— Не, мадам.

Герит е флегматичен човек, без всякакви емоции и с подпухнало лице, сякаш от маджун. Родом от района на тресавищата на Маркен, където селяните се движат мудно сред постоянната мъгла. Нищо, което се случва, не е в състояние да събуди любопитството му, за което съм благодарна.

Давам му бакшиш. Той си тръгва и аз отварям писмото. Ян се е изплашил. Няма да се пробва.

Унищожи го, след като го прочетеш. Сгрешила съм в преценката си. Ян ми разказва за опита си за кражба вчера вечерта. Виждате ли? Още едно престъпление, прибавено в списъка. Но е бил прекъснат — мъжът се е събудил. За щастие, Ян се е измъкнал, без да бъде видян. Ще се наложи да купим луковиците.

Това е малка спънка в плана ни, но въпреки всичко ще успеем. Ще трябва да събера малко пари, за да помогна за закупуването им. Ще ни трябва значителна бройка, за да можем да завъртим бизнес и да покрием неизбежните загуби.

На горния етаж съм, отварям кутията си с бижута. Перлените ми обеци, перлената ми огърлица, сапфирената гривна и един медальон. Не са кой знае колко. Макар и в много отношения да е щедър към семейството ми и към мен самата, Корнелис е пестелив, що се касае до бижута. Скъпоценните камъни не го интересуват. Предпочита да харчи парите си за картини, за разкрасяване на дома или за изисканите ни дрехи. Особено за своите собствени. Учудващо разточителен е в това отношение. Когато пристигнах в къщата му, за голямо мое изумление преброих следните артикули, натъпкани в раклата му: тридесет чифта гащи, седемдесет ризи, двадесет и пет яки, четиридесет чифта маншети на волани, тридесет яки рюш, деветдесет кърпички… Раклата е претъпкана до пръсване; миналата седмица се наложи да извикаме ковач, за да поправи пантите.

Избирам няколко бижута и ги слагам върху леглото. Не мога да заложа всичките — Корнелис ще забележи — но тези мога лесно да изнеса от къщата.

Влиза Мария. Тя, разбира се, знае за нашия план. Налага се, след като всичко се върти около нея. Тя го прие, но все още е в шок.

Казвам ѝ за провалената кражба. Тя поглежда към малкото бижута върху леглото. Будят жал, като малки убити птички след ден на не особено успешен лов.

— Страх ме е — казва тя.

Мария няма право да говори така. Тя е разумната и практичната. Правя се, че не я разбирам:

— Спокойно, ще съберем достатъчно пари — казвам ѝ. — Ще купим луковиците и после ще изкараме добри пари.

— Не от това се боя.


Нощ е. Излизам на двора. Цветята ми вдъхват кураж. Черпя смелост от тях, като знам, че мимолетният им живот скоро ще приключи. Въпреки красотата си, те са безчувствени. Нямат представа, че в краткостта на цъфтежа им ние виждаме символ на безплодните човешки усилия.

Спирам се, вдишвайки аромата им. Има някаква чистота в любовта ни към цветята; тя е проява на уважение, непокварено от алчността. Лалетата са изключение от това правило; когато си помисля за тях, в мен се надига страст, залива ме срамна гореща вълна. Мисля си: Догодина ще засадя лалета в тази тясна леха. И тогава осъзнавам, че за мен няма да има догодина.

Крача из двора като осъден затворник. В тъмнината чувам как нещо изхрущява под обувката ми. Когато ме подготвяха за брака, ми казваха поговорката за охлюва: това е добра домакиня, носи си къщата, където и да отиде.

Ами, точно тази домакиня охлюв вече я няма; къщата ѝ — също.


34

Ян


ПИЕТЕР. Много те харесвам. Затова искам да ти предложа тази изгодна сделка. Правя го напълно безкористно и в знак на приятелство.

ХАНС: Слушам внимателно, приятелю.

ПИЕТЕР: Имам луковица от лалето „Арлекин“. Много красива разновидност, а освен това много се търси на пазара.

ХАНС: Но аз никога през живота си не съм се занимавал с цветя. Дори нямам градина.

ПИЕТЕР: Нищо не разбираш. Моля те, изслушай ме; не ме прекъсвай, защото кой знае, може би днес голямото богатство чука на вратата ти. Може ли да продължа?

ХАНС: Да, да, разбира се.

ПИЕТЕР: И така, луковицата „Арлекин“ струва сто флорина, а може би и повече. В името на нашето чисто (както вече казах) приятелство, ще ти я дам срещу петдесет флорина. Още днес, без никакво усилие, можеш да изкараш доста пари.

ХАНС: Това наистина е великолепно предложение. Нищо подобно не ми се е случвало преди. Само ми кажи, моля те, какво точно трябва да направя с този „Арлекин“? Все пак не мога да застана на някой ъгъл на улицата…

ПИЕТЕР: Ще ти кажа цялата тайна. Но я запечатай добре в паметта си. Защо е тази припряност?

ХАНС: Слушам те, просто съм малко замаян.

