Кейт не можеше да потисне чувството, че в двете й срещи с Джоузеф Найт има нещо съдбовно. Нуждаеше се от целия груб реализъм, който можеше да събере в себе си, за да сподави вълнението си и да си легне, сякаш нищо не се е случило.



На другата сутрин договорът пристигна в кантората на Алфред Доузиър.

Седмица по-късно Кейт се яви в „Монарк Стюдиос“ за пробите с костюми и за генералната репетиция с първия асистент-режисьор.

Срещна се с Джоузеф Найт, когато я изпробваха за първата сцена, облечена в шлифера, който трябваше да носи пред камерата.

Той дойде на снимачната площадка и се представи.

— Джо Найт. Разговаряхме по телефона. Много се радвам, че работите с нас. Пробите ви бяха великолепни.

Протегна й ръка. Тя се изненада от вида му. Спомените й от нощта на „Оскарите“ в „Амбасадор“ се бяха размили от стотиците му снимки в пресата. Сега й се струваше, че непознатият пред нея има трето лице, по-сложно от образа, който си бе създала. Бе изумена от хубостта му. Никога не бе виждала по-привлекателен мъж. От него лъхаше сила, която странно се съчетаваше с учтивата му външност. На пръв поглед изглеждаше твърде млад за славата и могъществото си. И все пак у него имаше нещо зряло и невъзмутимо, което надделяваше над младостта му и го правеше забележително уравновесен и спокоен.

После се случи нещо неочаквано.

Когато стисна ръката му, Кейт почувства как гърлото й се сви. Ръката й остана студена в топлата му длан. През тялото й премина странна, почти болезнена тръпка. Коленете й се разтрепериха.

Тя смутено го погледна. За нейно учудване самият той изглеждаше объркан от досега до нея. В дълбините на очите му нещо трепна. Тя видя как се опита да го скрие в приветливата си усмивка и го почувства по ръката му, която сякаш стисна нейната по-здраво.

Дали защото Найт забеляза тревожния й израз, или почувства как ръката й се напряга в неговата, но той я пусна.

— Странно! — Той я загледа несигурно. — Бих могъл да се закълна, че сме се срещали и преди. Обикновено съм добър физиономист. Но не знам защо не мога да си спомня…

— Сигурна съм, че щях да се сетя…

Още когато изговаряше тези думи, Кейт не можеше да си обясни защо го лъже. По някаква причина не искаше той да си спомня за първата им среща. Струваше й се толкова отдавна, толкова далеч от този момент.

— Може би съм ви виждал в някоя от ролите ви. Но както и да е, да се залавяме за работа.

Седна с Кейт и асистент-режисьора и заедно разгледаха образа. Когато обсъждаше ролята, беше точен и по-скоро хладен.

После се обърна към осветителя, който стоеше отстрани.

— Тони, гледай да й сложиш тъмен фон за едрите планове. Искам очите да изпъкват. И смени шалчето й с по-тъмно. Обади ми се, преди да подготвиш другата й сцена.

Обърна се към Кейт.

— Аз ще идвам, когато мога. Трябва да наблюдавам няколко сцени. Желая ви успех и се радвам, че сте с нас.

Кейт почувства как понечи да й подаде ръка, но се въздържа. Радваше се, че няма да се здрависа отново с него. Въпреки че й вдъхваше увереност, той я караше да се чувства разголена и някак виновна. Сякаш преди много време е извършила престъпление, което сега я тормози.

Видя го как си тръгва от площадката. Беше доволна, че си отива, и въпреки това очакваше с нетърпение момента, когато щеше отново да го види. Чувството бе странно и объркващо.

Кейт с благодарност започна да мисли за работата си.



Докато се връщаше към офиса си, Джоузеф Найт мислеше за Кейт Хамилтън.

Миналата седмица, след като бе прегледал пробните снимки, се бе наложил на подчинените си. Беше му необходим само миг, за да реши. Само един поглед го бе накарал да размисли и да си вземе бележка. Звукът на гласа й бе свършил останалото.

Найт разбираше защо хората му я бяха отхвърлили. Плашеха се от това, че се хвърляше в очи като жена, че можеше да засенчи Ив Синклер. Но Джоузеф Найт не се тревожеше от това. Можеше да смекчи образа й с умела режисура. Щеше да я използва максимално, без да навреди на филма.

По време на снимките на „Краят на дъгата“ Джоузеф Найт се бе научил, че прекалената консервативност не се изплаща. В набирането на актьорския състав, както и във всеки друг аспект на реализацията, човек трябва да има смелост да залага, да рискува с талантливи хора. Нямаше да изпусне актриса като Кейт Хамилтън само за да запази звездата във филма си. Вместо това щеше да извлече максимума и от двете.

Когато се обади на младата Хамилтън, за да й каже, че й дава ролята, гласът й му се стори напълно непознат. Но днес в студиото отново имаше странното чувство, че я е виждал и преди. И все пак не можеше да си спомни къде.

