Дебора Могак - Треска за лалета

На Мария ѝ липсва баба ѝ, липсва ѝ майка ѝ. Сега, когато моментът наближава, копнее те да са тук, дори по-силно, отколкото копнее за Вилем. Кой ще се грижи за нея. Не и господарката ѝ, това е сигурно. Тя ще е заета някъде другаде. Мария се чувства напълно сама.

Тази нощ спи неспокойно. Бебето рита. Коремът ѝ е като камък; не може да се завърти в леглото. Моли се на бебето: не се раждай утре, не и на злощастния тринадесети. Моля те, изчакай до следващия ден.

Тя отново сънува своя сън. Колко безболезнено се изсипват бебетата ѝ навън, цели пасажи… Тя се носи из потъналите стаи, плува в подводния си дворец, бебетата ѝ проблясват зад нея.

На следващата сутрин тя реже главите на хамсията, когато болките започват.

Каквото посееш, това ще пожънеш.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Чувам вик и се затичвам към кухнята. Мария е превита надве.

— Започва се — прошепва тя.

Помагам ѝ да се качи в таванската стая — един етаж стълби, после още един, и още един. Имам чувството, че минава цяла вечност. Най-горе Мария получава още една контракция и се налага да седне.

Подготвила съм дърва за огън в малката стая. Запалвам ги и поставям Мария на леглото.

— Искам мама — проплаква Мария. — Не ме оставяйте сама.

— Ще се върна след минута.

— Не ме оставяйте.

Втурвам се надолу по стълбите и навън от къщата.

Страхът е велик изобретател.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Госпожа Моленер седи в салона си. Пее песничка на бебето Лудолф, докато му бърше дупето.

Спинкай бебче, мила душица;

вънка има бяла овчица.

Тя пасе зелена тревица;

дава мляко за вас, дечица…

Бебето Лудолф я гледа с дълбоко разбиране. Каква щастливка е. Всеки ден, преди да стане, госпожа Моленер отправя благодарствена молитва. Живее в хубава къща на Херенграхт. Съпругът ѝ е мил мъж, който обича семейството си. Като главен инспектор по хигиената, той заема важно място в обществото. Дарява щедро на бедните и има красив баритонов глас. Вечер той седи с нощната си шапчица, облечен в нощница, заобиколен от децата си, и казва: Няма по-голямо щастие на земята от това. Играе на шашки търпеливо, с часове, с най-големия им син.

Силно тропане по входната врата изважда госпожа Моленер от унеса ѝ. Прислужницата въвежда съседката ѝ в доста напреднала бременност София.

— Бебето е напът — задъхва се София, като се държи за корема. — Моля Ви, можете ли да предадете съобщение на съпруга ми долу, в складовете? — тя млъква и се превива от болка. Поема си тежко въздух и после пак се изправя. — И дали бихте могли да изпратите кочияша на този адрес? — Тя пъха лист хартия в ръката на госпожа Моленер. — Там живее акушерката. Кажете ѝ, че е спешно.

Госпожа Моленер става.

— Скъпа моя, ще дойда с теб в къщата…

— Не! Прислужницата ми ще се грижи за мен, докато пристигне акушерката.

София бързо си тръгва. Госпожа Моленер се намръщва. Защо, за бога, прислужницата не донесе бележката? Представете си, да остави господарката си да се разхожда в такова състояние. Каква дебела, мързелива повлекана е тази Мария! Госпожа Моленер винаги си го е мислела. Когато и да я види напоследък, тя все седи и си почива от не особено тежките си задължения. Наедряла е от мързел. А също така е и устата.

Госпожа Моленер измива дупето на Лудолф с влажна кърпа. Нейната прислужница никога не би се държала така. Но тя винаги е била благословена да има отлични слуги. Това е още един от аспектите на огромното ѝ щастие.

Как гледаш в унес цветето и мислиш — о, колко е прекрасно!

И, о, то вече вехне под огнени лъчи на слънце ясно.

Внимавай — само Божието слово никога не прецъфтява.

А останалият свят какво е, какво ли представлява? Нищо.

Ян Брьогел Старши

Корнелис крачи нагоре-надолу. Викове от болка долитат от спалнята на София. Всеки писък пронизва сърцето му. Де да можеше да износи детето вместо нея. Би дал всичко — къщата си, богатството си — за да облекчи агонията ѝ.

На масата стои пясъчният часовник. Обръща го вече два пъти; родилните ѝ мъки продължават от два часа. Крачи напред-назад. Мраморните квадрати измерват интервалите между виковете ѝ… черно… бяло… черно… бяло… като някаква гротескна игра на шах. Не сме нищо друго освен пешки в ръцете на Бог.

