Разликата между братята беше само десет месеца и често пъти хората ги мислеха за близнаци. Пораснаха необичайно близки, с мечти един ден да завъртят заедно собствен бизнес — нещо с коли. Да се състезават, да ги поправят, да ги продават — без значение. Това бяха научили от баща си и дългогодишната му работа във „Форд“. „Човек не може да забогатее, докато работи за друг“ — повтаряше старецът, преди да заспи по време на новините в десет.

След като напуснаха училище на шестнайсет, братята караха такси десет години — Паоло въртеше черно лондонско такси, след като взе задължителния изпит за шофьорско майсторство, а Майкъл работеше в мини-такситата, докато не спестиха достатъчно, за да получат заем от банката.

Сега продаваха вносни италиански коли в автосалон близо до Холоуей Роуд в северен Лондон. Купуваха единични предварително поръчани бройки от Торино, Милано и Рим, сами докарваха по-евтините коли с ляв волан в Обединеното кралство, саморъчно ги преправяха с десен волан в работилницата си или купуваха коли на старо в Излингтън, Камдън и Барнът. Над скромния им автосалон под слабото слънце в северен Лондон се вееха редица италиански знаменца в зелено, бяло и червено над табелата с името на фирмата „Братя Барези“.

Изкарваха добри пари, достатъчно, за да издържат семействата си, макар че като много хора с малък бизнес или нямаха достатъчно работа, или имаха повече, отколкото можеха да поемат.

Сега търговията беше слаба. Майкъл извади най-новите снимки на дъщеря си Клои и ги разстла върху лъскавия червен капак на едно старо Ферари Модена. Ако бракът с Наоко му беше помогнал да улегне, то раждането на Клои го бе укротило.

Докато се любуваха на портретите на Клои, към тях се присъедини рецепционистката Джинджър. Тя беше омъжена, наближаваше четирийсетте и Паоло забеляза как гърдите й бавно се повдигнаха и спуснаха, когато въздъхна при гледката на бебето Клои и беззъбия й чар.

— О, тя е разкошна, Майк — възкликна Джинджър.

Майкъл гордо се усмихна, напълно покорен от дъщеря си. Джинджър доби замечтан вид и отиде да сложи чайника.

— На жените им харесва, когато имаш деца — обърна се Майкъл към брат си.

Паоло се усмихна.

— Предполагам, това е знак, че всичко с брачния ти живот е наред, можеш да издържаш семейството си и неща от този род. Нали разбираш — мъж на място.

— Да, познатите стари глупости — отвърна Майкъл, съзерцавайки намусената муцунка на дъщеря си. — Това ги подлудява, нали?



Голяма част от партито се губеше на Меган. Рушащата се викторианска къща — достатъчно просторна, за да приюти неколцина стажанти лекари. Сладникавата и противна миризма на марихуана. Хора, които познаваше добре, а сега се държаха като хлапаци. И тази ужасна музика… — или поне непозната музика.

Тогава изведнъж видя Кърк — сега се сещаше за името, — който се отличаваше от останалите.

Като начало — нямаше нездравия вид на младите лекари. Не прекаляваше с пиенето, нито с пушенето. В приказките му липсваше онзи циничен оттенък, развит от състудентите й като начин за справяне с ежедневния парад от болести и нещастия, които изведнъж се бяха стоварили на плещите им.

Той просто си стоеше там, хубаво австралийско момче със спортна фигура — по-сдържан, отколкото човек би очаквал от мъж като него, усмихнат любезно, докато най-светлите умове на тяхното поколение се надрусваха с трева и отцепваха с алкохол в разговори за работа.

— Всички са толкова умни — каза той и я разсмя.

— Така ли смяташ? Мисля, че тази компания я бива само да взема изпити.

— Не, те наистина са умни. Човек трябва да има акъл, за да стане лекар, нали? Не разбирам половината от нещата, за които си приказват. Всички тези медицински термини! Някой говореше за пациент, който бил ППЛ.

Меган се засмя.

— Това означава „Пиян Паднал по Лице“

Той смръщи вежди.

— Така ли?

Тя кимна и започна да го въвежда в кодовия език на студентите по медицина. Надвикваше се с лошата музика, а той я слушаше, навел красивата си глава към нея, докато му разказваше за такса кремиране (парите, плащани на лекарите за подписване на разрешителното за кремиране), код червено (кръв), СИД (странно изглеждащи деца), КМ (красиви майки) и най-великата диагноза СБЗ — само Бог знае, — шегаджийския жаргон, който ги предпазваше от кошмара на професията им.

— Но все пак трябва ум, за да станеш лекар — настояваше той.

Колко чистосърдечно и честно мнение, помисли си тя. За разлика от познатите й, които не можеха да си отворят устата, без да изрекат някоя цинична шегичка. Тя се вгледа в него — сякаш чак сега го виждаше.

