Ребека Шъруд бе спечелила „Оскара“, който Ив несъмнено много горещо желаеше.

Тези мисли минаха през главата на Кейт, докато подслушваше това, което бе може би един от най-болезнените мигове в живота на Ив Синклер. Понеже в Холивуд бе всеизвестно, че тя е постигнала всичко по силите на една актриса, за да се изкачи до професионалния си връх, освен „Оскар“. Ив бе прочута звезда и имаше право на това, но въпреки всичките й усилия винаги я слагаха сред недотам бляскавите, недотам звездните холивудски актриси. И то въпреки факта, че актьорското й изкуство се аплодираше по целия свят.

— Ребека…

Името, което устните на Ив произнасяха тихо и съзерцателно, доказваше, че Кейт е прочела мислите й. Кейт се чувстваше почти неловко, че се намира тъй близо до тази жена, че я вижда, без да бъде видяна, и че знае какво става в душата й.

Тя изведнъж си даде сметка, че пред нея е нещо повече от обикновена актриса. Пред нея бе порасналият идол на собственото й детство.

Сега виждаше това ангелско лице променено не само от годините на холивудската кариера, които тя дори не можеше и да си представи, но и от цял един живот на безсилие, което тази вечер бе достигнало до връхната си точка.

Кейт гледаше, а през лицето в огледалото отсреща преминаваше цял калейдоскоп от зашеметяващи емоции. Най-осезаема от тях бе, разбира се, яростта. Но изпод нея, зинала като черна паст, бе ненавистта. Ненавист заради неуспеха? Заради хрумването на Академията да присъди най-високата награда на младата Ребека Шъруд? Ненавист към всичко, което представляваше Холивуд? Или може би ненавист към самата себе си, към целия си живот, пропилян в напразната гонитба на признанието, което нямаше да дойде?

Кейт гледаше, а красивото лице в огледалото бавно променяше израза си и по него се изписвате нещо ново. То бе неописуема печал, бездънно, безкрайно съжаление.

Кейт се чувстваше ужасно неудобно. Не смееше да излезе от кабината, не смееше дори да помръдне. Мисълта, че Ив може да разбере, че някой я наблюдава, я ужасяваше. Трябваше да остане тук, докато Ив си тръгне.

В този миг на вратата се почука.

— Ив? — чу се мъжки глас отвън. — Там ли си?

Лицето в огледалото се сепна и дойде на себе си, сякаш някой грубо го бе изтръгнал от дълбока лична драма — прекалено интимна, за да бъде показана на бял свят. Красивите черти се изгладиха с такава бързина, че Кейт се стъписа. Една ръка бързо изтри отронилата се по бузата сълза.

— Да — каза високо Ив. — Какво има?

— Пресата, Иви — отвърна гласът. — Съжалявам…

За миг Ив се поколеба. По лицето й се изписа непоносимо страдание. Най-самотното лице, което Кейт бе виждала. После, сякаш подчинено на внезапно разместване от неизказано мощни вътрешни сили, лицето се промени. Всички чувства, които го опустошаваха, бяха отпъдени.

Ив се готвеше за репортерите.

Това прогонване на чувствата порази скритата Кейт повече от всички изпълнения на Ив, които бе наблюдавала на екрана. Понеже вихрещите се страсти явно бяха непоносими и същността й се разяждаше от страшна отрова. Тя криеше всичко под желязната маска на самообладанието, за да увери пресата и поклонниците си в неизменното хладнокръвие, в съвършената елегантност, в ненакърнимото благородство на звездата.

И точно в този поглед Кейт видя самотното и изплашено момиченце, надничащо от ъгълчето на усърдно построения израз на Ив. Кейт знаеше, че отсега нататък ще го вижда всеки път, когато погледне Ив Синклер. Понеже то обхващаше цялото минало и обагряше не само детския образ на Ив, който Кейт така бе обожавала като малка, но и нейното собствено детство, нейната собствена самота.

Ив хвърли последен изпитателен поглед към огледалото. Очите й излъчваха уморената решимост на сразен войник, който дава обет един ден да се бие отново. Тогава тихо каза на отражението си в огледалото:

— Сто и петдесет процента.

Думите й озадачиха Кейт.

После се обърна и пъргаво излезе навън. Някакъв глас в коридора я поздрави и тя изчезна.



Малко по-късно Кейт тръгна да търси Мелани. Не й каза какво бе видяла в дамската тоалетна, но застана до нея в скривалището, за да изслуша докрай присъждането на наградите.

Филмът на Джоузеф Найт „Краят на дъгата“ спечели девет от отличията на Академията. Кейт бе гледала филма и го бе харесала, затова не се изненада, когато той пожъна толкова много награди. Но бе удивена как банкетната зала почти осезаемо се наелектризира, когато Холивуд изразяваше удивлението и възхитата си от напълно неочаквания голям победител.

Може би най-паметният момент от вечерта бе присъждането на наградата за най-добра мъжка роля на Самюъл Рейнс. Рейнс, който обикновено бе мълчалив и по-скоро страшен като екранно присъствие, се разкри като обикновен и скромен човек, когато приемаше отличието си.

