„Не — рече си Паоло. — Не беше фалшива тревога. Искало й се е.“

— Тя не може да стъпи на малкия пръст на Наоко по хубост — рече Паоло.

— Вярно е — съгласи се Майкъл.

— И не е толкова умна. И е доста по-стара.

— Спор няма.

— Тогава — защо се случи? Как можа да се случи? Не го разбирам.

Но брат му имаше отговор.

— Тя е мръсница. Ние, мъжете, обичаме точно това. Когато се стигне дотам. Това отключва удоволствието.

— Отключва удоволствието?

— Ние искаме жените да бъдат мръсници, — но не желаем майката на децата ни да бъде такава. Виж — не аз измислям правилата. С Джинджър един поглед ми е достатъчен, за да се превърна в Дядо Коледа.

Паоло изглеждаше объркан.

— Да пожелая да си изпразня чувала — поясни Майкъл.

— Но това не е честно! Не е честно към съпругата ти. Тя не заслужава това. Виж колко я нарани, колко болка й причини.

— Да — съгласи се Майкъл, избягвайки да погледне брат си в очите. — Тя заслужава повече. Точно затова се прибирам у дома след работа. Точно затова не прескачам до „Хилтън“ за няколко часа. Примерен съм, защото имам съпруга и дете. Но домът ми не е същият в последно време. Наоко все още отказва да спи с мен. Не и след… знаеш. Спим в отделни стаи. Аз съм в стаята за гости, а тя с детето — в старата ни спалня.

— Много тъжно.

— Е, ще й мине накрая. Когато съм страдал достатъчно дълго. Виж, аз обичам Наоко — по свой си начин. Е, не както когато я срещнах като студентка — тя беше първата азиатка, с която излизах, толкова различна от всички останали и не можехме да се наситим един на друг. Сега е друг вид любов. И не съм убеден, че е по-зле от много други бракове. Обичам я както съпруг обича жена си, както мъжете обичат майката на децата си. Обичам я като сестра. — Майкъл погледна брат си. — Вероятно това е малко тъжно. Защото кой иска да чука сестра си?

— Джесика не ми е като сестра.

— Почакай и ще видиш. Всички се боим да си го признаем, дори пред себе си. Ако не искаш да ги чукаш, значи не искаш дете от тях. А ако не искаш дете от тях, тогава не искаш да ги чукаш.

В такъв случай може би с Джесика сме си по-добре сами, рече си Паоло.

Никога не бе пожелавал да е като брат си и други нещастно женени мъже, които неумолимо излежаваха доживотните си присъди като цинични стари каторжници.

Паоло вярваше в романтиката. Вярваше във вечната любов. Продължаваше да вярва, че с Джесика може да има всичко. Вярваше в себе си и Джесика като двойка въпреки болезнения копнеж за нещо, което нямаха, въпреки тъгата и тайните сълзи зад затворените врати и мъката, която ги изяждаше, когато майка му се усмихнеше за пореден път и ги попиташе кога ще си родят дете — сякаш бяха само евтина имитация на семейство.

Но ако никога нямаме дете, каза си, нищо няма да застане помежду ни. Може би нищо няма да убие любовта ни или да ни принуди да спим в отделни стаи.

И все пак не му се вярваше. Защото знаеше, че Джесика никога нямаше да е щастлива без дете. Паоло осъзна, че трябва да намери бебе на Джесика. Тяхно бебе.

Дори ако се наложеше да преобърне света.

Глава 13

Лондон. Проклетият Лондон. Господи, беше забравил колко бе студено в този град. И на това англичаните му викаха лято?

Докато Кърк вървеше през „Уест Енд“ в търсене на работа и на момиче — всяка работа беше добре дошла, но му трябваше само едно-единствено момиче, — вятърът помиташе Оксфорд Стрийт и го пронизваше до кости.

Ала най-лошото не беше студът, нито задръстванията, нито дори безразсъдните колоездачи, повръщаното от кебап и градските лисици, които виеха под прозореца на малкото му студио, докато ровеха из остатъците от заведенията за бързо хранене.

Потискаше го плоското бяло лондонско небе, мъртвешката светлина — като в някоя морга. Тази светлина го караше да си мечтае да побегне обратно към Манила или към Сидни.

И все пак като много мъже, които се отнасяха към обвързването като към взривоопасен динамит, той мечтаеше да спре да бяга. Затова се върна. Да намери момичето и да спре да бяга. Нали все някой ден трябваше да го направи? Животът, отдаден на забавления, пътувания и секс, нямаше как да продължи вечно, нали?

Кърк открай време имаше страх от семейния живот. Не защото беше от онези тъжни копелета, чиито родители се бяха разделили. По-скоро защото беше от онези тъжни копелета, чиито родители бяха останали заедно.

Обичаше майка си и баща си, но поотделно. Заедно като семейна двойка бяха истинска катастрофа. Под един покрив — не можеше да ги гледа, да ги слуша, да понася миризмата на онова, което баща му наричаше „шотландски еликсир“.

