Магьосникът поставя яйце върху дланта на ръката си. С широка усмивка го показва на публиката. Свива пръстите си в юмрук. Следва бързо барабанене. Той отваря дланта си. Празна е. После прокарва ръка зад ухото си и — хоп, изненада! — изважда оттам яйцето.

Тълпата реве по-силно. Герит стои със зяпнала уста. Как го прави този човек? Това е магия! Умът на Герит се опитва да го проумее, ала това е отвъд границите на способностите му. Като тези пигменти тук в пакета. Просто бучки и кристали, нищо повече. Ян ще направи така, че те да изчезнат. Ще ги превърне в дървета. В небе!

Герит стои там, омагьосан като дете. Идва още един човек, облечен като ориенталец. Той гълта пирони. Пирони. Герит не може да понесе тази гледка. Затваря очи и в следващия миг, когато отново ги отваря, мъжът бълва пламъци от устата си.

И тогава довличат едно магаре. То е толкова кльощаво, че буди жал, а на главата му е нахлузена качулката на лош ученик[36]. Мъжът прилича на циганин — съсухрен, с рунтави мустаци. Облечен е като учител и носи черна дъска, която подпира пред магарето. Той развява камшика си; животното не помръдва.

Герит стои като закован. Някакъв сакат му поднася кутия за милостиня, но той не му обръща никакво внимание. Мъжът отново изсвистява с камшика си.

— Време за училище, Добин!

Тълпата се хили.

Герит е простоват мъж с мекушаво сърце. Обича всички беззащитни същества — кученца, котенца. А най-много обича магаренцата — техните големи пухкави глави, ушите им. Може би защото самия него го наричат магаре; когато Ян му се ядоса, го нарича магаре.

Магарето отказва да застане на колене. Стои там на изящните си копита, едрата му глава виси надолу. Изглежда толкова тъжно, ушичките му стърчат през дупките на качулката. Помръдват се напред-назад.

— Време е за математика, Добин!

Мъжът отново размахва камшика си. Магаренцето повдига глава и изревава — звук на бездънно отчаяние.

Изведнъж мъжът се ядосва. Удря магарето веднъж. Тълпата се подхилва. След това започва да го шиба наистина — силни, парещи удари.

Очите на Герит се наливат със сълзи. Горкото безмълвно същество. Сега тълпата се смее. Как могат? Магарето стои там, олюляващо се под ударите на камшика.

Нещо прищраква. Герит пуска пакетите и си проправя път сред тълпата.

— Това не е х-х-х-хубаво! — изревава той.

Мъжът го гледа изумено. Герит изтръгва камшика от ръката му.

Развърта го като истински артист. Камшикът изсвистява над главата му. Тълпата ахва. После — прас! — удря мъжа. Налага копелето все по-силно и по-силно; камшикът пее из въздуха. Мъжът се свива и започва да отстъпва назад, прикривайки с ръце лицето си. Тълпата реве все по-силно и по-силно.

Сега Герит подгонва мъжа из площада. Тълпата ръкопляска, хората се притискат по-плътно едни към други, за да му освободят място да мине. Човекът бяга на зигзаг между сергиите и прескача щайга с ябълки. Герит го преследва освирепял. Мъжът се шмугва в една алея и изчезва.

Изведнъж Герит се оказва герой. Хората го потупват по гърба. Избутват го до близката таверна. Около него се чуват гласове.

— Добре го подреди, без майтап!

Герит усеща слабост. Трепери от шока, защото по принцип не е агресивен. Всъщност никога не беше удрял когото и да е през целия си живот.

Някой го слага да седне на една маса.

— Заслужи си го — казва някакъв глас, — подлият страхливец!

— Просто не беше справедливо — промълвява Герит скромно. — Горкото магаренце… бедното глупаво същество. И аз съм бедно глупаво същество, но господарят ми бие ли ме?

Всички избухват в смях. Герит се изчервява, доволен от собственото си остроумие. Слагат халба с бира пред него.

— За сметка на заведението е — усмихва му се една едра, румена жена.

— Само една — казва той. — После трябва да вървя.

Той все още трепери; едва успява да вдигне чашата до устните си.

— Чух суматохата — казва жената. — Видях какво направи, Знаеш ли какво? Погребала съм двама съпрузи, а ти си повече мъж и от двамата, взети заедно.

Герит гледа хипнотизиран гърдите ѝ. И двете… Това са най-големите гърди, които някога е виждал. Те имат свой собствен живот, надигат се като живи същества, които се опитват да се наместят удобно под блузата ѝ. Изгълтва бирата си.

Към тях се присъединяват още хора. Жената им разказва за храбрия подвиг на Герит.

Герит обяснява:

— И аз самият съм бедно старо магаре, но нима господарят ми ме бие?

Всички отново избухват в смях. А той истински се забавлява.

Влиза някакво момче. Оставя три пакета на масата.

— Изпусна ги — казва му той.

