Дебора Могак - Треска за лалета

— Напускате страната? — тонът на доктора е остър.

— И няма да се връща — добавя Герит.

— Добре, добре! Отивам да я взема. — Ян се обръща към доктора. — Елате тази вечер в шест. Дотогава всичко ще е уредено.

Настъпва тишина. Доктор Зорг оглежда него, оглежда стаята със събрания багаж и другия малък кредитор, който чака нетърпеливо.

— Бих предпочел да изчакам тук — казва той, — ако нямате нищо против.

Ян го зяпва в почуда:

— Какво?

— Без да проявявам неуважение, сър. Но спецификата на работата ми… предполагам, че ме разбирате… типа хора, с които правя бизнес… Ами, човек трябва да е предпазлив.

— Мислите, че ще се измъкна? — Ян е смаян. — Така ли? Мислите си, че ще избягам?

Докторът свива рамене.

— Бих предпочел да не го формулирам точно така…

— Нямате ми доверие?

Следва мълчание. Тримата мъже гледат Ян. Докторът казва:

— Моля Ви, не го приемайте лично. Просто бих предпочел двамата с Вас да останем тук, а да изпратите слугата си.

Ян се изправя.

— А защо не ме придружите? — Отива до вратата. — Ако не искате да ме изпускате от поглед, елате с мен. Всички ще отидем заедно.

Момчето отвръща:

— Имам заповед да остана тук с Вас. Да не напускам къщата, докато не получа парите в ръцете си. Такива заповеди са ми дадени, сър.

В безизходица е. Ян поглежда ту едното лице, ту другото. Доктор Зорг си разглежда ръкава. Момчето си играе с шапката си, мачка я в ръка, сякаш е парче тесто.

— Изпратете слугата си — повтаря доктор Зорг, — и ще приключим… с всичко това.

Ян сяда тежко на леглото. С глупавата си доверчива физиономия Герит повдига вежди. Не е съвсем сигурен какво точно се случва, но е разстроен, че вижда господаря си в беда.

Ситуацията е абсурдна. Ян би поверил на Герит живота си, но дали би му се доверил за тази задача? Герит чака; всички чакат. Ян го води в кухнята.

— Герит, чу какво казаха хората. Искам да изпълниш няколко задачи за мен. Колкото се може по-бързо. Без да се размотаваш, разбираш ли? Просто го приеми като последната ти задача, заради добрите стари времена.

Герит кимва.

— К-к-какво искате да направя?

Той винаги е заеквал, сякаш езикът му е твърде голям за устата.

Жизненоважно е Герит да не разбере каква е стойността на пакета, който ще вземе от дома на Клас ван Хоохеланде. Ян има кошмарно предчувствие за реакцията на Герит — да, дори и на верния, предан Герит — ако разбере, че държи в ръце нещо със стойността на къща на Принсенграхт. Това би подложило на изпитание даже светец. Дори и Герит да не избяга с луковицата, той може да се изкуши да се похвали. Ян си го представя как среща някой от приятелчетата, с които пият, посочва пакета и казва: Никога няма да познаеш какво имам тук. А и Герит да не я открадне, има реална възможност някой друг да го направи. Кръгът от приятели на Герит е по-лош и от този на Ян. Ян трябва да измисли още някакви задачи, за да прикрие важността на тази. Той пъха малко пари в ръката на Герит.

— Купи ми малко пигменти — ето, ще ти направя списък. И купи половин дузина канелени сладкиши от сладкарницата за тези господа тук. И ми донеси един пакет. Очаква ме на този адрес.

Той го записва върху парче хартия; ръката му трепери.

— Намира се на улица Сарфатистраат, в другия край на града. Ще се справиш ли?

Герит кима.

— И се върни веднага тук, разбираш ли?

— Да, сър.

Герит се обръща, за да тръгне. Ян го потупва по гърба, сякаш е баща, който изпраща сина си за пръв път навън, в големия свят. Ян стои на прозореца. Наблюдава как Герит се движи тромаво надолу по улицата. Поне тръгва в правилната посока.

Ян си мисли: Този мъж държи живота ми в ръцете си.

Възрастният човек…

Макар и крайниците му да са сковани, сърцето му е бързо, той знае, че никой няма да остане тук и затова сам определя границите си и с внимание следи Пътя и Словото на Бог, към Портала на живота.

Д. П. Перс, 1648

Корнелис пише некролог. По волята на безкрайната и неотменна мъдрост на Всемогъщия Бог, на тринадесетия ден от този месец, в единадесетия час през нощта, моята възлюбена съпруга София беше призована в обятията на Бог и напусна този греховен свят, за да отиде във вечното Му царство, след като тази благородна дама беше прикована на легло по време на раждане…

Спира. Доста внезапно осъзнава, че е изгубил вярата си. Думите са просто следи върху лист хартия; точно толкова безсмислени драсканици, колкото разписка за бала с памук. Дори още по-безсмислени. Всъщност напълно лишени от какъвто и да е смисъл.

