Дебора Могак - Треска за лалета

— Той дори не знае. Трябва да го забравиш. — Избърсвам носа ѝ с кърпичката си. — Скоро ще имаш прекрасно бебе…

— Искам него!

Опитвам се да я прегърна. Трудно е с двете огромни буци, които стоят между нас. Неспособна да я достигна, вместо това започвам да я галя — косата ѝ, корема ѝ.

Под престилката ѝ усещам движение. Бебето рита. Рита с такава сила, че ръката ми отскача. Удря ме свирепо.

— Усети го — казвам ѝ аз. — Опитва се да излезе. А когато това се случи, и двете ще бъдем свободни.

Изпращам ти човешка фигура за обучението ти като художник… Използвай тази фигура, не допускай да стои мързеливо настрана, както седеше тук, а рисувай усърдно, особено онези големи, оживени групи от хора, заради които Пиетер Молейн хареса творчеството ти толкова много. Ако рисуваш — рисувай съвременни неща, сцени от живота, те могат да бъдат направени най-бързо. Имай твърдост да довършваш картините, които си започнал; с Божията помощ хората ще те обичат заради тях, точно както те обичаха в Харлем и Амстердам… Служи преди всичко на Бог, бъди скромен и учтив към всички, така ще осигуриш успеха си. Изпращам ти още дрехи, дълги четки, хартия, креда и всичките красиви бои…

Писмо до Герард Терборх от баща му, 1635

Якоб е амбициозен млад мъж. Знае, че ще стигне далеч. Макар да е само на шестнадесет, вече е предначертал живота си. До двадесет и пет планира вече да се е установил като художник със собствено ателие. Ще се специализира в портретите, защото в Амстердам има безкраен набор от потенциални клиенти, които искат да се видят обезсмъртени върху платно. До тридесетгодишна възраст ще си е създал име с творби от по-висок ранг — военни картини, гилдии, банкети на Гражданската гвардия. Не само че се заплаща за всеки индивидуален портрет от картината — за бюст еди-колко си, за цял ръст повече — но и после закачат платното на обществено място, което гарантира разпространяване на славата на художника надлъж и нашир.

Моделът му за подражание не е Ян, към когото храни смесени чувства. Тези, на които се възхищава, са Николас Елиас и Томас де Кейзер, успели портретисти на върха на славата си. Търсени са, картините им са на добро ниво и доставят поръчките си навреме. Все пак рисуването е търговия като всяка друга; успяват тези, които предлагат добро качество на разумна цена. Другият му идол е Герит Доу, бивш ученик на Рембранд ван Рейн. Колко е различен Доу от непоследователния си и темпераментен учител! Изпипаните детайли на картините на Доу гарантират високото им търсене. Колекционерът Йохан де Бие притежава двадесет и седем от тях; шведският посланик в Хага плаща хиляда флорина годишно — хиляда — само за правото пръв да закупи негова картина, ако някой се откаже от нея. Доу има стила, към който Якоб се стреми. Спретнатост и ред, а не объркващата фриволност на Рембранд, нито произволните нанасяния на боя на феномена от Антверпен — Петер Паул Рубенс. Якоб обича да държи нещата под контрол.

Рисуването е професия, не хазарт. Якоб няма доверие в невъздържаността. Тази лудост по лалетата, която е поробила съотечествениците му, не буди никакви чувства у него. Не изпитва нищо към нея освен презрение. За разлика от учителя си, той не е мечтател. Единственото удоволствие, което си позволява, е съботна разходка из най-престижните жилищни квартали на Амстердам, където се строят нови имения; докато върви, размишлява коя къща ще си купи, когато натрупа богатството си. Когато му дойде времето — когато се е утвърдил — ще си намери подходящо момиче от добро семейство и ще се задоми. Но не още. Не сега.

В няколко отношения Ян ван Лоос се оказа разочарование за него. Като начало — ателието му е винаги в безпорядък. Когато Якоб пристигна, беше същинска кочина. Четките изглеждаха сякаш са били дъвкани от плъхове. Когато идват клиенти, Ян ги посреща в опръсканите си с боя стари дрехи за рисуване — не им ли дължи поне малко уважение? Освен това — този слуга нехранимайко, който излиза да се шляе по всяко време — къде изобщо спи? В канавката?

И най-лошото от всичко — Ян очевидно е развратник — Матеус с право го беше предупредил. Ян явно прелюбодейства с онази омъжена жена. Когато се връща у дома всяка вечер, Якоб не споделя това с родителите си. Те биха се ужасили и биха му забранили да ходи при него.

Тази прекомерна сексуалност със сигурност е нещото, което кара Ян да пренебрегва работата си. Загубата на сперматозоиди изтощава мъжа и разрежда кръвта му. На всичкото отгоре и тази търговия с лалета. Напоследък Ян изглежда дори още по-изпаднал — обезумял поглед, рунтава брада. Не се е подстригвал от месеци. Къде му е професионализмът? Някои дни дори не се приближава до статива си.

