Дебора Могак - Треска за лалета

Де да можеше Корнелис да е мъртъв.

Изведнъж се изправям рязко в леглото, напълно будна. Ян се раздвижва; прокарва езика си надолу по гръбнака ми.

— Измислих план — казвам аз.

— Какъв план? — промърморва сънено той.

— Има само един начин да се измъкна. И на него никога да не му хрумне да ме потърси.

Идеята е толкова очевидна, толкова изумително проста, че се учудвам как не съм се сетила по-рано.

За да успее този план, ни трябват пари, много пари. Ще трябва да проучим колко точно. Трябват ни малко и сега, за да го пуснем в действие. А после, през ноември, когато се роди бебето, ще ни трябват много повече.

Седим в леглото; слънчевата светлина струи през полуотворените кепенци. Някаква птичка пее пред прозореца; крещи дете. Бяхме загубили представа за времето. Не бяхме яли нищо. Все още се чувствам замаяна, сякаш някой ме е ударил с чувал с пясък.

— Помниш ли какво каза съпругът ми за лудостта, която е обхванала цялата страна?

— Ти си лудостта, любов моя. — Гали ме той по китката. — Ти си това, което ме е завладяло.

Не му отговарям.

— Тази мания по лалетата.

Той, разбира се, знае за какво говоря. Всички са се заразили, разпространява се като треска; през последната година е излязло извън контрол. Тайни сделки се сключват в таверни, трупат се огромни състояния. Нашите уравновесени граждани са като обсебени.

— Една луковица — помниш ли какво каза? Една луковица е продадена за всичките тези неща — коне, сребро…

— Какво предлагаш?

— Една луковица е била продадена на цената на къща — чух го миналата седмица — за стойността на къща на Принсенграхт.

Цялата съм потна. Нося неговата нощница. В скута ми се появява червена капка. За миг решавам, че е паднала от тавана. Друга капка… и още една. Тече ми кръв от носа.

Ян притиска кърпичка към ноздрите ми и държи главата ми назад. Кърпичката почервенява. Кръвотеченията от носа са странни, защото кървиш, без да изпитваш болка. Кърпичката подгизва. Когато Ян я маха, целите му ръце са в кръв.

Подберете голяма луковица с няколко добре развити издънки. Почистете издънките от пръстта и ги отделете от луковицата майка, като внимавате да не нараните коренчетата. Подгответе саксии с влажна песъчлива почва. Поставете по една издънка във всяка саксия и покрийте с още почва. Надпишете ги и ги полейте.

Кралско градинарско общество, Енциклопедия по градинарство

Клас ван Хоохеланде е обсебен. Спи неспокойно в дома си в квартал Веесперзейде. Той е производител на лалета. Някога беше бирник, но за ужас на съпругата си вече се отказа от тази професия, за да си стои вкъщи и да си гледа градинката. Тя е съвсем малка, но е център на неговата вселена. Там, под земята, навън в нощта, неговите бебчета растат.

Истинските му деца спят на горния етаж, но той вече няма време за тях; забранил им е да влизат в градината под заплахата от пердах; налага им се да играят на улицата. Когато си мисли за тях, което се случва рядко, си ги представя като малки издънки отстрани на луковицата — сгушени до голямата луковица майка. Всичко, което погледне, му прилича на лале. Хубавите жени са лалета; полите им са венчелистчета, поклащащи се около опрашените близалца — техните крака. Данъците, които някога събираше, са безценни малки издънки, изникнали от дебелата луковица на годишните доходи.

Обсебен е от издънките. Колкото повече издънки има, толкова по-тежка е луковицата. Колкото повече azen[29] тежи, толкова повече пари ще има за него. Затова оставя луковиците в земята по-дълго от съперниците си, другите непрофесионални производители на лалета, чиито градини вече са празни. Те са извадили своите още през юни, докато той изчака няколко седмици повече.

Това обаче се отразява на нервите му. Въпреки предпазните мерки — жици за спъване, денонощно бдене — докато луковиците му са в земята, те са застрашени. Крадци, кучета, червеи. Някога беше едър мъж със здрав апетит; във времената преди лалетата едва минаваше през входната врата. Сега не може да яде; почти не спи. Дрехите му са провиснали и широки; наложи се жена му да ги стесни. Страда от киселини и трябва да пие тинктура от мента и бренди. Той и съпругата му спяха на легло, вградено в ниша в стената на долния етаж. С парите, които изкара миналия сезон, си купи отделено легло и го премести на горния етаж до прозореца. Оттук може да наблюдава градината.

Тайната му се крие в почвата. Цяла есен приготвя своята вълшебна смес — пълни каруци кравешка тор, чували с пилешки екскременти, фин пясък, костно брашно от кланиците. Оттогава нанася три пъти седмично тази специална тор. Установил е пропорциите на квадратен метър и ги е записал в тефтер, който пази заключен в сейфа си.