— Ти какво работиш?

— Преподавам. — Последното нещо, което беше очаквала да чуе. — Уча хората да се гмуркат. Сещаш се — леководолазно гмуркане.

Тя описа кръг с чашата си.

— Не и тук.

Неговата широка бяла усмивка. Меган харесваше тази усмивка.

— На по-слънчеви места. Гмуркала ли си се някога?

— Не, но имам свидетелство, че съм преплувала една дължина с пижама. Не е точно същото, а?

Той се засмя.

— Все е някакво начало.

Харесваше я. Личеше си. Често й се случваше. Тя знаеше, че не е красива колкото Джесика с нейната кукленска красота, нито беше висока колкото Кат с нейните издължени и грациозни крайници на танцьорка, но мъжете харесваха Меган. Харесваха женствените й форми и лицето, което поради някаква генетична грешка изглеждаше по-младо от възрастта й. Този контраст им допадаше. „Лице на момиченце и тяло на жена“ — възбудено казваше Уил и веднага се насочваше към гърдите на Меган.

Тя се усмихна на Кърк и той й оказа честта да се изчерви. Този род общуване й бе приятно след продължителната връзка с Уил, когато трябваше да внимава да не изпраща погрешно разбрани сигнали. Тази вечер можеше да изпраща каквито си иска сигнали.

Тогава изведнъж зазвуча песен, която познаваше и обичаше — онази, в която Едуин Колинс пее „Досега не съм срещал момиче като теб“.

— Това може да бъде нашата песен — каза Кърк, усмихвайки се глуповато.

Обикновено подобен недодялан опит за флиртуване би я отблъснал на момента. Но тя остави репликата да премине покрай ушите й, защото го харесваше. Дори много, точно в този момент. Той не беше част от нейния свят и това я устройваше. Готова бе да се откъсне от него.

Освен това имаше нещо в позабравеното усещане, след като години наред си бил нечие гадже — онази близост в погледа на човек, когото още не познаваш, — и изведнъж изражението му стана неустоимо, главите им се наклониха леко и накрая се целунаха.

Той целуваше добре, което беше още един плюс. Напористо, но без да се опитва да оближе сливиците. Наистина много умел в целуването, помисли се Меган — точният баланс между даване и получаване. Това също й харесваше. Ала най-много й харесваше мисълта, че вероятно той би могъл да изчука всяко момиче от партито, но избра нея.

И Меган си помисли: „Извади късмет, приятел.“

Така че се оказаха в една от спалните и Меган започна да се отпуска, когато видя, че вратата се заключва, и скоро след това изпълняваше биологическото си предназначение върху купчина палта, докато на долния етаж Едуин Колинс пееше „Досега не съм срещал момиче като теб“ и наистина като че ли пееше точно за тях.



Меган се усмихна, когато сестра й излезе през въртящата се врата.

Джесика изпъкваше с красотата си сред тълпата запътили се за работа хора като жена без грижи. Мъже на всякаква възраст се обръщаха след нея, за да огледат стройните й крака, фигурата, която с лекота се побираше в десети размер, и по детски кръгловатото лице, което често караше непознатите да я вземат за най-малката от сестрите.

Външният вид на Джесика караше Меган да се чувства занемарена и дебела. Там им беше бедата на пищните форми. Трябва да ги държиш под око, иначе излизат извън контрол. Изведнъж Меган се сети, че тази сутрин беше прокарала само пръсти през косата си, и взе решение да престане да държи десерти „Марс“ в бюрото си.

Двете се прегърнаха на рампата за билети.

— Виж ни само — каза Меган, като застана рамо до рамо със сестра си — Грейс Кели и изпаднала наркоманка.

Джесика я огледа изпитателно.

— Изглеждате изтощена, доктор Джуъл. Не звучи ли страхотно? Доктор Джуъл, доктор Джуъл!

— Затрупана съм с работа. Имам чувството, че всички жени в „Ийст Енд“ са решили да минат на гинекологичен преглед при мен.

— О, това ми е познато! Нали имаш време за обяд? Можем да го отложим, ако искаш.

— Няма проблем, Джес.

— Нали ти се полага четиричасова обедна почивка? — попита тя.

В очите й се четеше искрена загриженост, примесена с някаква невинност, нехарактерна за двете й сестри — сякаш житейските неволи й бяха спестени. Средното дете, защитено от присъствието на по-голямата сестра и бебето.

Меган само се усмихна. Вярно, сутрешните прегледи бяха до дванайсет, а следобедната й смяна не започваше преди четири следобед. Само че сутрешните обикновено се проточваха с час повече — тя явно не беше в състояние да вмести консултациите си в определеното време, — а преди да започнат следобедните от нея се изискваше да прави домашни посещения.