Имаше периоди в детството му, когато си мислеше, че никога няма да може да се измъкне. От пиянството на баща си. От майчиния си гняв. Едното подхранваше другото, взаимосвързани, година след година, пиенето и гневът ставаха все по-лоши с времето.

Защо пиеше баща му? Защото майка му беше ядосана. Защо беше ядосана майка му? Защото баща му пиеше.

Това помнеше от детството си, от това бягаше, затова заряза приятелката си в Австралия и избяга при плажовете и баровете на Филипините. Единствено през онзи мимолетен период в Лондон бе зърнал възможност за друг живот. Различен от брачния пъкъл на родителите му.

Баща му беше битов алкохолик, но когато не се бе почерпил, беше доста приятен. Добър и внимателен баща, по професия шофьор на такси, който пиеше само за да потисне някакво непреодолимо разочарование от живота си, което го гризеше отвътре. Майка му беше домакиня, която избухваше от нищо, обаятелна за пред хората, изкуствената усмивка не слизаше от лицето й в супермаркета и пред училището, но на масата за вечеря дланта й често се отплесваше, тя крещеше в кухнята, хвърляше и чупеше. Въпреки това Кърк я обичаше — тя можеше да бъде мила и нежна, когато съпругът й беше на работа или спеше в несвяст от шотландския еликсир. Майка му можеше да бъде много любяща. Особено ако си куче.

Родителите му трябваше да се разделят, когато Кърк порасна и се изнесе, но те останаха заедно и това го накара да повярва в светостта на развода.

Погледна ресторантския кибрит в ръката си — бяха му казали, че там може би ще намери работа. „Мама-сан“.

Смешно име за ресторант. Вероятно си мислеха, че им придава автентичност — като съчетават разговорна английска дума и японското почтително „сан“, може би си мислеха, че е израз на уважение към майката. И вероятно в този квартал беше така.

Но по баровете в Азия означаваше нещо съвсем друго. Там мама-сан беше стара жена, която ти намираше момиче за нощта. Или за час-два. Или за бързи петнайсет минути в някоя затъмнена ВИП стая. Тези жени, които в повечето случаи бяха нещо като кръстоска между скъпата ти стара баба и закоравял сводник, го бяха научили, че не плаща на момичетата от баровете за секс. Плаща им да се махнат, когато всичко приключи.

Сега вярваше, че е взел своята лепта от секс за развлечение, комерсиален секс и секс с туристки, които учеше да се гмуркат и с които не ти се иска да разговаряш в мига щом изплуваш на повърхността. Сега искрено вярваше, че може би най-накрая е готов да миряса с това невероятно момиче от партито — тази доктор Меган Джуъл.

Наистина понякога му бе трудно да си представи лицето й. И двамата бяха порядъчно пийнали. Нещо в нея — как да го обясни? — докосна дълбока струна в душата му и дори когато беше на другия край на света, дори когато беше в легло с други жени, даже когато си плащаше за секс, Меган не изчезваше от съзнанието му. Чувството не можеше да се обясни, но човек не можеше да го сбърка с друго. Определяше го като любов.

Харесваше му, че е лекарка. Всъщност много даже. Намираше го за респектиращо и секси. Знаеше, че е глупаво, но нищо не можеше да направи. Тази привлекателна млада жена, в чиито ръце хората поверяваха живота си — това й придаваше авторитет, който никоя друга жена в живота му нямаше. И за разлика от всички останали на купона, тя не се държа с него като с някакъв глупав гларус с пясък вместо мозък в главата.

Наистина смяташе, че може би е жената на живота му. Но в някаква тайна камера на сърцето си подозираше, че се чувства по този начин само защото не бе имал възможността да я опознае, и защото разбираше, че е почти невъзможно да я открие в този десетмилионен град.

Кърк си задаваше въпроса, който вълнуваше всички мъже, спали с безброй жени.

Ако получа това, което искам, ще продължа ли да го искам?



Жените, с които Рори излизаше, бяха по-млади от него.

Много по-млади. Не че го търсеше, но това имаше на пазара, с това разполагаше. Тези жени бяха достатъчно млади да му бъдат… е, приятелки.

Не можеше да си представи с какво жените на неговата възраст — четирийсет и девет и девет месеца — запълваха вечерите си, когато той излизаше на срещи. Сигурно ходеха по петите на тринайсет-шестнайсетгодишните си деца и им дуднеха, че не могат да излязат в този вид навън. Или си мислеха за неудачниците, които са им съсипали живота. Може би изпитваха облекчение, че са приключили с ужасиите и униженията при търсенето на партньор. И може би бяха най-накрая щастливи — по-щастливи, отколкото той щеше да бъде някога. Каквото и да правеха — това беше друг свят, паралелна вселена, към която той никога нямаше да принадлежи.