Дебора Могак - Треска за лалета

Нищо от това не се случва. Той не може да го проумее, все още сънува. София си прави шега с него, както е правила със сестрите си. Твърде жизнена е, че да умре. Гергефът ѝ лежи на стола, където го е оставила; грейката ѝ за крака стои на пода и чака грациозното ѝ тясно ходило да легне отгоре. Когато отвори очи, тя ще стои там, ще вдигне лице, за да му се усмихне, преди отново да подхване ръкоделието си. Светлината е слаба; тя повдига гергефа по-близо до лицето си. Помръдва на място с лека въздишка, а после слага и другото си ходило върху грейката.

Бог не може да му изиграе този жесток номер отново. Що за бог е това, кой би направил подобно нещо?… Корнелис е на брега… отново е момче. Баща му допира рапан до ухото му. Бучене изпълва главата му — бучене от много далеч. Това е диханието Божие — казва баща му. — Всичко, което се случва в сърцето ти, Той го чува.

Навън тътенът е затихнал. Бурята е свършила. Корнелис явно лежи в леглото си в Кожената стая. Гледа към прозореца. Разпуква се зора; сива светлина се пропива през дебелите стъкла на прозорците. Сега вече усеща, че София я няма в къщата — празнотата, тишината, просто липсата ѝ. Съпругата му беше отнесена като парченце дърво от вълните; колко безшумно, колко ненатрапчиво беше влязла и излязла от живота му. Годините му с нея му се струваха като сън, сънуван от един стар мъж, който се е вгледал в картина и знае, че макар тези хора, позиращи в стая, да са там сега, отдавна са изчезнали от този свят. Те не са нищо друго освен сенки… отблясъкът на роклята, бургундско червена на светлината на свещта, леко склонената на една страна глава, наченатата чаша вино, която отдавна е била изпита. Която всъщност никога не е била изпита. Тях вече ги няма и дори картините му са обърнати с лице към стената.

Мисли си: изкуството винаги остава в сегашно време, дълго след като хората са се превърнали в прах. Той усеща, че това е важно разсъждение, но е твърде изтощен, че да разсъждава върху смисъла му.

Сигурно е задрямал. Преди да си тръгне, докторът му даде да глътне нещо — нещо тебеширено и горчиво. Скръбта все още не е нанесла удара си върху Корнелис; тя дебне в сенките като бандит.

Мария влиза. Беше забравил за Мария. Изглежда нестабилна на краката си; за миг си помисля, че е пияна. Влиза, олюлявайки се, в стаята, сякаш нещо я боли, и се подпира на един стол. Казва:

— Това е ужасна загуба, сър.

Изглежда много разстроена — сиво, влажно лице; коса без блясък.

Той бегло си спомня, че тя трябваше да е тук — къде е била? — но мозъкът му е объркан. Освен това няма сила да я смъмря сега.

— О, сър, какво мога да кажа?

— Бедното ми момиче. — Тя не е пияна; сега го осъзнава. Просто е покрусена от мъка. — Виждам, че ти също страдаш.

Тя сяда тежко на един стол.

— О, сър — казва тя.

— Изглеждаш доста зле.

Тя кимва безмълвно и поглежда към детското кошче. Оттам идва слаб, мяукащ звук, миниатюра на звук. Беше забравил за бебето. Мария се навежда — спира се, правейки гримаса от болка, а след това повдига мърдащия вързоп.

— Това, което се случи снощи, сър, е наистина ужасно. Божията воля е съпругата Ви да Ви бъде отнета, но също така е и Негова воля да Ви дари с дъщеря. — Тя държи бебето в обятията си и гали влажната, тъмна коса. — Красива, здрава дъщеря и затова трябва да сме благодарни. — Тя целува бебето, вдишвайки аромата му. — Ще се грижа за нея сякаш е мое собствено дете.

Корнелис се разплаква — дълбоки, покъртителни стонове. Няма сила да се крие от нея. Когато Мария вижда това, очите ѝ се наливат със сълзи. Тя отива до него и поставя дъщеря му в ръцете му.

Те като цяло не са толкова дълголетни, колкото онези, които живеят на по-добър въздух, и рано започват да линеят — и мъжете, и жените, особено в Амстердам… Чумата не е толкова често срещана или поне не до такава степен, че да ù се обръща особено внимание, защото всички се въздържат да говорят за нея, доколкото е възможно, и затова не се прави особена разлика в регистрите на мъртвите, нито пък при грижите и лечението на болните; дали заради вярата в предопределената съдба, или пък защото предпочитат търговията, която е животът на страната, и е по-важна от този на отделния човек.

Уилям Темпъл, Наблюдения върху Нидерландия, 1672

След бурята градът лежи успокоен. Утрото е слънчево, ведро и студено. Клони като счупени крайници покриват улиците. Хората разчистват отломките. Тълпят се като мравки, чийто мравуняк е бил разрушен; колко целеустремено оправят живота си. Нидерландците са един трудолюбив, находчив народ; когато земята им се наводни, те изпомпват водата и я отводняват отново. Свикнали са да възстановяват опустошенията, предизвикани от Божия гняв, защото той им изпраща тези бури, за да ги подложи на изпитание.