Бог не съществува. Дори и малкото възвърнала се вяра на Корнелис сега е угаснала. Защото три пъти по двадесет години той изплащаше дължимото — във вид на сълзи, вина и страх — и какво беше получил в замяна? Каква възвръщаемост имаше инвестицията му? Две мъртви съпруги и две мъртви деца. Що за сделка е това?

През целия му живот проповедници са крещели яростно от амвоните си. Бог ще те накаже! Бог ще те намери, о, грешнико! Приготви се за пламъците на вечните мъки! Някога, когато беше дете, подмокряше панталоните си. Те роптаят срещу театъра, срещу пушенето на тютюн, срещу пиенето на кафе, срещу екскурзиите в провинцията в събота, срещу празненствата, срещу удоволствието, срещу живота.

Кои са те, тези жалки мъже с оределите си коси и пискливи гласове? Кои са те, че да го поучават? Какво знаят те? Защо смятат, че те са спасените, тези тесногръди фанатици, които виждат грях и в най-малкото дете и чиято единствена радост е да убиват радостта на другите? Що за бог би назначил именно тях за свои говорители? Щом искат да изливат тирадите си срещу някого, защо не ги насочат срещу един бог, който позволява любяща млада съпруга да умре в агония, докато ражда детето на Корнелис?

Корнелис седи на бюрото си. Връща писалката си на поставката. Мисли си: Дали наистина е по волята на безкрайната и неотменна мъдрост на всемогъщия Бог да призове София в обятията си? Що за обятия са това? А и тя не е благородна дама. Тя е неговата мила, сладка любима. Колко надут беше той в миналото. Спомня си милото ѝ лице, докато слушаше словоизлиянията му. Какви догматични изказвания. Как изобщо е допускал, че знае нещо, когато всъщност не знае абсолютно нищо?

Това е странно ефирно усещане; не неприятно. Корнелис се чувства лек като прашинка. Един повей на вятъра би го отнесъл от стола му. Може би е от шока. Може би скръбта от смъртта ѝ го е направила временно невменяем.

Той обаче се чувства по-здравомислещ от всякога. През последните години го безпокояха съмнения. Сега смъртта на София го освободи. Вместо да засили вярата му, я изкорени окончателно и се чувства като пухче от глухарче — нагоре, нагоре, носи се из въздуха, за да отиде при нея. Само че тя не е в рая, разбира се, защото той не съществува.

На долния етаж, долу, в истинския свят, той чува как Мария пее на бебето. Какъв късмет е да я има. Мария не е обезпокоена от теологически съмнения; тя има устойчивия здрав разум на онези, които отдават почит на Бог с думите си, а след това си живеят живота. Толкова е земна, че му действа успокояващо. Със сигурност изобщо не я интересува, че е изгубил вярата си. Единственото, което я вълнува, е детето и само то има значение сега.

Ще нарече дъщеря си София. Красотата ѝ докосва сърцето му. Макар да е само на един ден, вече вижда приликата с майка ѝ. И собствената му коса, преди да побелее, беше черна като нейната. Сега се радва, че не е момче. Тя е дъщерята, която никога не е имал, и ще ѝ предаде цялото си познание. Ще я научи, че всичко, което знае, е отворено за съмнение и това е единственият начин да се учи. И ще се научи да се вслушва във въпросите ѝ. Тя ще расте със свободен дух, защото не е дете, заченато в грях. Тя няма да трепери от страх и да се подмокря в църквата. Тя е просто дете — красиво и обичано. Това е дарът, оставен от майка ѝ.

Глупаците растат и без да ги поливаш.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Герит няма да близне и капка. Има много поводи да празнува: това е последният му работен ден за мистър Лоос. Дължи му надници за шест седмици, плюс, надява се, добър бакшиш. Хубав, слънчев ден е; кокалчетата на краката вече не го болят. Според Герит винаги има нещо, което да се отпразнува.

Но няма да го направи, не и днес. Има работа за вършене и ще я свърши. Това е негов дълг. Мистър Ван Лоос беше добър работодател: толерантен, приятелски настроен и когато имаше пари, щедър с бакшишите. Герит няма да го разочарова. Правил го е в миналото, трябва да си признае. Припомня си със срам конкретни епизоди. Този демон алкохолът е виновен. Той изтрива всичко от главата му — а всъщност там и бездруго няма много. Щом изтрезнее, го обземат угризения, разбира се, а Ян винаги му прощава. Той е добър човек; Герит няма да го разочарова.

Герит вече е прекосил града и е намерил улица Сарфатистраат. Почуква на вратата. Отвътре долитат детски викове. Мистър Хоохеланде открехва вратата съвсем леко.

— Дойдох за пакета — казва Герит.

Мъжът присвива очи подозрително.

— Пакета за мистър Ван Лоос. — Тонът на Герит е твърд. Приема мисията си сериозно. — Художника.

Мистър Ван Хоохеланде изчезва. Герит чува стъпки надолу по стълби, превърта се ключ, отваря се врата. Далеч, ехтящо, се отваря и затваря друга врата.