— Но със сигурност…

— Съпругът ми е късоглед — отговарям вяло. — Той и бездруго никога не я поглежда — тя е слугиня, просто част от мебелировката.

— Ами ти? Как ще станеш по-голяма? — Ян изглежда потресен. Сякаш е по-притеснен и от мен. — Ще забележи теб.

— Ще симулирам симптомите. След няколко месеца ще напъхам възглавница под роклята си…

— Но той ти е съпруг, спите в едно легло, със сигурност ще те разобличи…

— О, в това е красотата на плана ми. Знаеш, че не мога да понасям да ме докосва. Не мога да понасям… — млъквам. — Казах му, че от сега до раждането ни е забранен полов контакт. Докторът го е заповядал, заради здравето ми. В деликатно състояние съм, нали разбираш.

— Така ли?

— А съпругът ми би направил всичко, за да не загуби бебето. Казах му, че трябва да спим на отделни легла, за да си почивам необезпокоявана, и той се съгласи. Толкова е щастлив, че е склонен да направи всичко.

Ян поклаща глава в почуда. Взима ръката ми.

— Ти си изключителна жена.

Просто съм отчаяна. Отчаяна от любов към него.

— Това означава, че Мария може да остане да работи за нас. Това ни устройва и двете — тя помага на мен, аз помагам на нея…

А после? Все още не съм го обмислила. Твърде съм развълнувана от плана си, за да мисля какво ще се случи след въображаемата ми бременност, която става толкова реална, че почти ми се гади. Във всеки случай мъжът ми повярва; това означава, че е наполовина вярно.

— А какво ще стане, ако и ти забременееш? — пита той.

— Тогава ще трябва да променим плана.

Ян се разсмива безпомощно. Прегръща ме и ме целува посред бял ден. Какво би могло да бъде по-безразсъдно от това, което бях задействала? Ударите на чука ехтят, коват съдбата ни.

Зная, че сигурно е нормално да съм ядосана на Мария, задето ме изнудва, и заради нея се налага да предприемем този дързък план. Тя също е ужасена, че нещо ще се обърка и ще бъдем разкрити. Но съм ѝ толкова дълбоко благодарна, по-благодарна, отколкото може да си представи. Тя ме освободи от брачното ми ложе. Понасях правенето на любов с мъжа ми в продължение на три години и сигурно щях да го понасям до смъртта му, но откакто срещнах любовника си, Корнелис ми стана толкова противен, че от киселия му дъх, от студените опипващи пръсти се чувствам насилвана. Още по-лошо — чувствам се като проститутка.

Като по чудо ми беше предоставено спасение. И то такова, че да е изгодно и за Мария, затова (макар че тя се държа безцеремонно) съм привързана към нея. Тя е единствената ми приятелка и се радвам, че мога да я спася от бедност и публично унижение.

Какво крие бъдещето? Никоя от нас не мисли за това. Млади сме, действахме импулсивно, стъпихме в света на измамата, но засега се чувстваме като ученички, които са успели да заблудят учителя си и да се измъкнат безнаказано.

Нима не сме слепи? Нима не сме безразсъдни? Ние сме две отчаяни млади жени; влюбени сме. А любовта, както знаем, е вид лудост.


Мария и аз оправяме едно легло за Корнелис в стаята срещу моята. Наричаме я Кожената стая; понякога той я ползва за кабинет. Тук е мразовито, ала всичките ни стаи са мразовити. Стените са облицовани с щампована кожа; висят мрачни картини, пейзажи от Ханс Бол и Гилис ван Конингсло. Има и масивна витрина, претъпкана с порцеланови съдове от Китай.

Докато мачкаме възглавниците, за да бухнат, влиза Корнелис. Поглажда брадата си.

— Това е ниска цена за подобно щастие — казва той.

Толкова е щастлив, че сърцето ми се къса.

— Остави Мария да свърши това — казва той. — Трябва да се грижиш за себе си.

Изведнъж Мария слага ръка на стомаха си. С надигащ се задавен звук тя се втурва навън. Ще повърне. Повръща цяла седмица.

Бързо я следвам в стаята, която сега ще бъде новата ми спалня, и затварям вратата. Мария грабва нощното гърне точно навреме и шумно повръща в него. Стоя зад нея, държа главата ѝ с ръце и галя челото ѝ.

Когато приключва, чуваме почукване по вратата.

— Добре ли си, скъпа моя? — извиква Корнелис.

Мария и аз се споглеждаме. Бърза като светкавица, тя пъха гърнето в ръцете ми.

Корнелис влиза. Поглежда в съда — оттам се носи отвратителна воня — и казва:

— Горкичката ми, най-скъпа на света.

— Съвсем нормално е за първите месеци — отговарям аз. — Твърде ниска цена за такова щастие.

Занасям гърнето до вратата. Той ме спира.

— Остави прислужницата да го направи. — Хвърля гневен поглед към Мария. — Мария!

Подавам гърнето на Мария. С приведени очи тя го взима и го отнася долу.

Така започват най-странните месеци в живота ми. Като погледна назад, отвъд смъртта си, виждам жена, която се хвърля надолу по течението, безпомощна като вейка. Твърде млада е, за да се запита накъде върви; твърде заслепена от страст, че да мисли за утрешния ден. Някой може да я предаде; знае, че това е напълно възможно. Може дори сама да се издаде. Бог я гледа осъдително. Той е този, когото напълно е предала. Ала заключва силата му в сърцето си. Не сега, си мисли тя. Не още. Измислих си доктор — някакъв препоръчан от учителя ми по пеене, когото Корнелис никога не е срещал. Съпругът ми е разтревожен за състоянието ми; иска личният му лекар да ме прегледа, но аз го разубедих. Подчинява се на всяка моя прищявка. Угажда ми; отнася се с мен като със скъпоценен китайски порцелан от времето на император Ван-Ли.

