— Къде си отседнала? Ще ти повикам такси.

Тя се бе успокоила. Лежеше гола в леглото и го гледаше. Дълго и вторачено, с очи на дете, които не можеха да повярват. Невинни, трагични очи.

Тогава се появи отново онзи тъмен и изгарящ блясък, който никога преди не бе срещал у нея, и погледът й се изпълни с невиждана омраза.

— Нямам нужда от таксито ти!

— Не можеш да си отидеш така — каза той и посочи голотата й.

— Дойдох така — отвърна тя с ирония, която звучеше странно в нейната уста. — Мисля, че мога и да си отида така.

Тя облече палтото си. Той все така я гледаше.

— Ан, съжалявам.

— Не се извинявай — каза тя гневно. — Не ти прилича. Освен това… — Започна, но млъкна.

На вратата спря, за да закопчае шлифера си. Погледна го. Очите й имаха съвсем ново изражение. Молбите, оскърблението, дори яростта й ги нямаше. На тяхно място имаше студена решимост.

— Още не си видял на какво съм способна.

Джо усети как самообладанието му го напуска, когато вратата тихо тракна след нея.



След тази нощ Джоузеф Найт заживя нащрек. Беше повярвал на заканата на Ан Рицо и бе убеден, че пак ще си има работа с нея.

Въпреки че не я видя в близките дни, подозренията му изглеждаха основателни.

През седмицата след посещението й в апартамента му на няколко пъти някой се обаждаше анонимно по телефона, вкъщи и в кантората му. Отсреща веднага затваряха, сякаш имаше грешка, но въпреки това Джо мислеше, че знае кой е.

Имаше също чувството, че го наблюдават, вероятно отдалеч. Питаше се дали това чувство не е в резултат на телефонните обаждания. Лежеше в леглото си нощем и мислеше за Ан. Спомняше си голото й тяло — беше отслабнала, сега го осъзнаваше, от мъка и от отчаяние.

Дълги години се бе учил да не гледа на жените сериозно, да не се трогва от собственическите им чувства, от нуждата им да бъдат покровителствани. Ала сега, въпреки предпазните мерки, една жена, която бе използвал за собствените си цели, искаше отплата за жертвите и любовта си. Не можеше да отрече правото и на такива чувства. Но не можеше и да се поддаде.

Лежеше в леглото си гол — той никога не обличаше пижама — и си спомняше как онази нощ се бе любила с него. Сякаш се опитваше да го погълне и същевременно да му се отдаде изцяло, така че от нея да не остане нищо. Опитваше се да унищожи и себе си, и него.

И нещо от зловещото съчетание на страст и женска ярост го възбуждаше дори и сега.

Той се опита да я изпъди от мисълта си. Но не беше лесно.



Понеже искаше да забрави Ан и сексуалната възбуда, която още кипеше в кръвта му при спомена за нея, Джоузеф Найт изпита нужда от жена.

На другата седмица определи среща на една позната от Мамаронек — съпруга на богат възрастен финансист, който се бе оженил за нея главно заради ума й и почти никога не спеше с нея.

Джоузеф се бе запознал с нея на едно събрание на инвеститорите преди години и оттогава поддържаше с нея приятелска физическа връзка. Тя искрено обичаше мъжа си, радваше се на парите му и му беше добра компаньонка. Тактично си намираше физически удоволствия и мъжът й бе достатъчно интелигентен, за да уважава нуждите й и да я оставя на мира.

Казваше се Ивон.

Виждаха се с Джоузеф Найт веднъж на две седмици, когато той бе в Ню Йорк. Ивон отиваше с колата си до малък хотел в Манхатън, регистрираше се като госпожа Джоузеф Найт и той я посрещаше там. Или пък, какъвто бе случаят днес, той пътуваше до Мамаронек просто за да излезе от града, и я намираше в малък апартамент, който тя държеше за тайните им срещи.

Прекара с нея спокойна вечер в обзаведения с вкус апартамент. Пиха шампанско и си направиха лека вечеря между два любовни сеанса. За свое учудване той откри, че винаги внушителните му физически изпълнения като любовник този път впечатлиха дори него и Ивон му направи комплимент.

— Какво ти става, Джо? Тази вечер си като млад жребец. Утре няма да мога да ходя.

— Не мога да устоя на очите ти — пошегува се той. Но зад нейните очи виждаше очите на Ан — изпълнени със страст и опасност.

В един часа сутринта излезе от апартамента, влезе в колата и пое обратно към Манхатън. Беше изминал половината от дългия път, когато забеляза, че някаква кола го следи. Приближаваше с голяма скорост, фаровете й го заслепяваха в огледалото за обратно виждане. Той се учуди как нея беше видял по-рано.

Колата се приближи още и се залепи за него. Ревът на мотора й зад него ясно се чуваше.

