Мария седи в кухнята и реже лук. Всичко около нея е в пълен безпорядък — огънят е изгаснал, обелки от зеленчуци и неизмити съдове са разпилени по пода. Не бях влизала в кухнята днес — тази сутрин имах урок по пеене, а после ме нямаше цял следобед.

Мария явно също е излизала по-рано днес. Наметалото ѝ лежи на пода, смотано на топка. Котаракът спи отгоре, окъпан в слънчева светлина. Мария ме поглежда. Лицето ѝ е обляно в сълзи. За миг си помислям, че е от лука.

— Свърши ли с гладенето? — питам я.

— Мадам, трябва да Ви кажа нещо — готова е да заплаче. — Ще имам бебе.

Сипвам ѝ малко бренди. Тя го изпива на един дъх.

— Вярвах му! Мислех, че иска да се ожени за мен. Каза, че иска да ме направи почтена жена.

— Къде е той?

— Притеснявах се какво му се е случило, не е типично за Вилем, нали разбирате…

— Какво се е случило с него?

— Няма го — хлипа тя. — Отидох до рибния пазар тази сутрин, не съм го виждала от няколко дни.

Тя отпива отново.

— Обеща да се ожени за мен.

— Къде е той, Мария?

— Не знам. Продал е своя дял в бизнеса — имал партньорство с някакъв приятел — преди седмица продал своята част и една сутрин просто не се появил на пазара. Отишъл си е. Никой не знае къде.

Тя започва да хлипа неудържимо.

— Изостави ме. Мислех, че ме обича! А сега чакам дете от него и не знам какво да правя.

Котаракът отваря розовата си уста и се прозява. Става от смачканото наметало и се отдалечава с горда походка.

— Как е могъл да ти го причини? — питам я. — Той знаеше ли, че си…

Тя поклаща глава.

— Не знаеш къде е отишъл? Ами, семейството му?

— Те живеят във Фризия.

Носът на Мария тече; косата ѝ се е измъкнала от шапчицата и се спуска покрай лицето ѝ. Седи прегърбена на стола.

— Трябва да го намериш и да се омъжиш за него.

— Но не знам къде да го търся! Той ме е изоставил, не ме иска…

— Но ако знае, че носиш детето му…

— Няма го! Не разбирате ли, мис? Изчезнал е.

Погрозняла е, лицето ѝ е подпухнало като тесто. Навеждам се и неловко я прегръщам.

— Бедното ми момиче — промълвявам.

Котаракът се отърква в краката ни.

Много съм разстроена. Би трябвало да изпитвам състрадание към Мария — да, жал ми е за нея — но също така треперя заради себе си. Самата аз бих могла да забременея, доста лесно може да се случи. Бащата би могъл да е всеки от двамата мъже — бих ли опитала да пробутам бебето за дете на мъжа ми? Мария носи последствията от моите злодеяния. Колко лесно можеше да съм на нейното място и какво щеше да последва тогава? Една по-велика ръка е в действие и подрежда съдбите ни. Една по-висша сила ме наблюдава и наказва прислужницата ми за моите грехове.

Седя на леглото в спалнята и се опитвам да подредя мислите си. Чувам стъпките на Мария по стълбите. Звучат ми някак по-тежки. Трябваше да приготвя вечерята — ще се наложи да я наглеждам, че Корнелис скоро ще се прибере и ще се чуди какво става. В къщата витае напрежение; той ще отгатне, че нещо не е наред.

Мария влиза, без да почука на вратата. Сяда до мен на леглото. Подобна безпардонност ме озадачава, но в крайна сметка тя е разстроена.

— Горкото ми момиче. — Погалвам ръката ѝ… колко е напукана само. — Трябва да се прибереш у дома.

— У дома? — тя ме зяпва в почуда. — Не мога да се прибера. А срамът!

— Но ти трябва да…

— Баща ми ще ме убие!

— Със сигурност няма…

— Вие не го познавате — казва остро тя.

— И баща ми лесно се палеше… но със сигурност накрая ще ти прости, нали?

— Ще ме убие.

Има някаква отчаяна решителност в гласа ѝ.

— Какво друго предлагате, мадам? Да махна детето? Да го удавя, като се роди? Да скитам по улиците — обезчестена жена, отхвърлена от всички, да умра от срам и глад?

Повдигайки глава, тя казва:

— Моля Ви, нека остана тук.

— Не можеш, Мария, знаеш, че е невъзможно.

— Ще ме изхвърлите ли?

— Разбира се, че можеш да останеш още няколко седмици, но…

— Просто ми кажете, ще ме изхвърлите ли?

Как отговаря човек при подобни обстоятелства? Нямам представа.

— Когато мъжът ми разбере, няма да имаш избор. Просто не можеш да останеш тук, Мария, знаеш го. Тя си поема въздух и ме поглежда. Присвива очи.

— Ако ме изхвърлите, ще кажа на мъжа Ви в какво сте се забъркали.

Настава тишина.

— Какво каза? — питам я.

— Чухте ме.

Онемявам. Пропадам, пропадам в бездна. Тя продължава:

— Ще му кажа, мис. Нямам какво да губя.

Гърлото ми се свива. Не мога да я погледна в очите; вторачила съм се в зейналата паст на камината: мъртвата решетка, катраненочерните тухли. Ще ми се да ме погълне. Най-после изричам:

— Как разбра?

