Улиците са пусти. Окъпани са в призрачна светлина. Докато тичам по тях, пантофите ми трополят. За първи път не ме интересува дали някой ще ме види, защото съм стигнала дъното. Вчера вечерта умрях за света, но днес ще изчезна завинаги. Облекчението придава лекота на стъпките ми, нося се по улиците.

Луната, отразена във водата, ме съпровожда. Небесата са се сринали; едно сътресение, и светът ми се преобърна. Нищо чудно, че онази гравюра тормозеше съзнанието ми, когато бях малка; онзи удавен свят, където камбаните биеха под водата и мъртвите се олюляваха. Мислех си, че махат с ръце, умолявайки за милост; сега осъзнавам, че махат за поздрав. Знаех си, че накрая ще отида при тях.

Водите на този град ни отразяват като огледало — каква суета! Мария се е обличала в дрехите ми и си е мечтала да е на мое място. Моята собствена суета е далеч по-голяма. Мислех си, че мога да преобърна естествения ход на нещата. Намесих се в плановете на Бог; гордостта ми е голяма като тази на моя народ, който пожела и завзе земите на страната ни от морето. Създаването на нова земя е дело, присъщо единствено на Бог, — написа Андриес Виерлинг — един от нашите инженери, — защото Той е този, който дава на някои хора ума и силата да го направят. Що за лицемерие е това? Използваме Бог, за да оправдаем собствените си действия, когато всъщност сме задвижвани единствено от инстинкта си за самосъхранение.

Но за какво ни е притрябвало да оцеляваме? Този свят не е нищо друго освен бляскаво отражение — една химера. Дали сме го подозирали, когато сме построили града си върху огледала? Някога мечтаех за живот с Ян. Взирах се във водата и виждах един свят на мечти, отразяващ моя собствен, където бих могла да бъда щастлива. Колко много грешах. Защото това не беше нищо — просто отблясък лунна светлина върху повърхността, лъскав гланц на сатенена рокля. Никога не е било нещо повече от това. Похотта и гордостта, тези смъртни грехове, ме заслепяваха за истината.

Тази нощ ще се сбогувам завинаги с тази оптическа измама. Ще изчезна от този свят и наистина ще се преродя, защото Исус ме очаква, ръцете му са протегнати като към любим човек. И никой, нито дори скъпият ми Ян, не ще може да ме открие. Има само един начин да се измъкна, както си казахме преди толкова много месеци, и на него никога да не му хрумне да ме потърси.

Сега стоя на един мост. Гледам надолу към калаения отблясък на водата. Мисля си за всички неща, които съм обичала някога на този свят: сестрите ми, цветята с капчици роса, блещукащи по пъстрите им листенца… аромата на прани чаршафи, мириса на конска грива, когато заровя лицето си в нея… вкуса на топло вино, когато Ян го прелива от своята уста в моята, на кожата му, която докосвам с устните си… Спомням си първата нощ, когато лежахме заедно с преплетени пръсти, гледахме се с ужасяваща сериозност… в нашия край е нашето начало, защото в сърцата си знаехме, че сме обречени…

Няма време за губене. Сигурно вече ме търси, а аз не съм се отдалечила много — едва на няколко пресечки от къщата на Матеус. Навеждам се над парапета и виждам отражението на луната. Също като собственото ми лице и тя ме гледа. Суета на суетите — всичко е суета... Свалям наметалото си и го пускам от моста. То се носи по водата — последната ми свалена кожа.


61

Вилем


Кои води не са засенчени от платната на корабите ù!

На кое тържище не се продават стоките ù?

Кои народи не е виждала тя, облени от лунна светлина,

тя, която сама определя законите на целия океан?


Йост ван ден Вондел

Долу на пристанището са акостирали шест кораба от флота. Тълпи от моряци се изсипват на сушата и за пръв път от месеци стъпват на родна земя. Някои падат на колене и целуват пръстта, като благодарят на Бог за безопасното си завръщане у дома; други се запътват към вертепите. Брегът кипи от живот — роднини, джебчии и леки жени се тълпят около новодошлите. Амбулантни търговци предлагат стоката си, като викат на висок глас. Светлина струи от таверните край пристанището; бордеите пулсират в ритъма на музиката.

Млад мъж се провира през тълпата. Носи принадлежностите си в торба, преметната през рамо. Минава покрай един уличен мангал и пламъците осветяват лицето му. Осемте месеца по море са преобразили Вилем. Загубил е пухкавите си бузки на кученце; лицето му е изпито и мургаво. Стъпва уверено. Морето го е направило мъж — хубав млад мъж, висок и строен, макар че все още има усещането, че земята се клатушка под краката му. Той не е същият Вилем, който си тръгна през март — съкрушен, пребит и с ограбени мечти. Загубил е невинността си — а това е нещо, което никога не можеш да си върнеш. Но в него се е настанило и нещо по-дълбоко: удивление.

