— Съжалявам — прошепвам с лице, заровено в брадата му.
— Съжаляваш? За това че проявяваш такава нежност?
Той ме прегръща силно. За миг ми се приисква нищо от това да не се е случвало. Само да можехме да върнем времето и да сме си както преди — спокойни и защитени в тези стаи. Не мога да позная тази нова жена, чието сърце бие в мен — натрапница, която трябва позорно да бъде изхвърлена от тази къща.
— Не съм достойна за теб — прошепвам.
— Как може да говориш така? — милва ме той по косата. — Ти си моята радост, ти си моят живот.
Прегръщаме се отново и той тръгва.
18
Вилем
Всеки човек е архитект на собствената си съдба.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Здрачава се. Вилем се е отправил към Херенграхт. Вятърът е утихнал. Денят беше бурен със силен вятър от Балтийско море. Рибарските лодки не можаха да излязат в морето. Няколко мили по-нагоре още един кит беше изхвърлен на брега. За разлика от Мария той знае, че това е добра поличба. Цял живот си изкарва прехраната с риба и гледай ти! Именно днес океанът е изплюл най-великолепния улов. Бог е с него.
Вилем върви бързо, с лека крачка. Безброй пъти, превит под тежестта на кошницата си, той е обикалял тези улици. Единственото, което му тежи тази вечер, е портфейлът в джоба. Няма търпение да види лицето на Мария. Тя не му повярва, когато седяха в градината. Нека просто да го наречем бизнес начинание.
Той все още е скован от шока. По принцип не е комарджия, но сега живеят в необикновени времена. До днес той ги беше считал за луди. Но сега се беше присъединил към търгуващите с лалета и кой е той, че да смята това за лудост?
Парите могат да се умножат ей така. По някакъв вълшебен начин!.. Няколко срещи, новите му приятели, обвити в тютюнев дим; числа, които за него нямат никакъв смисъл, записани с тебешир на дъска. Пакети, предавани от ръка на ръка… Колко изненадващо лесно се оказа, защото беше залагал на сляпо и всеки път печелеше. Доскоро парите се изкарваха с упорит труд — флорин тук, няколко стювера[14] там, шепа монети. Беше работил до изтощение, ставаше призори, за да отиде до рибния пазар в суграшица и киша, във всякакви условия. Никога не се беше оплаквал, защото не е от този тип хора. Ледена риба, ледени пръсти дърпат лигави върви от черва. Приведен под тежестта на кошницата, той беше обикалял улиците в смразяващ вятър, беше чукал по хорските врати и беше правил опити да се усмихва, макар че лицето му беше премръзнало. Единствено мисълта за Мария го топлеше.
Мария! Никакви китове; тя беше най-ценният му улов. Тя казва, че го обича, и той още не може да повярва. Преди нея беше имал твърде малко опит с жените. Те не го взимат на сериозно. Има нещо в лицето му; кара ги да се подсмихват. Доста нежни са към него, но когато пожелае да прави любов с тях, те прихват да се смеят. Наричат го клоунско лице, а когато е тъжен, се смеят още по-силно, като казват, че изглежда още по-смешен. Това наранява чувствата му.
Сега си има Мария. Но дали я има? Възможно ли е тя наистина да го обича? Толкова е хубава — едра и узряла като плод. И е такава кокетка. Продавачът на зеленчуци ми показваше морковите си. Мъжете се обръщат след нея по улиците; тя ги предизвиква с дръзкия си поглед. Може ли да ѝ има доверие? Разбира се, че те обичам. Цялата се разтрепервам, когато те видя. Отказва да се омъжи за него, докато не събере малко пари. Това е разбираемо; тя е практична жена. Само почакай да отвори портфейла си; да видим тогава лицето ѝ.
Мария не го очаква; ще я изненада. Днес господарят и господарката ѝ са излезли да играят карти; ще е сама. Въпреки това Вилем се отправя към страничната врата откъм малката пресечка, онази, която използва, когато се промъква по тъмно.
Той замръзва на място. Една фигура се измъква от вратата. Затваря я и бърза напред, надолу по уличката. Това е Мария. Плъзга се като сянка между сградите.
Кани се да извика, но нещо го спира. Мария изглежда толкова целеустремена, толкова съсредоточена. Той я следва надолу по уличката, като поддържа дистанция. Има нещо странно и нея. Излиза на Кайзерграхт и се оглежда надясно и наляво. Сега я вижда по-ясно. Под шала си носи бяла шапчица, която скрива лицето ѝ отстрани.
Завива надясно и продължава край канала, като се придържа близо до къщите. Колко потайна изглежда! Движи се бързо; налага му се да притичва, за да не я изпусне от поглед. Това също е много нетипично за Мария. Тя обикновено се шляе, поклащайки бедра, бавно и спокойно.
