Дебора Могак - Треска за лалета

— Кой си ти?

Едно дете го гледа с широко отворени очи.

— Герит.

Детето пъха пръст в носа си и го завърта, сякаш развива коркова тапа.

— Там, долу, има чудовища.

— Къде?

— Там, долу. Татко си говори с тях.

Чува се още дрънчене и мистър Ван Хоохеланде се връща. Носи малък пакет. Увит е с кафява хартия и завързан с канап. Дава го на Герит, прави жест, сякаш заключва устата си с ключ, и затваря вратата.

Герит си тръгва с бавна походка. Защо този мъж направи жест сякаш заключва устата си? Какви са чудовищата, които живеят в мазето му? Герит ритва една вейка, която стои на пътя му — улиците все още са отрупани с листа и клони от снощната буря.

Някакво удавено куче се носи по канала до него. Синкаво и със сплъстена козина, подуто като пикочен мехур. Горкият gek, мисли си той. Това можеше да съм аз, когато се напоркам.

Но той няма да се напие, не и днес.

Има ли по-добър начин една майка да изрази любовта си към малкото си бебе, от това да го остави да суче от собствените ù гърди? Тъй като това е доказателство за любов, то е и средство за съхраняване и засилване на любовта: защото опитът показва, че майките обичат най-много онези деца, които сами са кърмили.

Уилям Гаудж, За домашните задължения, 1622

Корнелис казва:

— Трябва да наемем дойка.

— О, аз вече намерих — отговаря Мария. — Не исках да Ви безпокоя, сър, и тъй като познавам една, си позволих да я ангажирам от Ваше име.

— Къде е тя?

— Дойде по обед, но вече си тръгна.

— Бебето сука ли? — пита той.

— О, да — отвръща Мария някак замечтано. — Да, тя сука добре. Гладна като кон.

— Коя е тази жена? Кога ще я видя? Приготви ли стая за нея?

Мария мълчи, а после казва:

— Проблемът, сър, е, че е куца. За нея е цяло изпитание да дойде дотук. Затова си помислих, че бих могла просто — ами, да водя бебето там, когато мъничкото съкровище е гладно. Не искаме кърмачката да държи дъщеря Ви у дома си, нали?

— Не! Искам моята София тук, у дома. Нали и ти мислиш така?

— О, разбира ce, сър — кимва Мария. — Мястото ѝ е тук, при нас. Много се привързах към нея, сър.

Корнелис се чувства малко объркан. Какво ще стане, ако бебето се събуди през нощта? Мария явно разбира от тези неща; беше поела нещата в свои ръце и той ѝ беше дълбоко благодарен. Освен това той самият никога не беше имал вземане-даване с дойка — Хендрике сама кърмеше синовете им. Ако това е нещо обичайно — така да бъде. Важното е да държи дъщеря си тук. Вече изгуби всичко друго; не може да се лиши от това скъпоценно дете, като го повери на някаква непозната.

— Сега ние сме нейното семейство — казва Мария, докато поставя бебето в креватчето.

Корнелис казва:

— Има моя нос, нали?

Лицето на Мария е заровено в легълцето; тя докосва носа на бебето със своя и се смее. Главата ѝ се движи, но той не може да разбере дали това е да или не. За първи път от месеци насам Корнелис се вглежда в прислужницата си. Изключително му е необходима сега; тя пристъпи иззад кулисите в средата на сцената и той изпитва внезапен прилив на топли чувства към нея.

— Изглеждаш много смалена, скъпа моя — казва той. — Цялата тази мъка. Трябва да се храниш, за да имаш сила. Нуждаем се от теб — София и аз.

София. Произнасянето на това име го кара да се чувства странно. Твърде рано е да пренесе цялата любов, която се съдържа в това име, към нов, малък, празен съд. Трябва му време.

— Не мисля, че прилича на когото и да било — казва Мария, като повдига зачервеното си лице. Усмихва се — ослепителна усмивка. Това доста го изненадва. — Тя просто прилича на себе си.

Знай — ако направиш грешна стъпка, няма връщане назад.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Герит бележи възхитителен напредък. Взе пигментите от магазина: умбра, индиго и тъмна охра. Мина през пекарната. Там имаше само два сладкиша с канела, затова, за да спази точната бройка, купи и четири с ванилия. Четири и две прави шест. Виждате ли? Може да смята. Сега се запътва обратно към квартал Йордан, мисията е изпълнена.

Но, о, колко е сухо гърлото му. Беше дълъг ден; на крак е от пет тази сутрин — разтоварваше бъчви. Много се ожаднява от тази работа, а не е близнал и капка от закуска. Камбаните оповестяват часа — вече е два. Останали са му няколко монети в джоба. Изглежда грешно, някак си, да ги остави да си стоят там, когато биха могли да му донесат такова облекчение. Но се справя.

Герит завива зад ъгъл и се блъска в приятеля си Пиет, който пикае пред кръчмата Лион.