— Би закопал и собствените си деца, ако мислиш, че това ще направи почвата по-добра — мърмори жена му.

Тя не разбира. Понякога го гледа странно. Той обича да клечи в градината и да рони пръстта между пръстите си, да усеща аромата ѝ. Никой сладкиш не ухае по-изкусително; с радост би си похапнал от нея.

— Може би трябва да се посъветваш с доктор, любов моя — казва жена му.

Само чакай да види какви цени ще получи той. Шестдесет хиляди флорина за четири месеца е печалбата, която изкара един мъж от другия край на града. Това е годишният му доход, умножен по шестдесет. Ще му се да види лицето ѝ тогава. А и онзи мъж има по-малка градинка от неговата.

Клас вече е изкопал и прибрал повечето от своите луковици, неговите Миракъл, Емералд и основната му обменна единица — Гауда. Тази година триумфира, залагайки на няколко нови сорта — сортове, собственоръчно селектирани от него, които тепърва трябваше да именува. Един от тях има индигова капка по листенцата, като капка мастило в мляко. Беше отделил издънките, беше ги премерил и увил грижливо в слама. След това ги беше сложил на сигурно място в мазето, под ключ, за да изчакат, докато се покачи цената. Неговите адмирали — Адмирал ван Енкхуйзен и Адмирал ван Ейк — са все още под земята. Вчера вечерта пъхна ръката си в почвата и обгърна една луковица с пръстите си, за да разбере колко се е уголемила. Тогава изпита перверзна тръпка, сякаш пъха ръка под нощницата на друг мъж, за да опипа топките му. Когато моряци са били улавяни да правят това, са били зашивани в чувал и хвърляни в морето. Какво ли наказание очаква онези, които опипват Адмирал?

Може би трябва да се посъветваш с доктор. Защо? Той е просто един влюбен мъж. Колко са красиви, когато разцъфнат — разголени и съблазнителни, нежно потрепващи на вятъра. Колко големи са цветовете им, подхранени от тайната му амброзия (сажди, смесени със собствената му урина). Те са най-любимите му деца. Те са компанията му от ангели, които безшумно надуват тромпетите си. Колко много ги обича — колкото по-ценни са, толкова по-силна е любовта му. Финансовата скала е следната: първо, жълто с червено (Гауда); после — лилаво върху бяло; и накрая, най-вълнуващите от всички — червени жилки върху бели венчелистчета.

Semper Augustus е име, което може само да прошепне, сякаш е в църква. Кралят на кралете, Светая Светих. Има пет от тях, дремещи под земята. Той ги отгледа от пет издънки, които беше закупил предходната година — пет беше инвестицията, която можеше да си позволи. Пет цвята бяха разцъфнали — листчетата, бели като челото на девица, с рубиненочервени жилки като кръвта, центърът на чашките им — син като лятно небе. Дори самият Соломон не би могъл да ги възпее с по-голяма страст. О, хубав си, мой мили, и любезен! И леглото ни е — зеленина. Те са неговите пет ослепително красиви девици. Устните ти — като алена панделка… Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе!.. Ти плени сърцето ми.[30]

Вече са повехнали; от тях са останали само бежови дрипи. Красотата им лежи скрита под земята, в която всички ще се върнем. Утре е големият ден. Утре ще ги извади… ще се надигнат като Христос от дългия си сън; Тяхното възкресение ще го направи богат.

Клас спи. Сънува как почвата се пропуква и отваря. От нея се надигат войници, копията им блестят. Обръща се рязко и се блъска в жена си, после отново потъва в дрямка. Сънува натрапник. Това е огромно черно куче. Прокрадва се бързо по улиците… леко прескача дувара… безшумно се приземява в градината. Оглежда се, като оголва белите си зъби в зловеща усмивка. Скача в лехата с лалетата и започва да рови. Изкопава малки ръчички и малки крачета, разчленените крайници на децата на Клас.

Камбанката иззвънява. Клас се сепва и сяда в леглото си. Скача на крака. Отваряйки широко прозореца, изкрещява:

— Кой е там?

Долу, в градината, задрънчават още звънчета. Вижда как нещо се движи — тъмнееща фигура, очертана на лунната светлина.

Вече е навън в градината, спъва се в заложените от самия него клопки и отново задвижва камбанките. Те бият лудо, призовавайки грешниците за наказание.

Клас оглежда земята. На лунната светлина вижда стъпка. Нищо не е докоснато. Този път грешникът успя да се измъкне. Импровизираната алармена система спаси Клас.

Единственото, което искат тези глупци, са луковици на лалета.

Петрус Хондиус, За Муфе-Шанс[31], 1621

На вратата се почуква. Герит, слугата на Ян, застава пред мен с писмо в ръката.

— Какво има? — Обзема ме лошо предчувствие. — Да не му се е случило нещо лошо?