Професионалните вестници бяха безпощадни.

„СТУДЕНА ЗИМА ЗА КОНТИНЕНТАЛ“ — казваше едно от заглавията.

„НЕ НА НЕСКОПОСАНИЯ ФИЛМ НА ХЕЙС“ — пишеше „Дейли Въраяти“.

„ПОСРЕДСТВЕНА ЗИМА“ — известяваше „Холивуд Рипортър“.

Като последствие от разгрома на „Съдбовна зима“ „Континентал“ завърши тримесечието с най-голямата си финансова загуба от 1930-а година насам. Брайънт Хейс трябваше да обяснява пред Арнълд Спек и останалите в Ню Йорк как се е стигнало до това фиаско. Провалът бе най-големият удар по престижа и могъществото му. Самият Брайънт Хейс се чудеше дали изобщо скоро ще се възстанови от него.



Сензационният интерес към „Краят на дъгата“ продължаваше, финансовият успех на филма из целия свят можеше да се сравни единствено с единодушния му прием от критиката.

На 15-и февруари, когато бяха обявени предложенията за награди на Академията, стана това, което всички очакваха. „Краят на дъгата“ бе предложен за четиринайсет „Оскара“ — нещо невиждано до този момент.

Колкото до „Съдбовна зима“, той успя да събере предложения за три награди, между които за най-добри специални ефекти, за най-добра операторска работа и — благодарение на личното влияние на Брайънт Хейс — за най-добър филм.

Никой обаче не се залъгваше от тези козметични предложения. „Съдбовна зима“ бе колосална несполука, а позорните му резултати в касите бяха помрачили безвъзвратно имиджа на продуцента му. Брайънт Хейс нямаше никога вече да бъде олицетворение на пищния холивудски магнат. Тази чест щеше да се падне на красивия и обаятелен Джоузеф Найт. Найт олицетворяваше работещия холивудски продуцент — бе млад, сериозен и запретнал ръкави филмов творец с определено послание към света. Докато Хейс, важната клечка с пура в уста, с имението в Бел Еър и офисите, пълни с послушни подчинени, бе анахронизъм.

Това бе най-неблагоприятният възможен изход за Хейс. Още по-болезнено от провала на филма му бе унижението, че е бил засенчен от едно нищожество като Джоузеф.

Разбира се, на разярения Хейс и през ум не му минаваше, че „Съдбовна зима“ — филмът, над който бе работил тъй усърдно и на бе заложил толкова много, бе ни повече, ни по-малко крадена творба. Лично той бе откраднал идеята и оригиналния сценарий за филма, и то не от друг, а от самия Джоузеф Найт.

Хейс дори не си спомняше за отдавнашното посещение на Найт в дома му и за разговора им относно творбата, която Найт искаше да реализира чрез „Континентал“. Кражбата на Хейс си бе най-обикновен бизнес и той изобщо не се замисляше над собствената си непочтеност.

Затова не можеше да осъзнае иронията на това, което му се бе случило. Ако можеше, вероятно щеше да заподозре, че Джоузеф Найт има нещо общо с развоя на нещата. И вероятно щеше да си направи по-дълбоки заключения за ролята на Дария Кейн в сполетялата „Съдбовна зима“ катастрофа.

Но Брайънт Хейс никога не погледна в тази посока. Заслепен от ярост, той не можеше и да прозре подобни тънки хитрини. Само знаеше, че покорявайки сърцата на публиката, Джоузеф Найт му е сложил рога. Найт бе накарал всички да повярват, че е въвел нови критерии за талант и ангажираност в холивудското филмопроизводство. Това бе нова ера — поне така твърдеше кинокритиката — на висши стремежи и велики постижения, в която Найт щеше неограничено да властва.

Отсега нататък Брайънт Хейс щеше да вижда красивото мургаво лице на Джоузеф Найт във всички филмови списания и щеше да слуша как славата му се носи из цял свят, докато плодът на неговия жизнен път, резултатът от двайсетгодишния му тежък труд събираше прах в късата памет на публиката.

Това бе оскърбление, която Брайънт Хейс нямаше да забрави.

И когато настъпеше моментът за разплата, щеше да си отмъсти.



Но засега Брайънт Хейс можеше само да беснее и да преглъща беса си.

Вечерта след обявяването на предложенията за „Оскари“ Хейс нареди на Карл Рехер да му донесе бутилка отлежал скоч. Бе дотам погълнат от яда си, че дори не забеляза кога Карл влезе в обичайния си окаян вид и внесе подноса с бутилка, сода и лед.

Карл Рехер тихо излезе, затвори вратата и се прибра в стаята.

Никой не познаваше така добре къщата на Брайънт Хейс, както Карл Рехер.

Карл знаеше за Дария и Джоузеф Найт почти от самото начало. Понеже бе изключително интелигентен и познаваше Дария, не му бе трудно да разбере, че тя имаше връзка с Найт. През цялото време бе следил какво става от благоприятната си позиция на наблюдател. И като филмов творец, бе почувствал неуловимата връзка между близостта на Дария с Найт и неизброимите злощастия, сполетели „Съдбовна зима“.

