Дебора Могак - Треска за лалета

Tulip Fever

Copyright © Deborah Moggach, 1999

© Ана Лулчева, превод от английски

Cover Art provided courtesy of The Weinstein Company LLC.

© 2017 The Weinstein Company LLC. Ail rights reserved.

Дебора Могак

ТРЕСКА ЗА ЛАЛЕТА

Английска Първо издание

© Димитър Николов, отговорен редактор 

© Русанка Одринска, редактор и коректор 

© Петър Дамянов, предпечатна подготовка

© Живко Петров, художествена адаптация на корицата

© Сиела Норма АД

София, 2017

ISBN 978-954-28-2388-9

Хората са тези, които живеят най-отгоре, спокойно и улегнало; отдолу са сенките им, които се движат… Не бих се учудил, ако повърхността на каналите все още отразява сенките на хора от отминали векове, мъже с широки яки рюш, жени с пищно надиплени шапки… Градовете изглеждат сякаш са стъпили не върху земята, а върху собствените си отражения; тези достопочтени улици като че ли изникват от бездънните дълбини на мечтите…

Карел Чапек, Писма от Холандия

Да, аз познавах добре света на бедността и грозотата, но рисувах кожата, блестящата повърхност, външния вид на нещата: копринените дами и кавалери в безупречно черно. Възхищавах се как свирепо се бореха за живот, малко по-дълъг от този, който им, бе отреден. Те се бранеха чрез модни шивашки аксесоари, пищни волани, нестандартни маншети… какъвто и да е детайл, който би им позволил да просъществуват малко по-дълго, преди те — а ние също — да бъдат погълнати от черния фон.

Збигнев Херберт, Натюрморт с юзда

Нашата задача не е да разрешаваме енигми, а да осъзнаем, че те съществуват, да преклоним глава пред тях и да подготвим очите си за нескончаема радост и почуда. Ако все пак категорично държите да има някакви открития, ще ви кажа, че съм горд, че успях да комбинирам едно особено интензивно кобалтовосиньо с искрящо лимоненожълто, както и да изобразя отблясъка на южна светлина, падаща през дебело стъкло, върху сива стена… Позволете ни да продължим с архаичния си подход да разказваме на света помирителни думи и да говорим за радостта от възстановената хармония, за вечния копнеж по споделената любов.

Писмо, вероятно писано от Йоханес Вермер

Не ce доверявайте на външността

Якоб Катс, Морални емблеми[1], 1632

Вечеряме — съпругът ми и аз. Парченце праз се е закачило на брадата му. Наблюдавам го как подскача нагоре-надолу като насекомо, оплетено в тревата, докато той дъвче. Гледам го лениво, защото съм млада жена и живея простичко, в настоящето. Все още не съм умряла и не съм се родила отново. Все още не съм умряла за втори път — защото в очите на света това ще се счита за втора смърт. В моя край е моето начало, змията се навива и поглъща собствената си опашка. А в началото аз съм още жива и млада, въпреки че съпругът ми е стар. Надигаме чашите с вино и отпиваме. Върху моята са изписани думите: Човешките надежди са крехко стъкло, следователно животът също е кратък — гравирано нравоучение, което виждам, докато пия.

Корнелис си отчупва къшей хляб и го потапя в супата. Дъвче.

— Скъпа моя, трябва да обсъдим нещо. — Той избърсва устните си с кърпичка. — Нима всички ние в този преходен свят не копнеем за безсмъртие?

Изтръпвам, предусещайки какво следва. Поглеждам питката си хляб върху покривката. Разпукала се е при печенето и сега се е разтворила като устни. Женени сме вече три години, а аз все още не съм му родила дете. И то не защото не се опитваме. Съпругът ми все още е енергичен мъж в това отношение; нощем той се качва върху мен; разтваря краката ми и аз лежа като прекатурен по гръб бръмбар, затиснат под обувка. Той копнее за син с цялото си сърце — наследник, който да подскача по мраморните подове и да осигури бъдеще на тази огромна, кънтяща къща на улица Херенграхт.

Засега го разочаровам. Покорявам се на прегръдките му, разбира се, защото изпълнявам дълга си на съпруга и винаги ще му бъда благодарна. Светът е коварно място, а той ме поиска и взе за себе си, както ние поискахме и взехме нашата страна от морето, отводняваме я и я обграждаме с диги, за да бъде в безопасност, за да я опазим да не потъне под водите. Заради това го обичам.

И тогава той ме изненадва:

— За тази цел наех един художник. Името му е Ян ван Лоос, той е един от най-обещаващите творци в Амстердам — натюрморти, пейзажи, но най-вече портрети. Ще дойде по препоръка на Хендрик Ойленбург, който, както знаеш, е търговец с изтънчен вкус — току-що пристигналият от Лайден Рембранд ван Рейн е едно от неговите протежета.

