нея Лиъм.

Двамата се хвърлиха при мен на дивана и аз ги зацелувах по косите.

— Татко ни каза една тайна — обяви Лиъм.

— Шт! — прекъсна го Вайълет. — Тайната е нещо, коетоне трябвада се казва, Лиъм. Не помниш ли? Това е тайна от много дълго време и ние дори не би трябвало да я знаем.

В съзнанието ми веднага изникна името Линда. Невъзможно е да им е казал за нея, нали?

Дарън стовари сака с нещата им край вратата на дневната.

— Е, поне устискахте да не кажете цели трийсет секунди.

— Нищо не сме казали, тате — обади се Вайълет. — Млък и заключ, нали, Лиъм?

Лиъм протегна напред кръстосаните си пръстчета. Дарън изпъшка, после тръгна нагоре по стълбите.

— Ей, я почакай! — провикнах се подире му. — Аз не трябва ли да науча тая тайна?

— Разбира се, че ще я научиш — отвърна той. — Просто отивам да взема нещо, което искам да ти покажа.

— Е, как мина денят ви — насилих се да попитам децата.

— Баба и дядо ни заведоха в техния парк — докладва Вайълет. — Нали го помниш? Той е по-малък от нашия, но пък има лабиринт с много високи стени.

— Помня — отвърнах. — Има и люлки клатушки. Тя кимна.

— Ние се люляхме — обади се Лиъм.

— Той обаче е по-лек от мен и татко трябваше да му помага, за да не остана аз на земята. — Вайълет скочи от дивана. — Отивам да си нагледам куклите.

— Аз отивам да си нагледам легото — каза Лиъм и скочи на пода след нея.

Тръгнах нагоре по стълбите подир тях, за да намеря Дарън. Той беше в кабинета — стаята, която не пропускаше случай да ми напомни, че ще бъде на третото ни дете, ако се появи на бял свят — и тъкмо пускаше лаптопа.

— Тия малки гадинки — обърна се към мен и отвори няколко прозореца на екрана. — Нямах намерение да ти казвам, докато не е готово всичко, но ме чуха да говоря с татко. Исках да бъде за годишнината. Можеш ли да повярваш — това са почти десет години!

— Осем — уточних. — През ноември стават осем години, откакто сме женени.

Дарън се усмихна.

— И десет, откакто се запознахме. — После обърна екрана на компютъра към мен. — Купих къща.

Мозъкът ми зацикли при смилането на новината.

— Какво си направил?!

— Това е тайната! — обяви той. — Дебна тая къща още откакто Вайълет се роди. Исках да купя мястото, където се запознахме. През януари най-накрая ги убедих да ми я продадат.

Аз още се силех да проумея какво точно става. Дарън се изправи и ме хвана за ръка.

— Наясно съм, че от година и нещо нещата между нас не са идеални — каза, — но миналото лято в Ийст Хамптън бяхме толкова щастливи и си помислих, че с тази къща.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— О, Дарън — промълвих и стиснах ръката му. Той продължаваше да ме обича, той държеше на нас. До онзи момент не бях сигурна дали е така. Но това правеше неговата афера още по-необяснима. Защо е изневерявал, щом от толкова време планира такова нещо?!

Той също стисна ръката ми.

— Опитвах се да пазя в тайна от теб преговорите с агента по недвижими имоти — тя е прекрасна възрастна дама, казва се Линда. Държим връзка още от есента. През март, когато ти казах, че отивам на голф с приятели, всъщност ходих на оглед.