Дебора Могак - Треска за лалета

София не е казала нито дума. Мълчи цял ден. Може би си мисли същото. Корнелис ѝ подава палачинката, увита в парче хартия. Прави широк жест към огрения от слънце площад.

— Какъв красив ден. Липсва ми само едно нещо, за да е пълно щастието ми.

София, вече поднесла палачинката към устата си, втренчва поглед в него. Изглежда като събудена от сън. Стои така за миг, а после отхапва.

Хубавите картини са доста разпространени тук, рядко се среща дори и най-обикновен търговец, чиято къща да не е украсена с тях.

Уилям Алионби, Настоящото състояние на Ниските земи, 1669

Герит, прислужникът на Ян, отваря вратата и ни пуска вътре. Съпругът ми и аз влизаме в ателието. Ян стои до завършената картина.

Потя се — дланите ми, подмишниците ми. Не исках да идвам, но Корнелис настоя и отказът ми можеше да му се стори странен.

— Желаете ли чаша вино? — пита Ян, като се обръща към съпруга ми.

Корнелис е натрапник в тайния ми живот. Дали усеща, че съм била тук? Леглото се издига над нас застрашително; изглежда неестествено голямо, както си стои там, в ъгъла на стаята, със спуснат балдахин. Привлича погледа с магнетична сила.

Корнелис се оглежда. Ами ако съм оставила нещо тук, нещо, което той може да разпознае? Дори и без доказателства стаята е пълна с присъствието ми. Със сигурност ще го усети, ще усети, че сега това е истинският ми дом, че сърцето ми е тук.

Герит ни донася roemers[20] с вино на поднос — най-хубавите чаши. Аз отпивам, наблюдавайки Ян над ръба на чашата. Той ме беше поздравил любезно, погледите ни едвам се бяха срещнали. Ако е толкова изнервен, колкото и аз, то определено го прикрива добре.

— Получава ли картината вашето одобрение, сър? — пита той. Корнелис пристъпва по-близо до платното — късоглед е. Кимва и си мърмори нещо. Ученикът Якоб отбелязва:

— Нима не е изящно нарисувана? Особено краката Ви, нали? Имам предвид рисунъка.

Корнелис кимва.

— Много добре изпипано. Харесва ли ти, скъпа?

Ръката ми трепери, докато държа чашата. Гледат ме. Якоб има бледо интелигентно лице; нищо не му убягва. Едрото селско лице на Герит е като картоф. По различен начин и двамата са опасни. Дали ще ме издадат? Въпреки това изпитвам някаква нежност към тях; те са част от това място, част са от любовта ми. Започвам да говоря, но Корнелис ме прекъсва.

— О, но аз изглеждам стар! — казва той. — Едва на шестдесет и една съм, а изглеждам като старец — така ли ме вижда светът? — Той се обръща към мен с лека усмивка. — Трябва да наречем тази картина Зима и Пролет.

— Рисувам това, което виждам — отвръща Ян лаконично. — Нито повече, нито по-малко.

— Определено сте уловили нейната красота. — Корнелис се обръща към мен. — Разцъфналите ѝ бузи, свежестта и младостта като роса върху праскова. Кой беше — Карел ван Мандер ли? Който когато видял натюрморт, протегнал ръка, за да си вземе плод? — Той прочиства гърлото си. — Без да осъзнава, че тази праскова не е за ядене.

Настъпва тишина. Навън камбаната оповестява часа. Дали Корнелис подозира нещо?

— Още утре картината ще Ви бъде доставена вкъщи — казва Ян, отнасяйки празните roemers. Изглежда, се чувства неловко; иска да си тръгнем колкото се може по-скоро.

Но аз трябва да говоря с него. Трябва да му кажа за бременността на Мария и за идеята, която се върти в главата ми — идея, толкова дръзка, толкова умопомрачителна, че едвам се осмелявам да я изрека на глас. Сега не е моментът, защото Ян ни изпраща до вратата. Боли ме, че не мога да го целуна за довиждане.

Като минавам покрай него, прошепвам:

— Имам план.

— Какво казахте? — Мария ме гледа изумено, очите ѝ са кръгли като тепсии. Цял ден беше сънлива, но сега изведнъж се е събудила. В приемната сме. Над нея виси картина на убит заек; това е картината в къщата, която най-малко харесвам. Закачен за окървавения си заден крак, заекът виси надолу с главата. Очите му, изцъклени от смъртта, ни гледат с безразличие, докато ѝ споделям плана си. Мария запушва устата си с длан.

— Но, мадам, Вие не можете…!

— Мога, ами ти?

— Но… но…

Гласът ѝ затихва. Поне веднъж моята грубовата, бъбрива прислужница да остане безмълвна. После лицето ѝ разцъфва в усмивка. Тя седи там под жертвения заек — жално, пухкаво Сваляне от кръста — и се тресе от смях, смях, предизвикан от ужас.

