— Боже мили, това тежи!

Вътре Мария се опитва да повдигне кофа с торф за камината. Взимам я от ръцете ѝ. Тя се засмива. Знам, че злоупотребява, но нямам нищо против. Не бива да губи бебето. Не я е преглеждал доктор, има си само мен. Докато аз получавам цялото внимание и грижи, тя трябва да се справя сама. А и тя е тази, която ще трябва да се изправи сама пред невъобразимия ужас на раждането. Понякога, обременена от лъжите си, забравям за това. И двете сме изправени пред опасност, но само тя ще трябва да понесе болката. Изсипвам торфа в кутията до камината. Ръцете ме болят — слугинството е тежък труд.

— Пипнете ми tieten[23] — уголемили са се.

Мария е вече във втория месец. Като пренебрегва изчервяването ми, тя хваща ръката ми и я слага върху гърдата си. Не съм я пипала друг път и не мога да преценя. Освен това си е закръглено момиче.

— Едни щъркели си строят гнездо на комина надолу по пътя — казва тя, — това е на късмет.

Пие някакъв буламач от кравешка урина и оборска тор, който купува от една стара жена на пазара. Робува на селските суеверия — около врата си носи амулет: глава от паяк в орехова черупка, за да я пази от треска. Преди бих се изсмяла на това — произлизам от образовано семейство от средната класа; учили са ни да се надсмиваме над подобни неща — но сега тя ме е въвлякла в своя свят. Иска ми се да вярвам на магията ѝ, защото само някакво чудо може да ни измъкне от всичко, в което сме се забъркали. Завързани сме една за друга чрез магия.

Май е. Вечерите са изпълнени с аромати. През топлите дни каналите вонят, но над тях се носи мирис на цветя. В градините лалетата разтварят безмълвните си тромпети; ирисите са разцъфнали между своите мечове. Дори къщата сякаш е бременна с нов живот. На стената, едра като плод, виси лютнята на Корнелис; на кухненските рафтове лежат керамични буркани с издути кореми.

Освободена от прегръдките на Корнелис, страстта ми към Ян става все по-силна. Отдавам му се с цялото си сърце. Вече ходя в студиото му посред бял ден. Внимавам, разбира се, уверявам се, че никой не ме вижда, когато се промъквам през вратата. Качулката крие лицето ми, но съм станала по-уверена. Дръзката ми измама ме е направила безразсъдна. Една огромна лъжа, и се озовах в друг свят; вероятно престъпниците се чувстват така, след като убият за първи път. И ето! Измъкнах се безнаказано. Никой не ме е разобличил, още не. Вече няма връщане назад, повлечена съм от инерцията на престъплението си. Чувствам се опиянена от порочния си успех.

Ян затваря ученика си в кухнята. Подредил е натюрморт за Якоб, ontbijte[24] или маса със закуска — наполовина изядена шунка, глинен съд за горчица, грозде. Якоб иска да добави пеперуда…

— Да символизира безгрижието на душата — казва той, — след като се е освободила от плътски желания.

— Просто нарисувай закуска — казва Ян.

— Ами обелен лимон? Толкова красив, а отвътре кисел.

— Просто виж какво има на масата — казва Ян. — Виж отблясъка върху гроздето. Не е ли достатъчно? Открий красотата в това, което виждаш, и не търси на какво може да ни научи тя.

Якоб е сериозен млад мъж. Как да отдели предмета от качествата му, които носят поука? Да рисува земната красота заради самата нея, е все едно да отрича присъствието на Бог. Якоб вече смята Ян за непочтен. Знае, че между нас има нещо, а аз съм омъжена жена. О, какво ли би си помислил, ако знаеше истината?

Ян затваря вратата към стаята, където е ученикът му. Той ще рисува мен. Вече завърши Любовното писмо. Аз се промъкнах вкъщи и скрих картината на тавана. Това беше неговото любовно писмо до мен — това, което никога няма да скъсам. Сега, в ателието си, той ме рисува гола. Събличам се, свалям дрехите си една по една, като люспи на лук. Но сълзите в очите ми са от щастие.

— Да ти кажа ли колко много те обичам? — питам го, легнала на леглото. — Зърна ли праз, сърцето ми подскача. Знаеш ли защо?

— Защо, сладка моя душа, скъпата ми любов? Вдигни ръката си нагоре… там, да точно така.

— Защото сърбах супа от праз, когато за първи път чух името ти. Ян ван Лоос, той ще ме направи безсмъртна.

— Да, така е! Напусни съпруга си, София, ела и живей с мен.

— Как бих могла да напусна съпруга си, след като нося детето му — засмивам се аз.

Ян е потресен. Как мога да говоря с такава лекота.

— Рано или късно ще бъдеш разкрита, въпрос на време е.

— Защо да бъда разкрита?

— Какво ще се случи, когато се роди детето? Ще мине за твое и ще продължиш да живееш със съпруга си?

Не мога да мисля за това сега. Не мога да понеса мисълта за бъдещето.

— Какво ще правим — пита ме той, — сега, когато сме започнали това?