Той бързо вървеше към другия край на снимачния павилион. Тази сутрин имаше много работа. По пътя го поздравяваха актьори и сценични работници.

Образът на Кейт Хамилтън упорито стоеше пред очите му. Пораждаше у него чувство, което го смущаваше. Бе нещо до болка познато, но неуловимо. Още усещаше малката й ръка в своята, тъй доверчива и свежа, и все пак заредена със странна сила.

Какво имаше у нея, че го изкарваше от равновесие? Красивото й здраво тяло, гладката кожа или нежният глас? Женственото поведение, тъй необичайно зряло за годините? Или тъгата в меките златисти очи, тъй видима, че само като я погледнеш, усещаш буца в гърлото си?

Не знаеше. Но трябваше да снима филм. Нямаше време да се занимава със собствените си чувства.

И с тази последна решителна мисъл той прогони Кейт Хамилтън от ума си.

16

Ив Синклер изгуби равновесие.

За първи път в дългата й холивудска практика чувствата надделяваха над железния контрол на волята й.

Снимките за новия филм на Джоузеф Найт, временно озаглавен „Кадифената паяжина“, бяха за нея мъчение, което с всеки изминал ден ставаше все по-ужасно.

Всяка сутрин Ив пристигаше в студиото със зачервени очи и изтерзано сърце. Докато гримьорите се трудеха над очите й, тя отчаяно се бореше с чувствата си.

По цели нощи се мяташе в леглото си и мислеше за Джоузеф Найт.

Нещо в безучастния поглед на красивите му очи и в хладния, категоричен отказ на опита й да го прелъсти, я подлудяваше от омраза и безсилна страст.

Всяка вечер тя се прибираше вкъщи, за да учи репликите си за снимките на другия ден. Но вместо да се готви за филма, се улавяше, че репетира нещата, които й се искаше да му каже.

Бяха унищожителни, надменни думи. Искаше да го оскърби, да го унижи, да му покаже недвусмислено, че успехът му ще е от ден до пладне, че е вчерашен новак с жълто около устата, че е амбициозен хлапак в света на мъжете. Докато тя, Ив, бе професионалистка, отдавна извоювала място в живота, оцеляла в най-жестоката джунгла и развила изкуството си до степен, за каквато той не можеше и да мечтае, камо ли да разбере.

Във въображението си тя сипеше върху Найт безброй оскърбления. Разнищваше го до основи.

И все пак във всички въображаеми разговори натрапчивият образ на красивото му лице, доближаващо се до нейното, странните, галещи я черни очи, топлите устни, докосващи нейните, когато я обгръщаше в обятията си, бяха по-силни от цялата омраза, по-непреодолими от унижението и от жаждата й за мъст.

Ив се мразеше, понеже се вълнуваше като ученичка. Бе възмутена от себе си. Не можеше да разбере защо този мъж, този Джоузеф Найт й оказваше такова въздействие. Бе срещала десетки красиви и могъщи мъже в Холивуд. С много от тях се оправяше безпогрешно. Други, твърде опасни за съблазняване, отбягваше инстинктивно или понякога управляваше от разстояние по различни ловки начини.

Но никога никой от тях не бе пробивал здравата крепост на амбицията й и не бе достигал до сърцето й.

До този момент.

Ив се бореше с цялата мощ на силния си характер срещу това, което ставаше в нея. Бе решила в този филм да достигне върха на възможностите си, просто за да покаже на Джоузеф Найт на какво е способна. Щеше да изнесе филма на собствения си гръб, както бе правила толкова пъти с други филми. Със собствени усилия щеше да спечели „Оскар“ за Найт. Тогава щеше да му го захвърли в лицето и да му обърне завинаги гръб.

Но не стана точно така.



Благодарение на Ив още от първите седмици на снимките „Кадифената паяжина“ се оказа мъчен филм.

В студиото тя бе кисела и избухлива. Караше се с всички. Упрекваше оператора, че не била добре осветена. Подхвърляше на костюмиерите и на гримьорите, че я правели безцветна и смачкана в най-важните й сцени. Кореше другите актьори, включително и смаяния Самюъл Рейнс, че бавели репликите й и съсипвали темпото на филма, че не разбирали собствените си образи, че й отмъквали цели сцени.

Критикуваше сценария. Протестираше срещу репликите, които трябваше да произнася, твърдеше, че били слаби, че им липсвал драматизъм, че били психологически неиздържани. Непрекъснато спираше насред кадър — непростим грях за коя да е професионална актриса — и с въздишка обявяваше, че не можела да чете тия тромави реплики, които трябвало да се променят.

Другите около нея нервно поглеждаха встрани. Знаеха, че сценарият е писан от Джоузеф Найт. Когато го атакуваше, Ив нанасяше на Найт подли удари, понеже сценарият бе негов и целият филм бе замислен лично от него.