Дебора Могак - Треска за лалета

— Жена като Вас заслужава да бъде щастлива — промърморва той.

Връща се зад статива си. Казва, че ще ни посети три пъти, за да му позираме, а после ще довърши платното в ателието си. Сега говори съпругът ми, разказва му за човек, когото познава — приятел на бургомастера[7], който изгубил кораб в морето, а с него и огромно състояние — бил потопен от испанците. Гласът на Корнелис отеква надалеч. Аз седя. Памучният корсет стяга гърдите ми; бедрата ми горят под фустата. Усещам гърлото си, ушите, пулсиращата кръв. Тялото ми трепери, но това е, защото имам треска. Затова всичко ме боли, затова се чувствам хем тежка, хем лека като перце.

Художникът работи. Погледът му се стрелва към мен и после обратно към платното. Докато рисува, усещам как четката му докосва кожата ми…

В леглото съм със сестрите си. Държа очите си затворени, защото знам, че той седи там и ме гледа. Червеният му език пробягва по зъбите. Ако отворя очи, вълкът ще е там, приклекнал до леглото ми. Сърцето ми се свива. Шепна молитва… Дево Марийо, майко Божия… Усещам горещия му дъх на месо върху лицето си. Дланите му обгръщат наболите ми гърди. Шепна по-бързо, иска ми се да се доближи още.

Дългът изисква да работя, но любовта не ме оставя на мира.

Не ми се прави нищо;

Мислите ми се подхранват от Любов, Любовта подхранва

мислите ми,

А когато се съпротивлявам, съм безсилен.

Всичко, което правя, е против волята и желанията ми,

Защото ти, о, неуморна Любов, ме държиш под своята власт!

Я. X. Крул, 1644

— Обичам го. Когато ме докосне, тръпки побиват цялото ми тяло. Когато ме погледне, се разтапям отвътре. — Мария се обляга на раклата със спално бельо и затваря очи. — Толкова съм щастлива, че ще се пръсна. О, мадам, ще го обичам винаги, винаги и ще имаме шест деца, защото тази сутрин изядох една ябълка, докато си мислех за него, и когато изплюх семките, бяха шест.

Мария притиска чаршафите към гърдите си. Тя нямаше намерение да признава всичко това, но думите бяха бликнали сами. Няма друг, с когото да сподели, освен с господарката си; тя е единствената ѝ довереница, защото Мария не познава никого в Амстердам; само продавачите и своя скъп любим — нейния замислен, привързан, смешен Вилем с рибени пръсти.

— Обичам го до смърт.

София не отговаря. Взима чаршафите от ръцете на прислужницата и ги слага върху раклата. Котаракът се отърква в краката ѝ и като не получава никаква ответна реакция, отива при Мария и се отърква и в нейните. Мести се ту към едната, ту към другата жена в търсене на взаимност, но те са някъде далеч, потънали в собствените си мечти.

Двете кихат едновременно. Мария се засмива на това съвпадение, но София сякаш дори не забелязва. Това дразни прислужницата, която очаква ентусиазирани въпроси от страна на господарката си. Кой е той? Кога се запознахте? Намеренията му почтени ли са? (Да.)

Навън светлината чезне. София затваря раклата и се обляга на нея. Така подпряна изглежда като кукла. Носи същата синя копринена рокля от позирането тази сутрин, но сега е сложила и златно разпятие на гърдите си. Изглежда бледа; без съмнение, защото не се чувства добре, макар че отказва да си легне. Мария я намира за много красива по някакъв изтънчен начин. Покрай нея самата тя се чувства като топка тесто. Днес господарката ѝ наподобява порцеланова кукла, която може да се счупи.

Мария не е любопитна жена и личното ѝ щастие я кара да се вглъби в собствения си свят. Тя знае твърде малко за господарката си, освен че са на една и съща възраст — двадесет и четири — и че бащата на София, който е бил печатар в Утрехт, е починал млад, оставяйки след себе си големи дългове и няколко дъщери. Затова са омъжили София за богат мъж. Прислужницата смята Корнелис за стар досадник, но тя е практична жена. Човек трябва да оцелява, а това винаги си има цена, която трябва да бъде заплатена. Тяхната нация е нация на търговци, най-впечатляващо преуспялата нация, която светът някога е виждал, и между нейните господари е сключена сделка. Младостта е спазарена срещу богатство; плодовитостта (предполагаемата плодовитост) е разменена срещу живот без опасност от гладна смърт. На Мария това ѝ изглежда разумно споразумение, защото макар мечтателка и суеверна, по сърце тя си е селско момиче и краката ѝ са здраво стъпили на земята.

И все пак е раздразнена. Разкри сърцето си и за какво? Мълчание. Носейки цял наръч чаршафи, влиза в спалнята. Господарката ѝ влиза след нея, за да ѝ помогне да оправи леглото — те често работят заедно. Върху дъбовия шкаф горят три свещи. Мария бързо пуска чаршафите на леглото и загася едната.

