— А аз си мислех, че е моя — казва той. — Мислех си, че има моя нос.


Корнелис върви бързо по улиците. В далечината прозвучава тромпет, оповестяващ десет часа. Жителите на Амстердам са залостили вратите си за през нощта. Колко безопасно му изглеждаше някога да духне свещичките и да се оттегли от света. Бърза по пътя, по който жена му сигурно е вървяла, за да отиде при любовника си. Един плъх притичва през улицата и се плъзва във водата. Каналът вони. Някога си мислеше, че този град е толкова лъскав, толкова безопасен, но той е прогнил и отвън, и отвътре. Построен е върху дървени пилони, които затъват в тинята. Тези тесни, слаби къщи са просто фасади, тънки като хартия; лицата им са намацани като на проститутки, но какво се случва във вътрешността им? Колко лесно всички тези улици могат да се срутят обратно в тинята; как е възможно така да се е заблуждавал през всичките тези години?

Един кошмар е заменен с друг. Ужасът от смъртта на София е последван от още по-големия ужас от това, че е жива. Врагът не се е спотайвал пред входната му врата — това не са били крадците, нито испанците — врагът се е спотайвал вътре в дома му. От колко ли време го лъже? Кога се е виждала с този мъж — когато Корнелис е бил на работа? Онези вечери, когато твърдеше, че има зъбобол или главоболие, дали тогава безшумно е тичала по тези улици? Дали си е мечтаела за него, когато Корнелис лежеше с нея в леглото и я прегръщаше в обятията си? Тази измяна е твърде голяма, че да бъде понесена, но всъщност нещата са още по-лоши — тя наблюдаваше гордостта му от надуващия ѝ се корем, усмихваше се на радостта му, докато галеше скритата под дрехите възглавница. И през цялото време е крояла най-пъклен план да го измами. За какъв глупак го смята; какъв идиот рогоносец.

Корнелис бърза из улиците на Йордан. Дробовете му ще се пръснат. Краката му се подгъват под тежестта му, но въпреки това тича, дишането му свисти като духало за разпалване на огън. Пристига на Блумграхт и спира пред къщата на художника. Няма признаци на живот. Гледа затворените капаци на долния етаж. Той беше стоял в ателието зад тези прозорци и гордо се беше любувал на собствения си портрет. Беше платил осемдесет флорина на мъжа, който му отне съпругата. Леглото беше в стаята — достатъчно близко, че да го докосне.

Корнелис похлопва на вратата. Няма отговор. Той подозираше, че няма да намери никого тук, но все пак трябваше да дойде — няма никаква идея къде другаде да отиде.

Нещо се размърдва в тъмнината. Прилича на тяло, свито в канавката. Корнелис се навежда. Мъжът леко надига главата си. Това е слугата на художника.

— Къде са отишли? — пита Корнелис.

Лунната светлина огрява лицето на мъжа. То го зяпа глуповато.

— К-к-кой?

— Знаеш кого имам предвид — господаря ти, Ян ван Лоос. Къде е отишъл?

Кръглото като луна лице на мъжа го гледа с широко отворена уста.

— Н-не мога да кажа.

— Кажи ми! — изкрещява Корнелис.

Човекът се свива, сякаш се пази от удар.

Корнелис изважда няколко монети от кесията си. Пуска ги върху тялото; те падат безшумно. Мъжът се обръща на другата страна, с лице към стената.

— Кажи ми къде са отишли.

Мъжът измърморва нещо.

— Какво има? — пита Корнелис. — Искаш още пари ли?

Слугата поклаща глава. Измънква нещо.

— Говори по-силно!

— Съгреших пред него, сър. Навредих му веднъж, няма да правя нещата по-лоши. Моля ви, сър… в-в-вървете си. Оставете ме на мира.

Мъжът издърпва наметалото си върху главата. Скимтящ, се свива на кълбо. Изглежда като куче, което отказва да се помръдне от трупа на господаря си.

Изтощението надделява над Корнелис. Той се свлича на земята до тресящия се вързоп. Изглежда, мъжът хлипа.

Корнелис също е бездомник. Стените, които го бяха обграждали, са разрушени тухла по тухла и сега е съвсем сам. Какво да прави? Няма никого към когото да се обърне за помощ. Дори Господ вече не му дава напътствията си.

Треперещ, Корнелис се обляга на стената. Надолу по улицата някакви мъже излизат, олюлявайки се, от таверната. Крещят си лека нощ в мрака. Той повдига глава. Мисли си: Имаше момче. В ателието онзи ден имаше едно момче в стаята — слабо, бледо… Чиракът на мъжа. Стоеше до тях, докато разглеждаха картината. Нима не е изящно нарисувана? Особено краката Ви…

Кой ли би могъл да знае къде да го намери? Надолу по улицата изгасва светлина. Бирарията затваря за нощта. С болки в ставите Корнелис с мъка се изправя на крака.


64

Якоб


Боже мой! нека бъдат те като прах във вихрушка, като слама пред вятър.

Както огън изгаря гора, и както пламък опалва планини,

Тъй и Ти ги погни с Твоята буря и с Твоята вихрушка ги докарай в смущение;

Изпълни лицата им с безчестие, та да потърсят Твоето име, Господи!