— Ах, ти, дърт пръч! — извиква Пиет, докато си оправя панталоните. — Ти, стар пияндурнико! Влез за една чашка. Онзи стар развратник Андриес е вътре, спечелил е от лотарията.

Герит се колебае.

— Цяла бъчва рейнско вино — казва Пиет. — Никой не плаща за напитките днес.

Герит застива. Това е мъчение. През отворената врата се чува смях. Той усеща миризмата на печена кокошка. Осъзнава, че е освирепял от глад; не е ял нищо от пет часа досега, освен паница с овесена каша. Това наистина е епична борба. Благородните подбуди го дърпат в една посока; изкушението в друга.

— Какво чакаш? — пита Пиет.

Герит поклаща глава.

— Трябва да се връщам.

Коварен момент, но Герит се справи. Чувството за дълг триумфира.

Не заслужава ли питие за награда? Усмихвайки се мрачно на собствената си шега, Герит върви към Блумграхт, където го чака господарят му.

Момичето не е умряло, а заспало.

Матей 9:24

Не съм мъртва. Просто спя, та нима нашият живот не е просто един дълъг сън, от който ще се събудим, за да чуем веселите тромпети на Небесното Царство?

Тези завивки са моят погребален саван. Когато стана, ще съм се преродила за нов живот. Ще се освободя като пеперуда от пашкул; ще съблека и ще захвърля миналото си, сякаш е наметалото на Мария, и ще изчезна отвъд океана в своята собствена Обетована земя.

— Ти на това ръка ли му викаш?!

В съня си чувам глас. Ще бъда съединена наново. Ръцете и краката ми лежат разпилени, тялото ми отново ще се събере в едно цяло и аз ще се надигна от мъртвите в своето собствено малко възкресение.

— Това на крак ли ти прилича? Къде са ти очите?!

Гласът на Матеус преминава през дървените дъски на пода. Крещи така силно, че да събуди и мъртвец.

— Това е глава, тя стои на раменете, прав ли съм? Две ръце — по една от всяка страна.

Ателието му е под тази стая; явно дава уроци по рисуване на учениците си.

— Съвсем ли нямаш представа от човешка анатомия? Знаеш ли колко плащат родителите ти, за да пилееш времето ми по този начин?

Спя от доста време. Бурята е свършила; слънчевата светлина струи през прозореца. Ще остана тук, далеч от очите на всички, докато Ян дойде да ме вземе. Матеус и съпругата му ме крият в дома си; заклеха се да пазят тайната. Те са единствените живи хора, които знаят истината, освен доктора и акушерката, които участваха при раждането ми, защото аз също съм новородена. Мъжете, които ме донесоха тук, смятаха, че съм просто труп. Колко грубо се отнесоха с мен! Къде остана уважението? Когато животът ни напусне, ние не сме нищо повече от чувал с ряпа и синините ми го доказват. Все пак душата ни е отлетяла.

— Кости! Мускули! — крещи Матеус от долния етаж. — Това се намира под кожата ни. Ако не разбираш как работи тялото, как, по дяволите, ще го нарисуваш?

Все още не мога да осъзная случилото се. Миналата нощ ми изглежда нереална като театрално представление. То беше представление. Съчинихме думите, изиграхме ролите си. През повечето време бях сама, пищях безболезнените си писъци пред прашния си венчален венец, който висеше от тавана. Колегите ми актьори бяха на горния етаж с Мария, която действително се трудеше.

Казвам си: Никога повече няма да стъпя в тази къща. Ще оставя дрехите си в гардеробите, ръкоделията си наполовина завършени, защото съм мъртва.

Чудовищността на постъпката ми все още не ме е шамаросала. Къщата е просто сцена, от която след края на шоуто аз се измъкнах в нощта.

Не искам да мисля. Защото ако го направя, ще осъзная какво съм причинила на съпруга си.

Когато възелът е хлабав, връвта се изплъзва.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Герит едва се влачи по улицата. Краката го болят; вече прекоси града веднъж и сега е на половината път обратно. Още малко и ще си е у дома. Ще достави пакетите, Ян ще му плати и вече ще бъде свободен човек.

Някъде в далечината чува думкането на барабан. Тиха музика се носи из въздуха. Звукът го тегли натам; сякаш е вол дърпан от въже. Следва го и се озовава на пазарския площад. Събрала се е тълпа. Стискайки здраво пакетите, той си проправя път. Спира в транс и се вторачва в сцената.

Трупа странстващи артисти се е установила в единия ъгъл на площада. Мъж, облечен като клоун, жонглира с топки. Герит обожава жонгльорите. До него един смугъл маг е стъпил върху сандък и развява шалове. Герит обича маговете още повече. Следва бързо барабанене за създаване на напрежение. Магьосникът разгръща един шал: отвътре литва гълъб. Тълпата реве. Герит зяпва в почуда.