Герит ги гледа с широко отворени очи. Леле! За малко! Цялото това вълнение беше изтрило всичко от ума му. За малко да ги загуби. Наистина е дърто магаре.

Той се изправя на крака.

— По-добре да тръгвам.

Някой го бута да седне отново. Слагат още една препълнена халба пред него.


54

Ян


Толкова по-глупави сме вътрешно, колкото по се стремим да изглеждаме мъдри външно.


Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

На вратата се почуква. Слава Богу! Герит се е върнал.

Ян скача и отваря. Влиза хазяинът.

— О — възкликва Ян.

— Просто проверявам — казва мъжът. Той е кльощав, проницателен човек, който живее на съседната улица.

— И Вие ли? — пита Ян. — Мислите, че ще си тръгна, без да се сбогувам?

— Просто проверявам. Малко предпазливост никога не е излишна. Тъй като ми дължите наем за два месеца. Тъй като — да си го кажем направо — имали сме известни забавени плащания в миналото.

Доктор Зорг помръдва неспокойно на мястото си. Хвърля поглед към Ян. Въздъхва, сякаш подозренията му са били наистина основателни.

— Ще си получите парите до края на следобеда — казва Ян. — Както и тези господа. Ще ви ги донеса лично.

— Мисля, че ще изчакам тук. — Хазяинът поглежда към доктора и момчето, които седят там. — Предполагам, че и вие това правите? Може ли да се присъединя?

Той сяда.

— Герит ще се върне скоро — казва Ян.

Добавя патетично:

— Ще ни донесе и сладкиши.

Къде, за бога, е прислужникът му, нескопосаното магаре? Обръща се към доктора:

— Колко е часът?

Доктор Зорг изважда джобния си часовник.

— Три и десет минути.


55

Герит


Гърнето ходи толкоз дълго за вода, че накрая счупено се върна у дома.


Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Главата на Герит е размътена. Навън, както изглежда, артистите и магарето са изчезнали. Истинска магия — пуф и ги няма. Тук обаче, в задимената таверна, те са се превърнали в жива легенда.

Слухът се разнася от един пияница на друг. В историята магарето се е смалило — просто малко магаренце, едва бебе. Мъжът е прераснал в зло чудовище и всички са уверени, че е испанец.

Герит се надува от гордост. Явно сега магаренцето е неговата собствена малка държава — толкова уязвима, толкова храбра. Испанецът се опитва да я подчини чрез сила. Долу, — заповядва той. — Долу; на колене! И тогава идва Герит Храбрия, за когото вдига тост таверната, за когото вдига тост градът, за когото вдига тост целият му народ, борец срещу папския завоевател.

Опияняващо е да си герой. Герит казва, че е гладен, и ето — пред него се появяват огромните гърди. Ханджийката, каквото-ѝ-е-там-името — тя му го беше казала, но той не успя да го запомни — слага пред него плато с пушена херинга, хляб и сирене.

Герит изпитва дълбоко задоволство. Всички са мъртвопияни, както и той. Разказа им историята на своя живот и те пиха за него. Разказа им как като малък задвижваше кран-колело[37] тежка и непосилна работа за дете; очите им се напълниха със сълзи. Разказа им как беше паднал в дупка в леда; те се засмяха шумно. Разказа им, че работи за Ян ван Лоос:

— Служа му от пет години и от утре съм свободен човек.

Те вдигат чашите си и пият за това. Те са неговият оркестър, а той е диригентът. И вече не заеква; думите се леят от устата му.

Докато дъвче рибата, се опитва да си припомни онова нещо за магията. Какво си беше помислил? Тогава му се стори умно. Мозъкът му е малко объркан, но ако се постарае… Не иска да изгуби публиката си сега.

— Магията действа така, разбирате ли. — Той взима пакета с пигментите и развързва връвта. — Ето тези бучки цвят… моят господар — фокус-бокус! — превръща ги в дървета, в красиви дами…

Вътре има лук. Отворил е грешния пакет. Ухилва се.

— Фокус-бокус, лук!

Следва нова вълна от смях. Магия, виждате ли? Всъщност точно лук му липсваше; как му се похапва лук с херингата.

— Това не е лук — казва някой, но Герит не чува.

Някъде зад него цигулар засвирва някаква мелодия. Хората се отдръпват и започват да пеят.

Герит взима ножа и усърдно — трябва да внимава, ножът е остър — обелва люспите. Ръцете отказват да му се подчиняват. Треперещ от радост, той ги смъмря:

— Не ставайте непослушни — казва им.

Те несръчно нарязват лука на резенчета. Днес всичко му се струва смешно — магаретата, лукът, животът.

Пъха херинга в устата си. После с ножа набожда едно резенче от лука и натъпква и него там. М-м-м… прегладнял е… гладен е като кон, гладен като магаре… Вниманието вече се е изместило от него, но няма нищо против. Съсредоточава се върху яденето.