Сега Мария е в приемната, коленичи на пода. Търка синьо-белите плочки покрай стената. Всяка от тях изобразява играещо дете — едно с обръч, друго с топка. Едно, любимото ѝ, язди дървено конче. Стаята е изрисувана с въображаемите ѝ деца. Тя ги избърсва нежно с парцала.

През стената чува шума на улицата — стъпки, гласове. Отраснала в провинцията, тя все още се изненадва от оживлението на Херенграхт и от колко близо улицата нахлува в тайния ѝ свят. Цветарят се провиква, гласът му е призрачен — като обаждането на калугерица. Мъжът от калайджийницата бие по една ламарина и крещи: Съдове за поправка, сякаш призовава грешници за литургия. Някой стряскащо близо се изкашля и изплюва.

И тогава чува неговата камбанка.

— Риба, прясна риба! — изпява глухо Вилем; има ужасен глас. — Шаран… каракуда… херинга… треска! — и после зазвънява с камбанката.

Мария е нащрек — като овчарка, която чува похлопването на чана на своя любимец сред стадото.

Скача на крака. Избърсва носа си в престилката, заглажда полата си и отваря широко вратата. Мъглива утрин е; каналът от другата страна на улицата едва се вижда. Вилем изплува от мъглата.

— Здравей, прекрасна моя — лицето му разцъфва в усмивка.

— Какво предлагаш днес? — казва тя. — Дай да погледнем.

— Какво ще желаеш, Мария, патенце мое. — Той вдига кошницата и я подпира на хълбока си.

— Ами, например хубава дебела змиорка?

— Как я предпочиташ?

— Знаеш как я предпочитам — киска се тя.

— Какво ще кажеш за задушена с кайсии и сладък оцет?

— Ммм.

Тя въздъхва. Надолу по пътя се чува как разтоварват бъчви от баржата. Търкулват се с тропот на улицата — туп-туп, туптенето на сърцето ѝ.

— А херинга? — пита той. — А целувка?

Приближава се едно стъпало по-близо до нея. Туп-туп.

— Ш-ш-ш!

Тя отстъпва назад.

Минават хора. Вилем свежда унило глава. Той е невзрачен човек — висок, навъсен, с безизразно лице, от този тип лица, които предизвикват насмешка у другите. Тя много обича, когато това лице разцъфне в усмивка. Той е мил, наивен мъж и я кара да се чувства мъдра. Нея! Ето толкова е невинен.

Вилем не може да повярва, че тя го обича.

— Наминах вчера. Защо не отвори вратата?

— А, продавачът на зеленчуци ми показваше морковите си.

— Опитваш се да ме дразниш, нали?

— Ходих на пазар — усмихва му се тя. — Ти си този, когото обичам. Аз съм като стрида, затворена в черупката си. Само ти можеш да ме отвориш.

Тя се отдръпва от вратата и му прави път да влезе в къщата. Той захвърля кошницата си и я прегръща.

— Уф! Пръстите ти!

Повежда го през voorhuis[4], по коридора, надолу по стълбите към кухнята. Той я ощипва по дупето, докато вървят към мивката.

Мария залоства вратата на кухнята. Водата бликва от чешмата върху протегнатите му ръце. Стои послушен като дете пред майка си. Тя избърсва пръстите му и ги помирисва. Той притиска тялото си към нейното; слага коляното си между бедрата ѝ — тя почти припада от вълнение — и я целува.

— Не може да останеш дълго — прошепва тя. — И двамата са вкъщи.

Тя го придърпва към себе си върху леглото в нишата. Свличат се и падат върху дюшека със смях. Колко е топло тук; най-топлото легло в къщата. Когато стане тяхна, ще продължават да спят тук, защото това е нейната бърлога, оста на нейното съществуване.

Той шепне сладки думи в ухото ѝ. Тя го гъделичка. Той се смее сподавено. Тя го кара да замълчи. Взима ръката му и я придърпва нагоре между краката си; нямат време за губене. Смеят се като деца, защото и двамата са отраснали притиснати между братята и сестрите си, гушкайки се, гърчейки се и ритайки коленете си, докато спят.

— Какво има тук долу? — прошепва му тя. — Нещо интересно!

Далеч в къщата се чува рум-тум-тум по входната врата.

Мария се сепва, надига се. Бута Вилем настрана и се измъква от леглото.

Минутка по-късно, зачервена и запъхтяна, вдига резето на вратата. Там стои мъж. Нисък и смугъл — с лъскави черни къдрици, сини очи и кадифена барета на главата.

— Имам уговорка — казва той. — Дошъл съм да рисувам портрет.


3

София


Узрялата круша сама пада в ръката.


Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

— Тоест ръката ми трябва да лежи върху бедрото? — Корнелис се извръща леко към художника. Гърдите му са изпъчени, а в другата ръка държи бастуна си. Облякъл е палто от брокат и носи черния си цилиндър; сресал е брадата и заострил мустаците си. Днес си е сложил яка рюш — надиплена и снежнобяла. Тя отделя тялото от главата му, която сякаш е сервирана върху поднос. Опитва се да скрие вълнението си.