— Иска ми се да мога да кажа, че съм постигнал всичко със собствени сили — обърна се той към присъстващите. — Но дори и да го кажа, няма да е вярно. От петнайсет години работя здравата в този бизнес. Имал съм своите възможности и съм пропуснал някои от тях, както става с всеки от нас. Но това, което виждате, когато гледате играта ми в „Края на дъгата“, не съм го създал сам. Човекът, който ни накара всички да надминем себе си в този филм и ни накара да повярваме, че можем да бъдем по-добри от това, което сме били, е Джо Найт. Изказвам благодарност най-напред на него, а след това и на всички вас, които направихте от тази вечер най-паметната в живота ми.



Благодарствената реч на Самюъл Рейнс бе обширно цитирана и разпространена в десетина кинопрегледа, понеже се превърна в драматична кулминация на вечерта. Думите му още звучаха в ушите на Кейт, когато двете с Мелани напуснаха скривалището си и излязоха навън, за да се слеят с тълпата, очакваща звездите да си тръгнат от хотела.

Кейт и Мелани попаднаха между стотици кряскащи и блъскащи се запалянковци, задържани от кордон навъсени полицаи, някои от които на коне.

Звездите заизлизаха двама по двама. Лицата им бяха различни — вече знаеха кой е спечелил желаните награди. Кейт видя Бети Дейвис, Кларк Гейбъл, Джоун Крофорд, Роналд Колмън, Уолтър Хюстън, Мърна Лой и много други. Неизвестно защо в светлините на прожекторите всички изглеждаха по-скоро меланхолични и изморени. Кейт си представяше как искат да си отидат у дома и да съблекат луксозните дрехи, да пийнат нещо и да си легнат.

Когато обаче се появи Ив Синклер, нещо в Кейт трепна. След като цял живот бе кътала това лице в представите си, Кейт вече познаваше и тайните му терзания. Затова бе доволна, наистина доволна, че дойде на тазвечерната церемония. Бе опознала Ив по-добре от всякога и по някакъв неясен начин бе опознала по-добре и себе си.

Тя все още размисляше над този факт, когато една група запалянковци проби кордона и се впусна към излизащите звезди. Веригата от полицаи се разкъса и настъпи безпорядък. Силният напор на множеството изтласка Кейт и Мелани напред. Стана страшно. Един от конете се изправи на задни крака с ужас в очите, докато ездачът му се опитваше да го обуздае. Копитата му яростно ритаха нагоре към нощното небе.

В този миг тълпата се сля с излизащите от хотела знаменитости и полицията се оказа безсилна да възстанови реда. Настъпи диво, непозволено смешение на две групи, които логиката и пространството по право трябваше да държат разделени — високопоставените звезди и неизброимата тълпа, която отдалеч им се възхищаваше.

Преди Кейт да успее да разбере какво става, надигащата се човешка вълна я откъсна от Мелани и я понесе към стъпалата на хотела. Навсякъде имаше полицаи, които размахваха палки и крещяха на тълпата с разкривени от ярост лица.

Изведнъж Кейт усети, че я бутат грубо напред към ръцете на един полицай. Явно изкаран из търпение от дългата си нощна борба с тълпата, той си изля яда на нея и грубо я блъсна. Тя падна на паважа в краката му.

— Назад! — чу го тя да тътне към нея и всички останали, които можеха да го чуят. — Назад!

В този миг две силни ръце сграбчиха Кейт и я изправиха на крака. Допирът им бе суров, но нежен. Тя се зачуди дали не е някой полицай, по-търпелив от предишния.

Но когато се обърна, за да благодари на спасителя си, видя хубав мъж в смокинг, който очевидно бе от знаменитостите. Гледаше я с черните си загрижени очи.

— Добре ли сте? — попита.

Преди да успее да отвърне, тя го видя как стрелва с яден поглед полицая, който я бе блъснал.

— Бъдете по-внимателен — каза тихо, но така, че полицаят веднага застана мирно. — Това също са хора.

Сержантът се обърна отрезвял. Кейт отново погледна мъжа, който я бе вдигнал. Все още я гледаше, а в очите му имаше загриженост за състоянието й.

— Добре съм — каза Кейт. — Благодаря ви. Съжалявам…

Думите излизаха трудно от устата й, понеже от ръцете, които я държаха, струеше желязна сила, която почти отнемаше дъха й.

— Добре.

Той я пусна. Почти й бе обърнал гръб, когато отново я погледна. В очите му трепна нещо внезапно и дълбоко, сякаш искаше да запечати образа й в паметта си, преди да я остави да си тръгне. Тя се зачуди дали е помислил, че отнякъде я познава, или просто е такъв и фиксира хората със строгия си жив поглед.

След дълго търсене най-сетне намери Мелани и двете започнаха да си проправят път през тълпата. Мелани явно бе избегнала блъсканицата, повалила Кейт на земята, и все още бе пълна с детинско вълнение.