Трябва да култивираш неплодородната земя, за да даде плод, копай, изкоренявай, прокарвай напоителни канали, плеви бурените от първия ден, така че твоят високоуважаван съпруг да може да сее там след това.

Якоб Катс, 1625

— И наводнението продължава на земята четирийсет дена (и четирийсет нощи), и водата се умножи, подемна ковчега, и той се дигна над земята… И се лиши от живот всяка плът, която се движи по земята: и птици, и добитък, и зверове, и всички гадове, които пълзят по земята, и всички човеци… всичко на сушата, що имаше дихание за живот в ноздрите си, умря…

Корнелис чете на съпругата си. Тази глава от Битие винаги го трогва. Някога и неговата родна страна беше издавена. Наводнения погълнаха земята, но по Божията воля хората на Холандия си я взеха обратно от морето; те я възстановиха и създадоха земен рай — плодородна почва, прекрасни градове, мирна и толерантна държава, където различните вери могат да се смесват, менонити и католици, протестанти и евреи, лъвът лежи редом с агнето. Колко са благословени всички те, и най-вече колко благословен е той.

София е привела глава над ръкоделието си; кърпи чаршаф. Маслената лампа огрява меката ѝ кестенява коса, вълниста по слепоочията и къдрава на тила. Портретът им виси на стената; доставиха го вчера. Картината потвърждава връзката им. А и бизнесът му процъфтява. Има дялове в няколко кораба. Този месец флотилия от двеста мореплавателни съда се отправя към балтийските страни; оттам ще занесат зърно към Южна Европа. През август флотилия от двадесет кораба ще се върне от Източните Индии[21], натоварени с подправки, слонова кост и двеста тона златни късове. Ако Бог им осигури безопасно пътуване, Корнелис ще се сдобие със значителна печалба.

— И спомни си Бог за Ноя и за всички зверове, и за всичкия добитък (и за всички птици и за всички пълзящи гадове), които бяха с него в ковчега; и напрати Бог вятър на земята, и водите престанаха… и Ной отвори покрива на ковчега, погледа, и ето, земното лице поизсъхнало.

Корнелис затваря Библията. Време е за лягане. По-късно той ще си спомня тази вечер като изпълнена с дълбоко удовлетворение. Сякаш вече предчувства предстоящата радост.

Защото в леглото, когато полага ръката си върху гърдата на София, тя нежно я маха.

— Скъпи мой — казва тя, — имам новина, която знам, ще те направи толкова щастлив, колкото и мен. — Тя гали пръстите му. — Бях на преглед при лекаря днес и той потвърди онова, което вече подозирах. Нося детето ти.

Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ù;

ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата.

Псалм 126

Когато бях малка, имаше една картина, заради която сънувах кошмари. В Утрехт, където израснах, баща ми притежаваше печатарско ателие. Предната стая служеше за магазин; тя гледаше към улицата, където под навеса бяха изложени щампи. Под нивото на улицата, долу в подземието, беше мястото, където печатарската преса тропаше и дрънчеше. Баща ми печаташе брошури и листовки — морални стихове, проповеди и поучителни произведения, препоръчвани от свещениците: Прагът на рая, радостта от благочестието. Щамповаше още офорт[22] и гравюри.

Тази, която тормозеше съзнанието ми, беше забодена на стената — може би е тормозела и него, така и не го попитах. Това беше щампа на голямото наводнение от 1421-ва, наводнението в деня на св. Елисавета, което беше заличило завинаги цели села. Гравюрата изобразява огромна водна шир. От повърхността стърчат върховете на дърветата и камбанариите на църквите. Водата ги е погълнала.

Взирах се в нея с часове — неподвижната вода, върховете на кулите, ужаса, който се крие отдолу. Бог беше спасил Ной; защо всички тези хора заслужаваха подобно проклятие? Чувах как бият камбаните, призовавайки удавените на молитва. В дълбокото имаше подпухнали крави с незрящи очи; носеха се по течението, блъскаха се в покривите на плевните. Едно бедствие — и светът се беше обърнал наопаки. Дълбоко под водата мъртвите се движеха безпомощно. Ръцете им се вееха като морска трева, но никой не идваше да ги спаси.

Ян ме гледа изумено.

— Господ да ни е на помощ! Наистина ли възнамеряваш да го направиш?

Седнали сме на ръба на един фонтан, на няколко пресечки от дома му. Кварталът му е пълен с ателиета на занаятчии — дърводелци, златари, художници. До нас е работилницата на някакъв ковач. Ударите на чука му ехтят. Срещаме се на открито, защото е по-малко рисковано, отколкото да ме забележат как влизам в къщата му. Мария, нашата стража, стои в края на алеята. Сега тя е моя съучастничка. Ако потънем, потъваме заедно.

— Със сигурност ще забележи, не мислиш ли? — пита Ян. — Няма ли да забележи, че Мария надебелява?

— Тя е едро момиче. Разликата едва ли ще е значителна, ако си носи престилката по-нависоко.