За миг я изгубва. Стрелнала се е наляво, надолу по Беренстраат. Иззад някаква затворена врата излайва куче. Къде отива и защо бърза толкова? Вече е тъмно. Тя избягва главните артерии; шмугва се по страничните пресечки, носи се безшумно като дух. Зад едни кепенци се чува звучен мъжки смях. За кратко лицето ѝ се осветява, като минава покрай прозорец. После изчезва, погълната от нощта.
Вече тича. Колко е лека, почти лети! Вилем се задъхва зад нея, без да се приближава прекалено. Но тя не се обръща нито веднъж, сякаш останалата част от света е без значение. Тави тропат в кухни; мирисът на печено месо се смесва с този на отпадни води.
Зад вратите си хората вечерят, но Вилем се чувства странно изолиран. Сякаш той и тази хвърката фигура са откъснати от обичайния живот на града. Съществуват само той и тя, теглени от някакъв неудържим прилив. Дробовете му горят; портфейлът подскача на бедрото му.
Сега са на Блумграхт. Мария почуква на някаква врата. Вилем се крие зад едно от дърветата, отстрани на улицата. Чува слабо влажно кихане — странно, за да е човешко. Това е кученце, което си играе в прахта. Завира се в крака му; той го избутва настрана.
Вратата се отваря. Светлина от свещ трепва за миг върху Мария и тя влиза.
Сърцето на Вилем бие силно. Пресича улицата и се доближава до прозореца. Долната част на капаците е затворена. Горната обаче свети отвътре. Вилем си мисли: Може би това е къщата на доктора. Някой е болен и Мария е дотичала за помощ. Мисли си: Сигурно е приятелка с някоя прислужница тук, на която е заела домакински съд. Трябва да си го вземе обратно, преди господарят и господарката ù да са се върнали.
Защо тогава сърцето му бие толкова бързо? Има пейка до входната врата. Вилем се покачва върху нея.
Поглежда вътре в стаята. Вижда голи дъски, покриващи пода, статив и стол. За момент си помисля, че стаята е празна, но чува слаби гласове. После притежателите им влизат в полезрението му.
Това са Мария и някакъв мъж. Той не вижда лицето на Мария; тя е под него, с гръб, долепен до прозореца. Мъжът се смее. Обляга челото си върху нейното и се тресе от смях. Черната му къдрава коса се притиска към шапчицата ѝ.
После тя хваща главата му с дланите си в знак на безгранична нежност. Вдига лицето му нагоре към своето, пръстите ѝ са вплетени в косата му. Държи лицето му в ръцете си, сякаш това е най-скъпото нещо, което някога е държала, и после го целува. Краката на Вилем се подкосяват. Той се свлича и сяда на пейката. После става и олюлявайки се, се отдалечава със замъглен поглед.
19
София
Живите миди могат да бъдат сравнени с
Благословените омъжени жени,
Които говорят скромно и целомъдрено,
И винаги се грижат за домакинството си;
Всички съпруги са длъжни добросъвестно да понасят
Бремето на своята къща черупка.
Адриан ван де Вене, Жива картина от глупави предразсъдъци, 1623
Ян вече обърна веднъж пясъчния часовник. Времето изтича, защото когато този час измине, трябва да тръгвам. Колко странно, в тази купчинка пясък се е събрала толкова много радост! И миналото на Ян е събрано тук, измерено в песъчинки, но тези два часа ни принадлежат.
— Ако си наистина велик художник…
— Ако? — изпръхтява недоволно той. — Ако?
— Би ли могъл да нарисуваш пясъчен часовник и да изпълниш картината с толкова щастие, че всеки, който я погледне, да разбере какво се е случило.
Той ме гледа с нежност.
Дали нещо подобно се е случвало и на други?
Лежим в леглото му. Ян отпива от чашата си. После обръща лицето ми към своето, разтваря устните ми и изсипва сладко вино в устата ми.
— Ти си това, което искам да нарисувам сега — така, както си.
— Не, не ме оставяй сама.
Той гали бузата ми с палец.
— Как бих могъл?
Дрехите на Мария, моето изиграло ролята си прикритие, лежат на пода. Изглеждат някак по-самотни от обикновени дрехи, сякаш изтощени от ролята, които им се наложи да изиграят. Те са моят пашкул на какавида; аз ги разкъсах и се появих — едно ново преобразено същество. Аз съм пеперуда, чийто живот трае само един час.
Ян отрязва парче шунка. Наблюдавам как мускулите на гърба му се очертават под кожата.
— Обичаш ли сланина?
Кимвам лакомо. Той пъхва резен месо в устата ми. Това е най-порочното причастие. О, но е толкова сладко!
— Извършвам смъртен грях — с пълна уста изричам аз. — Дали Бог е скрил лицето си в ръце и се е обърнал на другата страна?
Ян поклаща глава.
— Бог ни гледа. Ако наистина ни обича, ако е великодушен, нима няма да иска да сме щастливи?
— Вярата ти е като глина. Колко лесно я моделираш според собствените си желания.
Той изсипва още вино в устата ми.
"Треска за лалета" отзывы
Отзывы читателей о книге "Треска за лалета". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Треска за лалета" друзьям в соцсетях.