Въпреки че отмъщението съвсем не бе достатъчно за човек, комуто Брайънт Хейс бе причинил такива злини, Карл Рехер оценяваше поетичната правдивост на това, което Джоузеф Найт бе причинил на Брайънт Хейс и на „Континентал Пикчърс“. В дълбините на душата си той ръкопляскаше на Найт и изпитваше садистично удоволствие от поражението на Хейс.

10

Кейт се бе отказала от прослушванията.

До гуша й беше дошло да чака безкрайно, да понася презрението и недружелюбното отношение на асистент-режисьорите, да участва в епизодични и фигурантски роли, които толкова зле се заплащаха и никога не водеха наникъде.

Мелани обаче нямаше намерение да я остави да се откаже. Мъкнеше я със себе си на курса, който посещаваше два пъти седмично. Кейт наблюдаваше сеансите с отегчено изражение. Гордостта й страдаше при гледката на дузината отчаяни кандидат-актриси, изпълняващи сценични етюди пред някакъв изтерзан учител, който сам бе неуспял актьор. Цялата история изглеждаше нелепа и много печална.

Работата, която Кейт и Мелани вършеха по студиата, не приличаше на актьорска игра. Кейт не виждаше в нея нищо общо с това, което правеха на екрана Бети Дейвис, Кари Грант или Спенсър Трейси. Тези хора бяха актьори. Кейт и Мелани бяха по-скоро манекени, които някой поставяше пред безразличната камера за две секунди филмово време и после извеждаше като добитък от снимачния павилион.

Парадоксалното бе, че единственият личен опит на Кейт, който донякъде й напомняше на актьорска игра, бе сервитьорството.

От работата си в ресторанта тя се бе научила да си служи с гласа и тялото, за да създава определени образи, които трябваше да се харесват на определен тип клиенти и да им измъкват бакшиши. Кейт се бе специализирала в това. За двете секунди, необходими да стигне до някоя маса, тя можеше да прецени клиентите и съответно да се преобрази.

Но тя не възприемаше това като актьорска игра. За нея то си бе просто работа. Тя бе прекалено твърдоглава и практична, за да намира логическа прилика между това, което вършеше, за да си изкарва хляба, и изкуството на знаменитите холивудски звезди.

Всичко вече й бе дотегнало. Духът й бягаше все по-далеч от това, което я заобикаляше. Скоро тялото й щеше да го последва и тя щеше да си вдигне чукалата и да замине. Необятната американска земя я зовеше. Холивуд наистина бе абсурдно място, по-покварено и отвратително от всички останали. Неистовите интриги на Мелани и другите, за да се доберат до някоя роля, се виждаха глупави на Кейт. Холивуд щеше да си послужи с тях, да ги сдъвче и да ги изплюе и те щяха да приключат курса като секретарки или продавачки с похабени тела и омърсени души.

Кейт усещаше как у нея се надига жаждата за странстване. Скоро щеше да потегли на път. Тя го усещаше.

Но преди да успее да реши, се случи нещо, което промени плановете й.



Вечерта на „Оскарите“ наближаваше. Церемонията по връчването на наградите щеше да се състои в балната зала на хотел „Амбасадор“. Мелани изгаряше от желание да отиде и да види звездите. Дълго увещава Кейт и тя накрая реши да я придружи.

Когато вечерта настъпи, облякоха най-хубавите си дрехи и отидоха пред хотела. Снопове от прожектори кръстосваха небето. Звездите запристигаха в лимузините си — Кларк Гейбъл, Роналд Колмън, Бети Дейвис, Джеймс Кани, Джоун Крофорд — облечени в най-последните творения на парижките моделиери. Мелани и Кейт, задържани от полицейския кордон сред стотиците ревящи поклонници, гледаха от разстояние. Кейт бе изумена от почти истеричната възбуда на Мелани.

Всички звезди вече бяха дошли, но тълпата не се разотиваше. Почитателите щяха цяла вечер да чакат, да слушат церемонията по високоговорителите и да аплодират победителите на излизане от хотела.

Мисълта да прекара цялата вечер отвън се видя малко прекалена на Кейт.

— Аз си отивам — рече тя на Мелани. — Ти, ако искаш, остани. Ще се видим вкъщи.

За нейно учудване Мелани също реши да си тръгне. Новите обувки й стискаха и трябваше някъде да седне.

Отбиха се в едно близко кафене, за да си починат и да обсъдят видяното, преди да се приберат.

Седнаха на бара и си поръчаха кафе. Кафенето бе полупразно. В едно сепаре седяха две момичета, а на бара някакъв мъж ограждаше имената на коне върху фиш за конни състезания. В пепелника пред него димеше цигара. Мелани бе изпълнена с обичайната смесица от възбуда и униние.

— Видя ли Гейбъл? Нали е божествен? Как може един мъж да е толкова красив! Какви зъби! Направо е фантастичен! А роклята на Бети Дейвис? Ако можех да облека такава поне веднъж в живота си… А видя ли косата на Джоун Крофорд?

Кейт слушаше разсеяно. Ентусиазмът на Мелани я трогваше, но тя самата не намираше нищо възхитително в излизащите от лимузините звезди. С луксозните си дрехи и прически, с грима и усмивките за пред тълпата те й напомняха по-скоро на циркаджии, отколкото на истински знаменитости. В цялата история имаше нещо прекалено неестествено, за да извиква у нея възхищение.