Стаята е неестествено тиха, сякаш е притаила дъх. Навън е мрачно; дневната светлина едвам се процежда през прозореца. Върху излъсканата дъбова маса с извити крака стоят пясъчният часовник, една недоядена ябълка и два полирани свещника. Изглеждат като най-безжизнения от натюрмортите. Natures mortes[35], така ги наричат французите — израз, който винаги е предизвиквал у него известна тревога. От горния етаж се чува вик — дрезгав, неописуем, нечовешки звук, който смразява кръвта му. На стената виси Сузана и старците. Сочната ѝ плът измъчва Корнелис.

Някога я намираше за възбуждаща, а колко отвратителна му се струва сега, защото ето докъде го бяха довели плътските му желания: да донесе подобно страдание на жената, която обича най-много на този свят. Колко покорно се поддаваше София на похотта му нощ след нощ, и какъв е резултатът? Този ужас, който той не може да сподели с нея.

О, велики и всемогъщи Боже, ние, твоите раби, жалки грешници, в този тежък час на страдание те молим за помощ… спасил, о, Боже…

Черно… бяло… черно… бяло… Сега прави по-малко крачки между виковете ѝ. Контракциите са по-чести.

Погледни надолу, умоляваме Те, и чуй как викаме от дълбините на болката си… чуй ме, о, Господи, Боже мой…

Черно… бяло…

Защото тачим Твоето Божествено величие и умоляваме за Твоята добрина… помогни ни, Боже, спаси ни, заради Твоето милосърдие…

Акушерката слиза по стълбите и влиза в стаята:

— Моля Ви, повикайте доктор Зорг — казва тя.

— Какво се е случило?

— Няма причина за безпокойство. Просто ми трябва помощ.

Акушерката му казва адреса на доктора. Къде е тази проклета слугиня? Корнелис грабва палтото си; ще трябва да отиде сам. Как можа Мария да изчезне точно когато е най-нужна? Щом пристигна у дома, се втурна да види София, тя му каза, че Мария е отскочила за някаква поръчка до шивачката, но това беше преди два часа. Шивачката е на едва няколко пресечки. Къде, за бога, е тя?

Корнелис бързо излиза навън, за да отиде да извика лекаря сам. Започнало е да вали.

Грабваш всичко, губиш всичко.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

В облак от тютюнев дим Ян крачи нагоре-надолу из ателието си. Навън вали. Обед е…. Вече обърна часовника три пъти, откакто едно момче донесе бележка от София. Мария ражда вече три часа.

Ян се чувства безпомощен — просто мъж, докато две жени са в опасност. В продължение на седмици, погълнат от собствените си дела, той почти не беше помислял за Мария. Сега е съпричастен на страданието ѝ до мозъка на костите си. Страхува се и за двете; София ще изиграе собствената си ужасяващо рискована игра. Каква жена само. Какви жени са и двете! Той е безпомощен. Не може да направи нищо друго, освен да пуши лула след лула. От съчувствие стомахът му е свит в спазъм. Призовава Мария да роди здраво дете, защото появата му на този свят ще бъде началото на един нов живот за Ян.

О, Господи, ако в мъдростта Си пожалиш тази жена, ще се поправя и ще Ти служа праведно всеки ден от живота си…

Сега Бог му е нужен. С какво нехайство беше нарушавал заповед след заповед: Не пожелавай жената на ближния си… Не прелюбодействай… как се беше присмивал над религиозните скрупули на София. Веднъж щом напуснат Холандия, той ще се промени. Може дори да приеме католицизма.

Представя си Батавия. Сега има повече информация за мястото. Изпарили са се езическите палмови дървета и чувственото тънене в удоволствия; това беше просто мечта. Батавия, както разбра, е като цяло доста по-цивилизована. Построен върху руините на превзета Джакарта, градът се развива като един малък Амстердам: островърхи сгради, канали, мостове, съдилище и църкви. Има дори приспособления, чрез които улавят енергията на задушаващата жега.

Ян сключва сделка с Бог. Ако в милосърдието си ги пожали и те преживеят благополучно пътуването, той и София ще станат примерни граждани. Ще бъдат стълбовете на новата колония и ще ходят на църква по два пъти всяка неделя. Обещава това на Бог с цялото си сърце.

Човешките надежди са крехко стъкло,

следователно животът също е кратък.

Анонимен

Корнелис пуска лекаря в къщата. И двамата са подгизнали. Доктор Зорг се отправя към стълбите. Когато Корнелис се опитва да тръгне с него, той слага ръка на рамото му.