В Херенграхт слънцето огрява големите къщи с триъгълни фронтони. Затопля новите им червени тухли и каменните декорации около вратите; блести върху витражите на множеството им прозорци. Колко са впечатляващи. Паметници на богатството и щастливата съдба на онези, които живеят в тях, защото това е най-благородната улица в града.

Другата страна на улицата обаче е потънала в сянка. Притихнала е; слепите прозорци не показват признаци на живот. Кепенците на къщата на Корнелис Сандвоорт са спуснати. През нощта е настъпила смърт; той е загубил младата си съпруга при раждане. Остава вдовец за втори път. Съседите спират отвън и клатят глави. Колко жестоко, защото му се случва за втори път, когато със сигурност е очаквал съпругата му да го надживее и да му осигури утеха в старостта. А някои добавят, че е страдала от чума. Просто слух, но тялото беше изнесено от съображения за безопасност заради оцелелите от семейството ѝ. Няма да има оплакване при отворен ковчег.

Мистър Сандвоорт сигурно спи; будувал е цяла нощ. Съседите все още не го безпокоят, за да му поднесат съболезнования. Но ако се заслушат внимателно, ще чуят през спуснатите капаци тихия плач на бебе. Един живот е отнет, за да доведе друг на този свят.

Който праща известие чрез безумния, отсича своите си нозе и докарва на себе си вреда

Притчи, 26:6

Чукане по вратата събужда Ян. Грее слънце; вече е пладне. След бодърстване цяла нощ той заспа по изгрев-слънце и спа непробудно.

Герит е там. Изглежда сконфузен — ръцете му висят, а едрото му подпухнало лице е зачервено.

— Просто наминах да кажа сбогом, сър, и да Ви пожелая всичко най-добро за бъдещето.

— А, дошъл си за парите си.

Герит пристъпва нервно от крак на крак.

— Само да се облека и ще отида да ги взема.

— Ще се върна по-късно…

Друго почукване по вратата. Герит отваря, докато Ян си нахлузва панталона. Влиза доктор Зорг. Изглежда изтощен — кожата му е посивяла, с черни кръгове под очите.

Ян му подава стол.

— Получих съобщението.

Зорг кимва.

— Всичко мина по план. Нормално раждане, слава богу, тя е здрава млада жена.

Ян все още е изтощен. За кратък миг на лудост си помисля, че лекарят има предвид София. После се опомня.

— Много съм Ви благодарен — казва той, като закопчава ризата си.

— Дойдох за остатъка от сумата. — Докторът посочва към прислужника. — Можем ли да говорим свободно?

Ян поклаща глава. Пикочният му мехур ще се пръсне. Ще му се докторът да дойде по-късно, когато може да мисли трезво. Трудно е да мисли за плащане за нещо, за което едва вярва, че се е случило.

Казва на Герит:

— Отиди в кухнята и донеси малко вино за доктор Зорг.

Герит излиза. Доктор Зорг казва:

— Имате сметката за моите услуги и тези на акушерката. Има малка допълнителна сума за… така да се каже, за носачите на ковчега. Те не бяха включени в първоначалното споразумение. — Той му подава лист хартия. — Затова крайната сума е малко по-висока.

— Елате пак днес следобед, когато Ви е удобно, и ще си уредим сметките тогава.

Ян му обяснява ситуацията. Как преди месец е купил луковица Semper Augustus за голяма сума пари. Производителят мистър Ван Хоохеланде съхранява луковицата му на много сигурно място.

— Знаете ли какво се случи с цената през последните няколко дни? — Ян повишава глас от вълнение. — Цената му се удвои, после рязко спадна, а сега, ако мога да вярвам на информацията, която ми беше дадена — а няма причина да се съмнявам, защото източникът ми е безпогрешен — когато снощи са закрили борсата, цената му е достигала четири пъти сумата, която аз платих, а днес се е увеличила още повече!

Лекарят обаче не проявява особен интерес. Седи и допира едни до други върховете на дългите си бели пръсти, така че ръцете му оформят пирамида.

— Затова ще трябва да отида при него сега, за да взема луковицата — казва Ян. — Няколко консорциума чакат, за да наддават за нея долу в таверна Петлето и до края на деня парите Ви вече ще бъдат в ръцете Ви.

На вратата отново се почуква. Герит въвежда едно момче. За миг Ян не успява да го разпознае.

Момчето казва:

— Дойдох да взема парите за билетите.

— Какви билети? — пита Ян глуповато.

— Два билета до Батавия — казва момчето, — за Императрицата на Изтока.

— Но нали се бяхме разбрали да платя в деня на пътуването…

— Господарят ми каза, че понеже отплавате призори, трябва да платите предишния ден.