ПИЕТЕР: Направи точно както ти казвам. Отиди в хана „При лъва“. Попитай ханджията къде се събират търговците на луковици. Ще влезеш в стаята, която той ти посочи. Тогава някой ще каже с доста дрезгав глас (но нека това не те притеснява): „Влезе непознат“. В отговор ти трябва да започнеш да чикчирикаш като пиленце. От този момент нататък ще бъдеш включен в общността на търговците.


Съвременна пиеса, цитирана от З. Херберт, Натюрморт с юзда

Измина цяла седмица и сега Ян е в студиото си; напът е да сключи сделка с мъжа, когото се беше опитал да ограби. Изнервящо е да стои срещу него посред бял ден, но разбира се, няма начин мъжът да го разпознае. Това е единственият производител, за когото Ян е чувал — един клиент на таверна Петлето му беше дал името и му беше казал, че Клас ван Хоохеланде има значителни запаси, които пази зорко. Ян вече много добре знае какво е имал предвид.

Производителят на лалета е неспокоен. Изглежда, не го свърта на едно място, сякаш единственото, за което копнее, е да се върне обратно в дома си. Беше казал на Ян, че всичките му луковици вече са извадени и се съхраняват под ключ. В очите му проблясва налудничаво пламъче.

— Имам пет Semper Augustus — казва той, гласът му е дрезгав от вълнение. — Но те малко надхвърлят възможностите ви.

Проблемът е, че и луковиците, които е донесъл, също надхвърлят възможностите на Ян. Той разполага с парите от заложените бижута на София, собствените си спестявания, пари назаем от Матеус, но пак не му достигат. На този етап е нужно да закупи големи количества. Беше поръчал цяла торба с Гауда — червено-жълти, най-евтините от пламъкоподобните, няколко хиляди azen от някакви Адмирали, чието пълно име не разбра съвсем точно. Пропилях си времето да събирам данъци — шегува се Клас, — сега вече съм във флота. Ако Ян успее да инвестира повече сега, ще може да натрупа състояние, което буквално е въпрос на живот и смърт.

— Вземете някоя картина.

Той хваща Клас под ръка и го води към платната.

— Вземете Възкресение Лазарово, то струва тридесет флорина.

Ян изважда платна и панели и ги подпира на стената. Якоб, който стрива пигмент, го зяпва в почуда. — Вземете Жертва Авраамова, вземете Пейзаж с крави.

— Но, сър… — обажда се Якоб.

— Мълчи — сопва му се Ян.

— Вземете Жена, хваната в прелюбодеяние.

Клас ван Хоохеланде стои там и се чеше по главата.

— Ами онзи натюрморт? Онези цветя?

Той посочва към една картина, подпряна в ъгъла.

— Вижте, ето там, между кандилката и червената калина — виждате ли онова лале? Това е Генералът на генералите.

— Така ли?

— Вие, художниците, сте толкова невежи.

— Просто рисуваме това, което виждаме.

— О, така ли? — отвръща Клас. — Жълти нарциси и кремове да цъфтят заедно? Това е невъзможно.

— Не е невъзможно, когато аз ги рисувам.

Сега неспокойният е Ян.

— Толкова изящно лале, такава поезия от цветове — казва Клас. — Уловилите сте го до съвършенство… капката роса…

— Благодаря ви, но…

— Странно нали? Тези цветя са мимолетни, а картината ще съществува вечно — гласът на Клас трепери от вълнение. — И все пак от финансова гледна точка една луковица от това лале е три пъти по-ценна от картината, която го изобразява. Кой би могъл да си го обясни?

Овладявайки емоциите си, той казва припряно:

— Взимам и тази картина и имаме сделка.

Якоб въздъхва. Ян го презира.


Просто торба с лук — така изглеждат. За тях Ян беше платил толкова, колкото изкарва с работа за една година, ако има късмет. Колко семпли изглеждат. И въпреки това са по-ценни от бижута, от картини, от злато. Заключено в тези луковици, подхранено от слънце и дъжд, е скрито бъдещето му.

Ян е твърде превъзбуден, за да работи. Копнее да поговори със София. Отчаяно се нуждае от нея; тя е толкова близо и едновременно толкова далеч, заключена в кънтящия си затвор. Иска да ѝ каже за Клас, за налудничавото пламъче в очите му и твърде широките му панталони, които постоянно трябва да дърпа нагоре, за да не паднат. Копнее да сподели с нея всичко, което се върти в главата му, пази тези думи за нея, докато се срещнат отново. Дали и тя си мисли за него в този миг? Какво ли прави — шие, гледа през прозореца, слънцето огрява красивото ѝ чипо носле? Копнее за нея толкова силно, че дъхът му спира. Казва си: Само още няколко месеци и завинаги ще бъдем заедно.

Минава покрай къщата ѝ, но там няма никакви признаци на живот, няма лице на прозореца. Може би е на пазар. Слиза до тържището, но вече е много късно и продавачите прибират стоките от сергиите си. Това е един толкова странен ден, че е загубил представа за времето.

Кочияши се размотават покрай конете си, чакат да изкарат малко пари. Когато се приближи клиент, те хвърлят зарове, за да определят кой да го вземе. Ян си мисли: Колко уривновесени изглеждиме, а под повърхността всички сме комирджии. Ние сме обсебен народ. А моят хазарт е най-рисковиният от всички.