Псалм 82

На Ножарската улицата кепенците са спуснати. Инструментите за заколение и разчленяване са заключени в потъмнели шкафове на безопасно място за през нощта. Собствениците на магазини и техните съпруги спят на горния етаж. Те сънуват стегнатото сребърно коремче на херинга. Ножът се плъзва от хрилете ѝ до ануса; червата се изливат навън. Сънуват как пръстите им се плъзгат под кожата на пиле, плъзгат се като пръсти, които нахлузват ръкавица. Ножът пробожда плътта; навлиза надълбоко и отделя бутчето от мъртвото тяло. Нощ след нощ те сънуват кланица, защото това е техният малък свят и не познават друг. Цял ден от отсрещната страна на улицата касапските сатъри проблясват в поздрав към остриетата на своите събратя ножовете.

В задната стая на дюкяна на родителите на Якоб обаче потрепва светлинка. Заобиколен от шест свещи и маслена лампа, Якоб се подготвя да рисува. Това е голямо платно и темата му е амбициозна: Изгонването на Адам и Ева от райската градина. Рисува предварителните скици. Дървеният манекен на Ян е подпрян пред статива му. Последния ден при него Якоб го открадна от ателието му като дребна проява на негодувание. Беше сложил куклата в поза на срам — глава, приведена напред, ръка, прикриваща лицето. Ръцете на Ева ще бъдат вдигнати нагоре в отчаяние.

Якоб все още кипи от гняв при мисълта за собственото си прогонване. Какво предателство! Маестрото беше погубил кариерата му още преди да е започнала — как се очаква Якоб да си вземе изпитите, когато няма кой да го учи? Следващата седмица ще започне да обикаля ателиетата на другите художници, но защо трябва да бъде унижаван по този начин? Ян беше съсипал бъдещето на Якоб, за да задоволи собствената си долна похот. Дори беше рисувал жената. Когато беше сам, Якоб гледаше съсредоточено тази картина — гърдите на София, стройното ѝ бяло тяло… Караше тялото му да се поти. Иска му се да вземе един от онези касапски сатъри и да накълца това безпътно копеле на парчета.

Якоб взима кредата и започва да рисува. Прехапва устната си съсредоточен. Превитият гръб на Адам; окаяният му гол задник… лицето, едва видимо зад прикриващата го ръка, това ще бъде портрет на Ян, защото сега е негов ред да страда.

Някой чука на вратата. Якоб повдига глава. Кой ли е по това време?

Якоб бързо прекосява магазина и вдига резето на вратата. Там стои мистър Сандвоорт. Изглежда изключително разстроен — облян в пот и задъхан.

— Къде е отишъл?

Якоб го отвежда в задната стая и го слага да седне.

— Искате ли питие, сър?

Мистър Сандвоорт поклаща глава. Якоб знае кой е той, разбира се. Той е съпругът на любовницата на Ян, жената, която в този момент стяга багажа си, за да напусне страната.

— Как разбрахте, че живея тук? — пита Якоб.

— Моля? — Старият мъж изглежда разсеян. — А, попитах в таверната. — Навежда се напред в стола си. Кожата му е сива и влажна, очите — трескави. — Трябва да ми помогнете, млади човече. Вие сте единственият, който може да ми помогне. Къде е отишъл?

— Кой? — пита Якоб, въпреки че знае много добре.

— Учителят Ви, художникът Ян ван Лоос. Той е изчезнал заедно с… — мистър Сандвоорт преглъща. — Имам основание да смятам… много е важно да разбера къде са.

Якоб не отговаря. Мозъкът му работи трескаво.

— Ще Ви платя добре — умолява го мистър Сандвоорт.

— Не искам парите Ви — казва Якоб с достойнство.

— Знаете ли къде са отишли? Вие… бяхте ли запознат със случващото се?

Якоб кима.

— Умолявам Ви, моля, кажете ми къде мога да ги открия.

Якоб не се усмихва, но вътре в себе си усеща разливаща се топлина. Това е топлината на дълбоко удовлетворение. Наистина има справедливост на този свят. Подлите ще бъдат наказани, защото сега има възможност да съсипе живота на човека, който съсипа неговия.

— Зная къде са отишли. — Якоб прави пауза, наслаждавайки се на чувството си за мощ. — Едно момче дойде с билетите. — Отново прави пауза за по-силен ефект. Държи изцяло вниманието на мистър Сандвоорт. След миг Якоб ще унищожи бившия си господар и справедливостта ще възтържествува. — Ще отплават за Батавия.

— Батавия?

— Утре призори. На борда на Императрицата на Изтока.

Докато говори, розовите зърна на гърдите на София изплуват пред очите му. Усеща прилив на кавалерско чувство. То се бори с ревността и сладострастието му; след кратка схватка то побеждава.

— Не е виновна съпругата Ви, сър. Не нея трябва да вините. Моят учител я убеди да го направи.

Тя също е била измамена от този порочен човек; той е унищожил добродетелността и точно както унищожи кариерата на Якоб.