— Не съм глупава.

— Как?

— Прочетох онова писмо, което скъсахте. Дори не беше нужно да го чета. Личеше си, когато той беше тук — и на двама ви.

— Личало си е? — прошепвам аз.

— А и онази нощ не спях. Видях Ви как закачате наметалото ми, събрах две и две. Не бих Ви издала, не съм такъв човек, но ако ще се държите така.

Приглажда престилката си и изправя гръб.

— Затова не се дръжте надменно с мен. — Тя се изправя. — Ако потънем, потъваме заедно.


25

Корнелис


Ако мъжът е главата, то жената е шията,

върху която тя се крепи.


Домакински наръчник от 17 век

Всяка неделя Корнелис с радост взима съпругата си от молитвения ѝ дом Нашият Господ на тавана[19] — частна католическа сграда, близо до Старата църква. Обича да върви към дома, минавайки по улиците на своя прекрасен град — каква красота, какво благоденствие! — със София под ръка. След цяла седмица тежък труд това е неговата награда. Мъжете го гледат със завист; той се надува от гордост. Познатите спират, за да го поздравят. Така демонстрира пред всички неземното си щастие.

В слънчев ден като днешния сякаш цялото население е по улиците — почтените граждани със съпругите си, търговци в най-хубавите си одежди. Ходенето на църква ги е пречистило; разкаяли са се за греховете си и сега се чувстват праведни, спасени са от вечни мъки в ада. Движат се подобно на черни вълни по улиците. Душите им са почистени до съвършенство, като стълбищата пред входовете, край които минават; вярата им е излъскана като чукалата по вратите. Колко е чиста неговата нация, изчеткана и отвътре, и отвън! Чужденците се изумяват от този блясък.

В неделя Корнелис усеща миналото си по-осезаемо. Тази сутрин, както винаги, се беше молил за душите на синовете си Франс и Пиетер и за първата си съпруга. През седмицата у дома София коленичи до него; присъствието ѝ го смущава. В неделя обаче вярата ги разделя; докато коленичи сам, се чувства по-свободен да общува с изгубеното си семейство. Исус е прибрал синовете му в обятията си; те са в рая, спасени завинаги като деца, на които са израснали крила.

Това е, което си казва. Но напоследък го безпокои едно усещане. Синовете му са просто малки безжизнени телца, угаснали безсмислено. И толкоз. Отвъд е пустота. Понякога, седнал на твърдата църковна пейка — Вярвам в един Бог Отец — понякога, докато седи там, го обзема ужас. Няма рай, само разпиляно тесте карти. Животът е хазарт, не е нищо повече от шепа луковици на лалета, чифт попове. Дори и праведните могат да изтеглят жокер от тестето.

На никого не може да каже това — особено на София. Би я обезпокоил, ако даде глас на демоните на съмнението. Съпругата му е невинна млада жена, непоколебима във вярата си. Това би било точно толкова немислимо, колкото да ѝ разкаже как Грете си беше вдигнала полите. Защото такава е Божията воля — синовете да му бъдат отнети — и да го поставя под съмнение е богохулство.

Корнелис има нов живот и нова млада съпруга. По-млада е, отколкото щяха да са сега синовете му, ако бяха оцелели. Духовете им са редом с него. Неизживените им години са ги направили високи и силни. Несрещнатите им съпруги и неродени им деца са някъде тук, долавя ги с периферното си зрение. Въздухът ехти, както ехти тишината, след като камбаните са спрели да бият — ехти от неосъществените възможности. Синовете му говорят, лицата им, скръбни от мъка, му казват истината, макар че той се опитва да запуши ушите си. Там няма нищо, повярвай ни. София не бива да чува. Всичките мечти на Корнелис са свързани с нея, както листчетата на цветето са затворени в пъпка. Сега тя е единствената му надежда, защото бъдещето му е именно тук, на тази преходна земя.

Въпросът е — кога пъпката ще се разтвори и разцъфне? Защото въпреки усилията, които полага, София все още не зачева. Предишната вечер, когато се върна от банкета, той се труди между краката ѝ. Тя лежеше притихнала и го прегръщаше, когато потръпна. Тихичко той се помоли на Бог да направи семето му плодовито. След това обаче той я чу да хлипа — с тихи стенания, дълбоко заровена във възглавницата, когато си мислеше, че той вече спи. И тя иска дете. Боже, Боже, защо си ме изоставил?

Днес улиците са пълни с деца, връщат се вкъщи от църква. Момченце, което държи майка си за ръка, се обръща, за да види един гълъб. Две момиченца близначки, които смучат палците си, поглеждат надолу към краката си и се опитват да вървят в крак. Амстердам е пълен със семейства — призрачното семейство в главата му и истински семейства в цветущо здраве. Те му се надсмиват с щастието си.

Корнелис е човек на навика. Всяка неделя купува на София палачинка, поръсена с пудра захар, от една сергия до бента. Спират се там; той вдишва аромата на ванилия и бадеми. Едно малко момченце дърпа баща си за ръката и го подканва да му купи. Има къдрици с цвят на лен като на ангелче и зачервени бузки, сякаш нарисувани от Рубенс. Сърцето на Корнелис потръпва в гърдите му.