— Защо го направи? — пита София.

Мария потръпва.

— Три свещи са лоша поличба.

— Каква поличба?

— Смърт — отговаря тя лаконично. — Не знаете ли.

За позите на жените и момичетата: жените и момичетата не бива да извършват действия, при които краката са вдигнати или твърде разтворени, защото това е признак на дързост и като цяло на безсрамие, докато събраните близко крака свидетелстват за страх от безчестие.

Леонардо да Винчи, Записки

— Пак риба? — Корнелис поглежда в чинията си. — Цяла седмица ядем риба. Както и миналата седмица, ако си спомням правилно. Скоро ще ни поникнат перки — засмива се той на собствената си шега. — Доста обширна част от нашата страна някога е лежала под водата, да не би да се опитваш да ни върнеш обратно към тази природна стихия?

— Сър — казва прислужницата, — мислех, че обичате риба. Това е каракуда, любимата Ви. — Посочва към София. — Тя я приготви със сини сливи, както я обичате.

Той се обръща към жена си:

— Какво ще кажеш за хубаво парче свинско? Отиди при месаря утре, любов моя, преди всички тук да сме се превърнали в люспести обитатели на дълбините.

Мария изсумтява — от смях или от негодувание, той не може да прецени — и се връща обратно в кухнята. Каква безочливост! Откакто Карел — прислужникът — напусна, нивото е паднало; Корнелис трябва да поговори с жена си по този въпрос.

София не яде. Поглежда към чашата си с вино и казва:

— Не искам този художник в къщата ни.

— Моля?

— Не го искам тук. Не искам да ни рисува портрет.

Той я гледа изумено.

— Но защо не?

— Моля те!

— Но защо?

— Опасно е — казва тя.

— Опасно?

Тя прави пауза.

— Просто се поддаваме на собствената си суета.

— А на какво се поддаваш ти, любов моя, когато идва шивачката?

— Не е същото…

— Колко часа прекарваш на проба, въртейки се насам-натам пред огледалото? — Той се навежда над масата и милва ръката ѝ. — Радвам се, че го правиш, съкровище мое, защото да се любувам на красотата ти изпълва старото ми сърце с радост. Именно затова искам да съхраня цвета на тази красота върху платно, разбираш ли?

Тя си играе с подгъва на покривката.

— Прекалено е скъпо. Осемдесет флорина[8]!

— Не мога ли да харча парите си както пожелая?

— Осемдесет флорина се равняват на няколко месечни заплати на… да речем… един дърводелец… — поколебава се тя,  — …моряк.

— Защо е тази внезапна твоя загриженост?

Отново следва тишина. После тя казва:

— Не го харесвам.

— Изглежда ми достатъчно приятен човек.

Тя вдига поглед, лицето ѝ е порозовяло.

— Не го харесвам — нагъл е.

— Ако наистина ти е толкова неприятен, няма проблем, ще му платя да си отиде и ще намеря друг.

Корнелис иска тя да е доволна.

— Можем да наемем Николас Елиас или Томас де Кейзер. Но те имат много поръчки, може да се наложи да почакаме. Може дори да се обърна към Рембранд ван Рейн, макар че хонорарите, които взима, могат да надхвърлят дори моите финансови възможности — усмихва ѝ се той. — Всичко, което би те направило щастлива, сърце мое.

Облекчен, продължава да се храни. И за какво изобщо беше всичко това. Жените са странни същества с такива причудливи дребни прищевки. Колко са сложни в сравнение с мъжете. Те са като кутийка ребус — трябва да натиснеш тук, да завъртиш ключа там и чак тогава можеш да отключиш тайните им.

Корнелис обича съпругата си безумно. Понякога, подчертана от светлината на свещта, красотата ѝ кара сърцето му да спре. Тя е неговата надежда, неговата радост, живецът на душата му. Тя е чудо, защото го върна обратно към живота, когато вече беше загубил всякаква надежда. Тя го спаси също както той, по съвсем друг начин, спаси нея.

След вечеря Корнелис хвърля друга буца торф в огъня, сяда и запалва лулата си. Най-голямата утеха на един мъж е щастливият дом, където се наслаждава на грижите на любящата си съпруга. София обаче не е там. От горния етаж се чува скърцането на дъските под стъпките ѝ. Следва тишина. Тя каза, че има главоболие, и се оттегли рано. Обикновено седи с него и шие; понякога играят карти. Тази вечер беше неспокойна, нервна като кобила, която предусеща гръмотевична буря. Този изблик по повод на художника беше доста нетипичен за нея.

Корнелис се тревожи, че тя може би се разболява; изглеждаше бледа тази вечер. Може би семейството ѝ липсва. Има твърде малко приятелки в Амстердам, а съпругите на познатите от близкото му обкръжение са далеч по-възрастни от нея. Не излиза достатъчно, не се забавлява. Когато се сгодиха, София беше жизнерадостно, щастливо момиче, но месец след месец все повече се затваряше в себе си.