Разбира се, това е разочароващо. Якоб беше очаквал повече наставления. Но всичко това се беше оказало и в негова полза. Очакваше първата година да се занимава с досадни задачи — да поправя четките, да опъва платното върху подрамките, да точи металните игли[34] и да приготвя грунд за дървените панели. С повече късмет щеше да има възможност да копира някои от творбите на учителя си.

Напоследък обаче Ян често отсъства. Дори когато е в студиото, е разсеян. Закъснява с изпълнението на поръчките си и е започнал да разчита на помощта на Якоб. През последните няколко месеца всъщност Якоб е по-скоро партньор, отколкото ученик на Ян. През лятото Ян започна три картини за продан на свободния пазар — Пейзаж с овчари, Похищението на Европа и една картина, която изобразява — съвсем уместно според Якоб — Ефектите от невъздържанието. Той се зае и с портрет, поръчан от виден чиновник от съда на щатхалтера. Но така и не му остана време да рисува и каза на Якоб да довърши платната. Не просто фона, не само дрехите — целите картини.

Якоб може само да се радва на подобно нещо. Знае, че талантът му е толкова голям, колкото и на учителя му. Това, в комбинация с упоритото му трудолюбие, ще го превърне в далеч по-преуспелия от двамата. Понякога Якоб си мисли, че той е този, който трябва да даде няколко урока на учителя си.

И тогава пада гръм от ясно небе. Първата седмица на ноември е. Предложиха на Ян важна поръчка: групов портрет на регентите на Болницата за прокажени. А той не я прие.

— Защо? — пита го Якоб с четка в ръка.

— Защото трябва да замина.

— Моля?

Ян си поема дъх.

— Трябва да ти се извиня, Якоб. Възнамерявах да ти кажа.

Отпуска се тежко на леглото.

— Нещата са… ами, така да се каже, малко усложнени напоследък. Трябва да замина на презокеанско пътуване.

— Кога?

— След две седмици. Спешно е.

— Кога ще се върнете?

Ян поклаща глава.

— Няма да се връщам. Ще замина завинаги. — Поглежда нагоре към Якоб, сякаш го вижда за първи път. — Много съжалявам.

Разтреперан от гняв, Якоб оставя четката си.

— Не можете да го направите, сър. Сключили сте договор да ме обучавате за период от две години…

— Ако знаеше обстоятелствата…

— Дали сте дума!

— …може би щеше да разбереш…

— Родителите ми Ви плащат по петдесет флорина годишно...

— Ще възстановя средствата…

— А изпитът ми? Ами, членството ми в гилдията…

— Ще ти намеря друг маестро. Матеус може да те вземе, сигурен съм, че ще намери място за теб… ще настоявам…

— Ти… ти… — Якоб търси подходящата дума. Не е свикнал да псува. — Ти, нещастник такъв!

Ян става и слага ръка върху рамото му.

— Якоб, повярвай ми. Става въпрос за нещо изключително важно.

— Важно за теб.

Якоб се изплюва и отблъсва ръката му. Точно тогава се чува почукване. Ян отваря вратата.

В стаята влиза момче. За момент Якоб си мисли: Това е лъжа. Ян иска да се отърве от мен, за да може да си вземе друг ученик. Твърде талантлив съм — това е истината — завижда, че ще го надмина.

Якоб греши. Момчето подава на Ян плик. Ян го отваря и поглежда съдържанието му. После отива до сейфа си и се рови из книжата си. Изважда портмоне с пари и дава на момчето.

— Ето депозита. Кажи му, че ще заплатя пълната сума в съответния ден — всичко уговорено е уредено.

Драсва нещо върху лист хартия.

— Ето бележката.

По-късно Ян излиза. Никога не си прави труда да заключва сейфа; това е най-немарливият мъж, когото познава.

Якоб отваря сейфа и изважда плика. Отваря го. Вътре има два билета за борда на Императрицата на Изтока, който отплава на петнадесети ноември за Батавия, Източните Индии.

Макар да е уловена в мрежата, птицата все още може да отлети.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Мария преносва. Бебето трябваше да се роди първата седмица на ноември а вече е дванадесети. Тя е разкъсвана в две посоки. Ще ѝ се бебето да побърза и да се роди; иска всичко това да приключи. Дори изпитва известно чувство на дълг към другите — колкото по-бързо представи своята част от сделката, толкова по-скоро могат да си тръгнат. София ѝ каза, че билетът им е резервиран за петнадесети този месец. Времето изтича. Ако бебето не се роди дотогава, ще се наложи да отменят резервацията и да заминат на по-късна дата, но това може да е със седмици, дори месеци по-късно. Мария дотолкова е със съзнание на прислужница, че въпреки всичко все още е вярна на своя дълг.

От друга страна, е ужасена. Това е като да те разкъсват на парчета, казваше баба ѝ, докато биеше маслото. Сякаш всичките ти черва излизат навън. Туп-туп, удряше тя с буталото. Като да те разпорят с нагорещен до червено нож.