— Пий от неговата кръв тогава, да видим дали това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Това е извратено! — изплювам виното.

Изведнъж магията се разваля.

— Знаеш ли кое е извратено? Знаеш ли кое е грях? — повишава глас Ян. — Това, че си затворена в онази огромна гробница с някого, когото не обичаш…

— Не…

— Който те е затворил в клетка, който изсмуква живота от теб, за да сгрее старите си кости…

— Не е вярно!

— Който те е купил като една от скъпоценните си картини, а ти си се оставила да бъдеш купена!

— Не съм! Не знаеш нищо. Той е щедър човек. Не бива да говориш така за него. Той издържа майка ми и сестрите ми, спаси семейството ми, без него те ще мизерстват…

— Именно. Купил те е.

Разплаквам се. Ян ме държи в обятията си. Целува мокрото ми лице — носа, очите. Хлипам, защото не мога да понеса да ми говори така, и сега нашият миг е съсипан. А в същото време пясъкът изтича.

— Прости ми, любов моя — прошепва той, — просто ревнувам.

— От него?

— От това, което има — сладкото ти лице, сладостта ти в дома си…

Той спира. Не мога да му кажа истината, още не. Колко ме отвращава мисълта да се върна в съпружеското си легло. Все още изпитвам лоялност към Корнелис, дори и докато го предавам. Казвам:

— Аз не съм истински в къщата. Не съществувам там. Като празна обвивка съм, като тези дрехи. Изчезнала съм от там.

Тези думи ми се струват не по-малко предателство, но сега, когато ги изричам, вече е твърде късно. Ян е втренчил поглед в мен. Посочвам гравюрата, която виси на стената до разчленените гипсови крайници. Денят на Страшния съд. Бог, сред сноп светлина, седи над гърчещите се тела.

— Може ли да я обърнеш с лице към стената? — прошепвам.

Ян скача и откъсва картината от стената. Тя пада на пода.

После идва при мен за последен път, преди пясъкът да е изтекъл.


20

Вилем


Където влезе виното, разсъдъкът излиза.


Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Вилем се олюлява по улицата. Хлипа с разбито сърце. Катранено тъмно е; светлината в живота му е угаснала. Върви от доста време; вече е някъде край Нюендейк. Усеща как от водата, покрай която върви, лъха хлад. Защо просто не се хвърли в канала и не сложи край на това мъчение?

Чува силен смях, пред себе си вижда таверна. От прозорците ѝ струи мека светлина. Чува музика и гласове, които се издигат в песен. Поколебава се. Къде другаде да отиде? Какво друго да прави сега, когато животът му е съсипан.

Бута вратата. Мирис на пот и тютюн изпълва ноздрите му. Помещението е претъпкано с хора; колко отдадени са на забавленията си! Цигулар скрибуца на цигулката си. Жени седят на коленете на мъже; започнат ли да се смъкват надолу заради тежестта си, наместват задниците си по-удобно. Танцуващи двойки се блъскат в мебелите. Клиенти удрят чашите си по масите и пеят гуляйджийски песни:


Ожених се аз в сряда,

реших да водя трезв живот,

но май е по-добре във ада,

отколкото под брачния хомот!

Сервитьорките разнасят разпенени халби бира и си проправят път между потните тела. Кашлящ от тютюневия дим, Вилем сяда.


В четвъртък ходих във гората,

че добро ù мислех на жената,

от леска отсякох си тояжка,

избрах я жилава и ячка.

— Какво ти е, нещастни gek[15]? Дошъл си да удавиш мъката?

Мъжът, който седи до него, повдига въпросително вежди. Вилем изтрива носа си с ръкав. Да хленчи на тази възраст! Колко унизително.

— Жени — отвръща Вилем. — Проблеми с жените — звучи като човек с опит.

Мъжът кимва с глава.

— Жени! Всичките са еднакви. Не можеш никакво доверие да им имаш, sletten[16].


Здраво млатих ù краката,

здраво млатих ù главата,

докато счупи се леската…

Има любезно лице този човек. Скулата му е обезобразена от белег. Стига до брадичката и дърпа надолу едното му око. Това му придава скръбен вид. И той е участвал във войните.


В неделя хапнах си и пих,

без жена да хока и гълчи.

С приятели бутилка пресуших

сега жената нова си мълчи.

Вилем решава да се довери на другаря си по чашка. Казва му колко много е обичал Мария и за изненадата, която ѝ е носел тази вечер.

— Не съм комарджия, нали разбираш, но реших да опитам. Срещу малко пари мъжът, когото познавам, ми подсказа. Admirai Pottebackers — там е истината! Цените им ще стигнат до тавана, така ми каза. Малка инвестиция сега и след няколко месеца ще се заринеш с пари. Хареса ми името, тъй като изпитвам патриотични чувства и бях гледал как корабите му преминават, виждаха се от родната ми къща. Имаше и други адмирали, между които можех да избирам, много лалета носят имена на адмирали, но аз се спрях на това.