Той изруга тихо, подаде ръка през прозореца и махна на шофьора, че му дава път.

Ала никой не обърна внимание на знаците му. Колата се доближи до задната му броня, после отново и отново. Моторът ядно ревеше. Лицето на шофьора не се виждаше.

После изведнъж мина в другата лента и се стрелна край него. Той бегло погледна наляво и видя кой стоеше на волана.

Беше Ан.

Преди да е осъзнал напълно лудия израз в очите й, тя се отклони надясно и силно го блъсна, а калникът й удари право във вратата до шофьорското място, на сантиметри от ребрата му.

Той натисна спирачките. Тя също намали ход и изостана. Но продължи да го преследва. Моторът й ревеше отново и отново, когато натискаше газта.

На Джоузеф му премаля при мисълта, че Ан го е следила през целия път до мястото на срещата му. Проклинаше се, че не е внимавал повече. Но вече беше много късно.

Погледна спидометъра. Показваше над шейсет мили в час. Тя бе точно зад него — воят на мотора й сякаш отговаряше на дивия поглед в очите й. Погледна в огледалото за обратно виждане. Лицето й не се виждаше, но русата коса светеше като огнен ореол.

Колата отново се приближи на опасно разстояние от бронята му.

Неизвестно защо при мисълта, че го е следила, му причерня пред очите. Никога не беше имал работа с яростта на жена и това чувство не му хареса. Та тя току-що се бе опитала да го убие. А трагичната решимост, с която го преследваше, направо го влудяваше.

През целия си зрял живот бе зарязвал жените. Но ето сега една от тях отказваше да бъде изоставена. С радост бе готова да умре, стига да можеше да го повлече след себе си.

Преди да е успял да доведе мисълта си докрай, тя отново го задмина. Видя лицето й, вече напълно обезумяло, което го гледаше страшно през прозорците на двете коли.

В тази частица от секундата му се стори, че вижда как очите й бляскат от ревност. Тя знаеше, че тази вечер е бил с друга жена, и имаше намерение да го накаже. Планът й да си го върне се помрачаваше от обзелата я ярост. Искаше само да го нарани.

Той се вбеси от това и натисна силно газта. Щеше да увеличи скоростта и да я победи. Никога не се бе съмнявал, макар и за миг, че ще бъде по-сръчен от нея зад волана. Никоя жена не можеше да се мери с него в шофирането. Щеше да я съсипе.

В този миг нещо пробяга през полезрението му и върна погледа му от огледалото за обратно виждане към пътя.

Насред пустата магистрала в тъмнината на нощта стоеше заблуден елен. Беше като прикован от страх пред приближаващите фарове.

Джоузеф трябваше да реагира за части от секундата. Врътна рязко волана надясно и подкара със седемдесет мили в час по чакълестия банкет на магистралата. Беше трудно да управлява тежката машина при толкова голяма скорост и по такъв път. Колелата започнаха да буксуват. Налагаше се да върти кормилото, за да не изхвръкне от банкета и да свърши в дълбоката канавка встрани.

Стискайки зъби, той успя да върне колата на платното. Гумите пронизително изсвистяха.

Тъкмо се готвеше да си отдъхне с облекчение, когато силен трясък зад гърба му го накара внезапно да спре.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Колата на Ан бе изхвърчала от пътя и се бе обърнала в канавката.

Той натисна силно спирачката и големият автомобил едва запълзя напред. Вторачи се в огледалото към преобърнатата кола на стотина метра зад него. Ръцете му ужасено се вкопчиха в кормилото.

Откъм колата на Ан се разнесе огромна експлозия. Беше се запалил резервоарът. Пламъци лумнаха към небето в безлюдната нощ.

Той осъзна едва сега какво бе станало. Явно Ан бе карала след него, когато той зави рязко, за да избегне изплашения елен. Но не бе успяла да удържи буксуващата по чакълестия банкет кола. Беше се забила с голяма скорост право в дълбоката канавка и се бе преобърнала.

Ан беше мъртва. Стигаше му само един поглед към пламъците, бълващи от смачканите останки от колата, за да се убеди в това.

Той продължи да пълзи напред с десет мили в час, все така загледан в огледалото за обратно виждане и обмислящ положението си. Учуди се, когато забеляза, че ръцете му треперят. Огледа магистралата в двете посоки. Наоколо не се виждаше никаква кола. Освен неговата и на Ан.

Джоузеф Найт усети как нещо рухва дълбоко в него. Случилото се не бе по негово желание. И все пак в много отношения се чувстваше отговорен.

Той бе причината Ан да го следи дотук, до покрайнините на града в тъмната нощ. Той я бе накарал да го обикне и затова го бе намерила чак в Ню Йорк. Той я бе накарал да се влюби в него и затова тя му бе помогнала да убие мъжа й.

Беше я подценил. Беше се опитал да я използва и да я забрави, а тя не беше му разрешила.