Какви гледки видя! Планините например. Той е холандец, никога не беше виждал подобно нещо преди. Кой би могъл да предположи, че са толкова стръмни? Видя вълни, високи като планини, и планини, толкова високи, че сигурно достигат рая. Видя китове с размера на планини, китове, които изплуват на повърхността, пръскайки струя нагоре през дихателния си отвор, водата се плъзга покрай телата им, китовете се потапят в дълбините. Момент на затишие, и после величествените им опашки се надигат и ги следват. Беше видял падащи звезди в обсипаното със светлинки южно небе; беше видял пасажи летящи риби, проблясващи като сребърни стрели. Беше видял градове, които разпалват мечтите: сияйните куполи на Константинопол, запленяващите, отразени във водата улици на Венеция, порочни и съблазнителни, сякаш е по-страстната сестра на Амстердам.

Вилем се беше удивлявал и беше предизвикал удивление у други. След първата си катастрофална среща с проститутка беше наваксал за изгубеното време и ответната реакция беше наистина задоволителна. На три езика леки жени бяха изразили изумлението си от огромния му член. (Wat heb je een grotte lul!.. Che grozzo kazzo!.. Ku Kuzegar o khar o kuze faroush!) Членът му бе водил битки, както и самият той. Беше се борил срещу бурите в Бискайския залив, беше боравил с такелажа и беше връзвал въжета. Проведе война срещу треската и оцеля. И най-удовлетворяващото от всичко — би се срещу испанците и като доказателство сега има пълна кесия.

Защото Вилем носи в джоба си злато. Не златото на един глупак, което издуваше джоба му последния път, когато бродеше из тези улици — това са истински пари, плячкосани с патриотичен дух. Докато ескортираха търговска флотилия, плаваща към Леванта[39], корабът му беше нападнат от испански кораб. След ожесточена схватка нидерландците превзеха кораба, взеха товара му и си разделиха плячката. Капитанът и членовете на екипажа получиха полагащия им се дял от златото.

Нищо чудно че Вилем изпитва дълбока благодарност към морето. То му беше предоставило две средства за препитание: рибата си, а после и своето злато. С тази плячка, плюс надницата му, има достатъчно пари, че да се уволни от флота и да започне нов живот. Очакванията му са все още скромни. Малко магазинче, това би го направило достатъчно щастлив. Обаче не за риба; вече му се гади от рибата. Иска да си отвори малко дюкянче за сирена, с Мария до себе си.

Всичките тези месеци се беше опитвал да я забрави, но не успя; тя е вътре в тялото му, като оловен куршум. Мария го беше осакатила. Може би на повърхността раната се е излекувала, но е скрита дълбоко под кожата му; и най-лекото движение провокира болката. Тя му липсва до отчаяние. Горчивината още не е преминала, разяжда сърцето му, но не е успяла да унищожи любовта му към нея. Тя е неговата духовна половинка; толкова е просто. В обятията на ръце под наем, той всъщност правеше любов с Мария; дивеше се на минаретата на Александрия през нейните очи.

Липсват му момичешкият ѝ смях и напуканите ѝ ръце, несломимото ѝ добро настроение и начинът, по който внезапно потъва в мечтание. Липсва му тялото ѝ. Обиколил е света, но центърът му на привличане се крие между чаршафите ѝ. Изток, запад, север, юг — най-хубав е домът ти тук. Той е холандец до мозъка на костите си.

Мария може и да е омъжена; може да не работи вече за мистър Сандвоорт и да е отишла да живее с мъжа, в чиито страстни прегръдки я видя Вилем за последен път. Може съвсем да го е забравила. Разбира се, мислил е за това, всеки ден и всеки час, но то няма да го спре да се опита да я намери. Той е зрял мъж, вече с пари в джоба. И по-лоши врагове е срещал. А ако загуби битката и установи, че тя вече не го обича… това е нещо, за което не може да мисли, не и тази вечер.

Къщите на Херенграхт се издигат величествено на лунната светлина. Днес бият камбани; Вилем усеща миризма на готвено. Зад кепенците семействата вечерят. Колко странни, но все пак познати му се струват тези къщи. В предишния си живот той чукаше по техните врати. Прясна треска. Пряспа каракуда. Какво пътешествие беше направил, през какви бури, а за тях това е просто нощ като всяка друга. Под краката му земята все още се люлее с ритъма на морето. Толкова много месеци беше мечтал да се завърне тук, че почти не може да повярва, че се случва наистина; ще се събуди и ще види, че все още се поклаща в хамака си на люлеещия се кораб. Луната — неговата пътеводна светлина — го съпровожда, отразена във водата.

Стига до къщата. Сърцето му бие по-бързо. За миг куражът му изневерява. Мария беше негова приятелка, това е ужасното, тя беше най-скъпият му спътник в живота, а сега се бои да я види. Премества торбата на другото си рамо и се запътва към входната врата. Капаците на прозорците са вдигнати. Поглежда през стъклото.

В предната стая на масата гори лампа. Столовете са покрити с черен плат, а картините са обърнати с лице към стената.