— Ако избягам с теб, той ще разбере, че съм го мамила. Освен това къде можем да отидем? Не можем да останем тук, а ако се преместим в друг град, ти няма да можеш да работиш, гилдията ти не позволява.

Това е вярно. За да защитят членовете си, гилдиите на св. Лука са затворени за художници от други градове; те не могат да продават картините си, докато не се установят за поне няколко години. Сега е ред на Ян да бъде безразсъден.

— Тогава ще напуснем страната. Ще отплаваме за Източните Индии.

— Източните Индии?

— Ще се измъкнем от този живот и ще започнем отначало, ти и аз — ще плаваме по целия свят и никой няма да може да ни стигне. — Той ме притиска в обятията си. Ще бъдем щастливи, любов моя.

И така семето е посято. Ян говори за слънчева светлина и лазурни небеса.

— Планини — представяш ли си ги? — Чувал е разкази на хора, пътували до колонията. — И дървета, от които се носят песни на папагали. Слънцето грее през цялата година. И няма да ни трябват пари, пък и какво щастие са ти донесли парите? Ще лежим голи, както Бог ни е създал, под палмовите дървета и аз ще втривам масло от смирна в красивото ти стройно тяло.

На този етап това е все още само мечта — далечна като екзотичните гравюри, които баща ми ми показваше някога. Твърде много препятствия лежат на пътя ни. Поглеждам Ян — милото му лице, буйната му коса, червената кадифена барета на главата; износените му ботуши, изцапаната с боя жилетка. Опитвам се да си го представя заобиколен от палмови дървета, но въображението ми изневерява. Има твърде много океани, които трябва да бъдат прекосени.

Междувременно той ме рисува: Жена на легло. Лежа там, зъзнеща от студ. Рисува бързо върху дървен панел. Гледа ме сякаш съм предмет — съсредоточения безразличен поглед, който помня от времето когато рисуваше портрета ми. Когато говорим обаче, лицето му омеква; пак е себе си. В очите му виждам как един вид любов преминава в друг.

Отвън се простира шумният град — дрънчат звънци, цвилят коне, трополят карети. Тук всичко е тиха съсредоточеност. Отражението на водата прави вълнички върху стената; танцува като танцуващото ми сърце. Лежа облегната на възглавниците му, на леглото, в което открих по-голяма радост, отколкото мислех, че е възможно да съществува. Сърцето ми е пълно. Зная, че ще напусна съпруга си и ще дойда при него; знам го от седмици. Всъщност го знам от момента, в който Ян стъпи в дома ми.

Той казва:

— Каквото и да се случи с нас, тази картина няма да лъже. Тя ще разказва истината.


29

Картината


За да бъде творбата най-изящно разкрасена

 и многопластовата същност да бъде обозрима,

импровизирайте с най-различни средства —

нека майсторска игра с изкуството да има.


С. Ван Хоогстратен, 1678

Съвсем близо, в къщата си на Йоденбрестрат, Рембранд също рисува гола жена, легнала на легло. Балдахинът е дръпнат, за да разкрие Даная, облечена единствено в гривните си, облегната на купчина възглавници. Чака Зевс да се спусне при нея като златен дъжд.

Картината е обляна в злато — златните завеси, плачещите златни херувимчета, златната топлина на женската кожа. Но къде е дъждът, и възможно ли е доближаващият се любовник наистина да е бог? Прилича повече на стар слуга.

Тя виси в Ермитажа, най-красивата гола фигура, която някога е рисувал. Но ако не е Даная, коя е? Била е Рахил, очакваща Товия; в следващите години става Венера в очакване на Марс. Била е и Далила, чакаща Самсон, и Сара, очакваща Авраам.

По това време Рембранд е дълбоко влюбен в младата си съпруга Саския. Дали пък това не е просто жена, грееща от страст, очакваща съпруга си?


През същата тази 1636 година Соломон ван Рейсдал рисува Речен пейзаж с ферибот. Качват добитъка на ферибот; кристалната вода отразява небето. Тази картина е лишена от всякаква митология — не изобразява души, пресичащи Стикс; просто крави, пресичащи реката, за да намерят по-добра паша на другия бряг. Тя не разказва друга история, освен своята собствена.

А междувременно в Харлем Питър Клас рисува Малка закуска — херинга върху калайдисана чиния, хлебче, малко трохи. Това е картина с изумителна красота, без скрити уроци, които да ни поучават. Изкуство заради самото изкуство.

Художниците са просто занаятчии; те са доставчици на стоки. Картини на възвишени теми — исторически или религиозни — се продават на по-високи цени. Следват ги пейзажите — цените им зависят от детайлността; после идват портретите и жанровите картини — весели компании, интериори, сцени от таверни. Най-накрая, най-ниско в йерархията, стоят натюрмортите.

Но картината на Ян е безценна. Категорията ѝ няма значение, защото тя не е за продан. Работи бързо, със свободни смели движения, защото скоро София трябва да тръгва, а той иска да я улови сега — такава, каквато е. Освен това ѝ е студено.