В тези ранни седмици на Мария и се дояжда карамфил. Казвам на Корнелис за желанието си и той донася вкъщи марципанови сладкиши с аромат на карамфил. Мария ги излапва в кухнята. Нарежда на Мария да направи hippocras — вино с подправки и карамфил — и ме гледа с нежност, докато го пия. Сама в кухнята, Мария изгълтва утайката.

В един момент като че ли и аз започвам да вярвам във всичко това. Все пак съм жена; създадена съм за майчинство. Още от малко момиченце съм отгледана с тази идея и подобно състояние ми се струва толкова естествено след тригодишен брак, че почти мога да убедя себе си, че е истина. С течение на времето усещам, че съм способна да се самозалъгвам. Това не е изненадващо; откакто станах прелюбодейка, се научих да се преструвам. Станах актриса в най-опасния от всички театри — в дома си. А и все още не съм достигнала до сцената с най-тежката измама — да завържа възглавница около кръста си — все още не ми се налага. Тази измислена бременност засега е абстрактна — гадене и апетит за карамфил.

Мария и аз сме близки, по-близки, отколкото някога съм била със сестрите си; близки по начин, който никой друг не може да разбере. Само Ян знае тайната ни. Мария страда от гадене — не сутрин, а късно следобед. Чувам я да повръща в кухнята и тичам при нея, за да придържам потното ѝ чело. Чувствам се отговорна за конвулсиите ѝ сякаш аз съм ги причинила; имам чувството, че трябва аз да съм тази, която страда. Всъщност и на мен ми се повдига.

Свързани сме в съучастничество, защото тя носи детето ми. Ние сме заключени в тази къща заради нашата тайна. Тихите стаи, окъпани в светлина от витражите, бдят над предателството ни. Единствените ни свидетели са лицата, които ни гледат от картините — цар Давид; селянин, надигащ халба; дори ние — Корнелис и аз, застинали в някогашния ни живот. Това са немите ни съучастници.

Когато сме сами, разменяме ролите си. Аз се грижа за Мария; аз съм нейната прислужница. Ако е изморена, я слагам да си легне на леглото в нишата; търкам съдовете и мета пода, преди съпругът ми да се е върнал.

— Излъскай свещниците — командва ме тя, — той винаги ги проверява.

За света отвън обаче тя е моята прислужница, а аз съм бременната съпруга. Корнелис, гордият бъдещ баща, вече е съобщил новината на нашите приятели и познати. Изчервявайки се, аз приех техните поздравления. Съседката ни, Госпожа Моленер, ни е изпратила билкова отвара, за облекчаване на гаденето.

— Ще спре след три месеца — казва тя. — Обикновено е така.

Давам отварата на Мария, която я изпива. Твърди, че от нея се чувства още по-зле. По-късно госпожа Моленер наминава, за да пита дали съм по-добре.

— О, да — отговарям аз, докато Мария с посивяло лице ни сервира сладкиши. Но кой изобщо забелязва прислугата?

— Кога е терминът? — пита госпожа Моленер. — Кога е щастливият ден?

— През ноември.

— Семейството Ви живее в Утрехт, нали? Сигурно са много щастливи от новината.

— О, да, така е.

— Майка Ви ще присъства ли на раждането?

— Майка ми не се чувства добре. Съмнявам се, че може да предприеме подобно пътуване.

Защо задава толкова много въпроси? Изнервят ме. Жена в моето състояние е център на вниманието; надявам се да не продължи дълго. Чувствам се измамница, разбира се, сякаш съм си присвоила нечия поема и получавам похвали за нея. Трябва да събера всичките си сили, за да не се издам. Да вземем семейството ми. Корнелис вярва, че съм изпратила писмо на майка ми и сестрите ми, за да им съобщя щастливата вест. Все го отлагам от страх. Ще трябва да се престоря в някакъв момент, че съм получила отговор. Но после ще очаква поне една от сестрите ми да дойде да ни гостува — все пак Утрехт е само на двадесет и пет мили разстояние. За щастие, него го няма през по-голямата част от деня — стои в склада на пристанището. Ще трябва да съчиня посещение, докато е на работа.

Това е най-странното усещане — че Мария е бременна с моето бебе. Стъпих в света на майчинството и сега забелязвам децата по улиците, гледам ги с майчински интерес. В нашата страна показваме обичта си към своите отрочета; всъщност чужденците отбелязват, че ги глезим прекомерно. Вместо да ги оставим на грижите на детегледачки, нашите холандски деца се отглеждат в обятията на семейството. Срещу входната ни врата, от другата страна на канала, къщите отразяват утринната светлина. Една жена извежда детето си навън. Наблюдава го как прави първата си стъпка. Дърветата покрай улицата са забулени в зелено; започват нов живот. Тя грабва детето в обятията си и го притиска към себе си. Чувам смеха ѝ, ехтящ през канала. Това ме разтърсва дълбоко. Тя е моят призрак с призрачното ми дете — пропуснатият живот, който можех да имам със съпруга си. Но между мен и нея лежи вода, пълна с опасности, и вече не мога да я достигна.