— И получи ли се?

— Какво? — пита Вилем.

— Зарина ли се с пари?

Вилем кимва и потупва портфейла си.

— Знаеш ли с какво започнах и какво успях да събера? Почти се разорих. Десет флорина.

— И колко има там сега?

Очите на Вилем се пълнят със сълзи.

— Щях да ѝ кажа днес… мога да вложа тези пари в малко магазинче, може би с място за живеене над него, няма да се налага да трамбовам улиците, мога да ѝ осигуря дом и можем да се оженим.

Той започва да хлипа.

— Колко, нещастнико?

— Седемдесет и осем флорина, толкова.

Вилем избърсва носа си в ръкава.

— Това е някакво чудо. Не мога да изкарам толкова пари и за шест месеца, не и ако нямам много късмет, това е някакво чудо, което ми се случи просто така, само няколко стари луковици, но къде е любимата ми, за да го споделя с нея?

Явно мъжът му е поръчал бренди. Вилем го изгълтва на екс; гърлото му пари.

— Жени! — казва човекът. — Да ги е…! — той прихва да се смее. — Е… ги! Само за това стават!

Той щраква с пръсти; някой отново пълни чашата на Вилем.

— Пий до дъно, всички сме били мамени от жени, лъжливи крави, но тук си сред приятели. И това е почтено място… ти май не си особено внимателен, щом се разхождаш с толкова пари в брой... това е почтено място, не сипват вода във виното и не хвърлят мръсни парцали в каните с бира както на някои други места, които знам.


Едно момче ми пратиха чирак,

бе много беден, макар и не сирак,

роден в приют на харлемския бряг,

отплава в бой срещу испански враг…

Главата на Вилем е замаяна, не е свикнал със силния алкохол. Изведнъж срещу него се появява момиче. Сякаш е изникнала от нищото.

— Нека ти представя малката си сестра Анете — казва мъжът. — И нейното сърце е разбито, нали, скъпа?

Момичето въздъхва.

— Бях измамена, така е.

— Милата ми невинна сестричка — казва мъжът.

— Това е…

— Вилем.

— Хубаво име.

Не е толкова хубава, колкото Мария; има кокалесто дребно лице с две розови петна на бузите. Но когато се усмихва, очите ѝ блестят.

— Откъде си, Вилем?

Той ѝ казва името на малкото си рибарско селце.

— То е съвсем малко, едва ли го знаеш.

— Напротив, знам го — отвръща тя. И аз съм родена там, наблизо. — Тя заобикаля масата и сяда приятно близо до него.

— Ти и аз сме от едно тесто. — Тя прави жест, посочвайки помещението. — Те не разбират какво е за нас този голям развратен град, какво е за теб и мен. Онзи мъж ме съблазни и примами да дойда тук. Каза, че ме обича, а после, когато не се поддадох на долната му похот — аз съм бедно момиче, но пазя своя дар, той е единственото съкровище, което притежавам — когато не му се отдадох, той ме изхвърли на улицата, без дори да ми каже „довиждане“. — Очите ѝ се пълнят със сълзи. — Обичах го точно както и ти, както ти каза, че си обичал.

Вилем я прегръща. Усеща острите ѝ рамене; в сравнение с неговата пищна Мария изглежда чуплива и крехка като птиче.

— Не плачи — казва той. — Аз ще се грижа за теб.

Пред тях слагат още напитки. Анете вдига чашата си.

— Да пием за нас и за хората в родните ни селца.

Той изгълтва напитката на един дъх; стаята се люлее.

— Толкова е красива — казва той, — знаех си, че не може да обича глупак като мен.

Анете се сгушва в него.

— Мисля, че глупачката е тя. Аз те намирам за красив.

Слага ръка на коляното му.

Той е на кораб; стаята се клати напред-назад. Китки от хмел, закачени на тавана, се поклащат в ритъм с тропащите крака. Братът на Анете сякаш се е изпарил.


За здравето на тези булка и жених,

за здравето на веселия ни войник,

откак слънцето е изгряло, пием тука

и цяла нощ ще пием за сполука!

Той се оглежда. Обича всички присъстващи. Обвити в дим, те сякаш танцуват в някакъв сън, а сега Анете го изправя на крака и двамата също танцуват, освен че краката му не правят това, което той иска. Олюлява се; тя го подпира, за да не падне. Държи го здраво; има силни малки ръце. Горе на стената редица окачени чинии се надвесват напред и отстъпват назад, дали няма да се прекатурят и да се сгромолясат отгоре им?