Така ме поучава съпругът ми. Казва ми повече, отколкото бих желала да знам, но тази вечер думите му се стелят около мен безшумно.

Ще ни нарисуват портрет!

— Той е на тридесет и шест, на същата възраст като нашия горд млад век.

Корнелис пресушава чашата си до дъно и си налива друга. Опиянен е от представата за нас, двамата, обезсмъртени върху платно. Когато пие бира, му се приспива, но виното го настройва патриотично.

— Ние, живеещи в най-великия град, дом на най-великата нация на земното кълбо. — Аз съм единствената, която седи срещу него, но той говори сякаш се обръща към по-широка публика. Над пожълтялата брада бузите му са поруменели. — Защото, нима Вондел не описва Амстердам така: Кои води не са засенчени от платната на корабите ù! На кое тържище не се продават стоките ù? Кои народи не е виждала тя, облени от лунна светлина, тя, която сама определя законите на целия океан?

Той не очаква отговор, защото аз съм просто една млада съпруга с твърде малко житейски опит отвъд тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, защото всичко от по-голяма важност е все още заключено за мен. Всъщност се чудя какви дрехи да облека за портрета си. До това се ограничава светът ми засега. Никакви океани и империи.

Мария донася чиния с херинга и се оттегля, подсмърчайки. Мъглата се просмуква в къщата откъм морето и тя кашля по цял ден. Но това не сломява духа ѝ. Сигурна съм, че тайно си има любовник; тананика си в кухнята и понякога я хващам да стои пред огледалото и да прибира косата си обратно под шапчицата. Ще разбера. Ние сме довереници, или поне дотолкова, доколкото обстоятелствата го позволяват. Откакто не живея със сестрите си, имам само нея.

Художникът ще дойде другата седмица. Съпругът ми е ценител на картините, къщата ни е пълна с тях. Зад него на стената виси платното Сузана и старците[2]. Възрастните мъже наблюдават младото момиче, докато се къпе. Денем слънцето огрява похотливите им лица, но сега, осветени само от свещта, те са се оттеглили в сенките; единственото, което виждам, е пищната ѝ бледа плът над главата на съпруга ми. Той поднася рибата към устата си заедно с чинията. Колекционира красиви вещи.

Вече си ни представям като картина. Корнелис — с бяла дантелена яка на черен фон, брадата му се мърда, докато се храни. Херингата лежи в чинията ми, лъщящата ѝ кожа на райета — разкъсана, за да разкрие бялата ѝ плът; разтворените устни на питката ми хляб. Грозде — сочно и тъмно на светлината на свещта; калаен бокал с матов отблясък.

Виждам ни там, седнали на масата в трапезарията, неподвижни в нашия замръзнал миг, преди всичко да се промени. След вечеря той ми чете от Библията:

— Всяка плът е трева, и всичката ѝ красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва, щом духне върху него духане от Господа: тъй и народът е трева…[3]

Но аз вече вися на стената и ни наблюдавам оттам.

Тя трябва да следи усърдно за поведението на слугите си — какви срещи и поздрави, какви закачки и заигравки, какви думи и мимики се разменят между мъжете и домашните прислужници, за да не бъдат пренебрегнати подобни прояви, защото от тях следва необузданост, истинско безразсъдство в домовете, което очерня репутацията на самите господари.

Дж. Дод и Р. Кливър, Богоугодна форма за ръководене на домакинството, 1612

Мария, домашната прислужница, упоена от любов, търка медния тиган до блясък. Тя е изпълнена с копнеж; усеща се някак бавна, сякаш се движи под вода. Отражението на лицето ѝ, разкривено от извитата повърхност на метала, ѝ се усмихва. Тя е едро, червендалесто селско момиче със здрав апетит. Съвестта ѝ също е здрав и приспособим орган. Когато води Вилем в леглото си, дълбоко в нишата зад кухненския огън, тя дърпа завесата, за да се скрие от Божието неодобрение. Далече от очите, далече от сърцето. Все пак тя и Вилем ще се оженят някой ден.

Мечтае си за това. Представя си, че господарят и господарката ѝ са умрели — корабокруширали в морето — и тя и Вилем живеят в тази къща с шестте си сладки дечица. Когато чисти, чисти за неговото завръщане у дома. Когато господарката ѝ излиза, тя затваря долната половина на кепенците на прозорците, за да не може да бъде видяна от улицата. Приемната потъва в сянка, сякаш ходи по морското дъно. Облича синия кадифен жакет на господарката си, гарниран с яка и маншети от пухкава кожа, и се разхожда из къщата, а когато мине покрай огледало, хвърля небрежен поглед към отражението си. Това е просто мечта, какво лошо има в нея?