— Нали знаете поговорката — Не можеш да преградиш потока със стена, защото водата ще бликне отнякъде другаде? Макар че варосахме църквите си и забранихме светите образи в тях — той накланя глава към мен, — тук трябва да помоля съпругата си за извинение, защото тя е католичка… въпреки че нашата Реформаторска църква оттегли благословията си от художниците, техният талант изби от други места и ние сме облагодетелствани, защото сега те изобразяват нашия ежедневен живот с проникновение и любящо внимание към детайла, а това, без да звуча богохулно, граничи с безсмъртие.

Очите ми срещат тези на художника. Повдига вежда и се усмихва. Как се осмелява! Извръщам поглед.

— Мадам, моля, дръжте главата си неподвижно — казва той.

Рисува ни в библиотеката на съпруга ми. Завесите са дръпнати; слънцето струи в стаята. Огрява витрината, пълна с чудновати предмети — фосили, статуетки, черупка от наутилус върху сребърен плинт[5]. Върху масата, покрита с турска покривка, има глобус на света, везна и човешки череп. Глобусът символизира търговията на съпруга ми, защото той е търговец. Притежава склад на пристанището; внася зърно от балтийските страни и ценни подправки от Ориента. С кораби изпраща платове до страни, които се простират отвъд моя тесен хоризонт. Той с гордост излага на показ богатството си, но и като добър калвинист проявява скромност заради преходността на земните богатства — затова държи везната, заради претеглянето на нашите грехове в деня на Страшния съд; затова е и черепът. Суета, суета, всичко е суета. Той искаше да сложи ръка върху черепа, но художникът промени позата му.

Корнелис говори. С крайчеца на окото си виждам как брадата му помръдва, като жълто космато животинче върху яката му. Тихичко му правя знак да спре.

— Аз съм късметлия, че посредством усилията си съм достигнал до това положение — заможен съм и с висок ранг. — Той прочиства гърлото си. — Но най-големият ми късмет е, че притежавам скъпоценен камък, пред който и рубините бледнеят — визирам моята драгоценна София. Защото най-голямата радост и утеха за един мъж е щастливият дом, където той може да затвори вратата след тежкия работен ден, да намери спокойствие и разтуха пред камината и да се наслаждава на любящите грижи на благословената си съпруга.

Сподавен кикот. Художникът потиска смеха си. Зад статива си той отново обръща очи към мен; усещам погледа му, въпреки че моят е фиксиран върху стената. Мразя го.

А тепърва предстои по-лошо.

— Единствената ми тъга е, че все още не чуваме топуркане на малки крачета по коридора, но да се надяваме, че това скоро ще се промени — засмива се съпругът ми. — Защото макар и листата ми да са съсухрени, жизнените ми сокове все още се надигат.

Не! Как можа да изрече подобно нещо? Погледът на художника отново среща моя. Ухилва ми се — бели зъби. Оглежда ме от глава до пети, поглъща ме. Роклята ми изчезва и аз стоя пред него, гола.

Искам да умра. Цялото ми тяло пламва. Защо правим това? Как може Корнелис да говори по този начин? Това е заради вълнението му, че ще ни нарисуват портрет, но все пак, как може да ни излага така?

Иззад статива художникът ме наблюдава. Сините му очи се впиват в душата ми. Той е дребен, жилав мъж с буйна черна коса. Главата му е наклонена на една страна. Хладнокръвно обръщам поглед към него. И тогава осъзнавам — той всъщност не гледа мен. Гледа композицията, която ще рисува. Избърсва четката си в едно парцалче и се намръщва. Аз съм просто предмет — кестенява коса, бяла дантелена яка и синя копринена рокля шанжан[6].

Това ме дразни. Аз не съм овнешки бут! Сърцето ми тупти; чувствам се замаяна и объркана. Какво ми става?

— Колко време ще отнеме? — питам студено.

— Вече сте изморена? — художникът пристъпва към мен и ми подава кърпичка. — Зле ли Ви е?

— Съвсем добре съм.

— Подсмърчате цяла сутрин.

— Просто настинка. Хванах я от прислужницата.

Няма да използвам кърпичката му. Изваждам собствената си и лекичко избърсвам носа си. Той се доближава до мен; усещам мирис на ленено масло и тютюн.

— Не сте щастлива, нали? — пита той.

— Какво искате да кажете, сър?

— Имам предвид — не сте щастлива, че се налага да стоите права.

Той издърпва един стол.

— Седнете тук. Ако преместя това… и това…

Приближава масата. Движи се чевръсто, докато пренарежда мебелите. Дърпа глобуса настрана и прави крачка назад. Работи в пълна концентрация. Кафявият му елек е изцапан с боя.

След това кляка пред мен. Повдига лекичко подгъва на роклята ми и разкрива върха на пантофа ми. Сваля си баретата и се почесва по главата. Свеждам очи надолу към къдриците му. Сяда на пода, поглежда ходилото ми, протяга ръка и го обгръща с длан. Премества го малко по-надясно и подрежда гънките на роклята ми.