Дебора Могак - Треска за лалета

— Тя не е искала да Ви нарани, сигурен съм в това. Наблюдавах ги и го зная. Той я накара да го направи против волята ѝ.

Мистър Сандвоорт му благодари. Обръщайки се, за да излезе, се блъска в един шкаф. Ножовете издрънчават. После си тръгва.

Якоб се връща към картината си. Гледа със задоволство нарисуваната с креда, превита от срам, фигура. Нека Ян поеме вината, защото е съгрешил, и сега ще бъде наказан.

Якоб хваща кредата си и се захваща за работа.

Животът е отлетял наполовина, преди да сме разбрали какво представлява.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Когато Корнелис се прибира у дома, е вече полунощ. Той затваря входната врата и стои в приемната. Мария е оставила маслената лампа да гори. Меката ѝ светлина пада върху слепите дървени панели, висящи по стените. Картините му са извърнали красивите си лица, за да не виждат какво се случва. Изкуството създава свят на спокойствие; най-кървавите убийства — Избиването на младенците, Разпятието на Христос — те всички са изкристализирали в чиста красота. Обезглавеният Йоан Кръстител не изпитва болка, защото е вечен и е избавен от суровата скръб на онези, които продължават да живеят.

Корнелис поглежда към витрината със скъпоценни сребърни съдове в голямата стая, криеща се в мрака. Колко алчно беше пълнил това място със съкровища, но всичко е илюзия. София го е осъзнала. Тя се е отказала от всичко заради любовта и се е пуснала по течението. Не я винете за това, каза момчето. Корнелис не я вини, вече не. Защото ако тя може да се откаже от всичко, и той може да го направи.

Корнелис се качва по стълбите. Не може повече да остане в тази къща, обект на клюки и съжаление — без съмнение и на присмех. Изважда брезентова торба от килера и започва да си събира багажа. От него е паднала тежест; чувства се лек и свободен както през онази нощ, преди сто години, в друг живот, когато загуби вярата си. (Снощи; това беше снощи.) Вече знае какво да прави. София е жива, била е подведена от мъж, който не я заслужава — момчето потвърди това, което той подозираше през цялото време. Ян я е накарал да го направи и ще заплати за това с живота си.

Ще отплават призори… Няма време за губене. Корнелис стяга връзките на торбата и я занася долу. Ще пътува с малко багаж. На горния етаж шкафовете пъшкат под тежестта на дрехите му, свалените кожи на суетата му. Като змийска кожа той е изхлузил от себе си бреме, натрупано с години, отново се чувства като млад мъж. София го смята за скучен стар педант. Ще ѝ покаже колко греши. И той е способен на импулсивни действия, на всичко в името на любовта.

И никой няма да го накаже. Това е най-дълбоката му тайна, тайната, която го освободи. Защото той, само той знае, че Бог не съществува. Той, само той ще поеме отговорността за постъпките си. Корнелис стъпва в модерния свят, чисто нова ера в човешката осъзнатост. Минава покрай Библията, стояща отворена върху аналоя, и я затваря с шумно тупване.

Запътва се надолу по стълбите към кухнята. Жарта все още тлее в камината. Стаята мирише на пържен лук и котарак. Пристъпва до полуотворения балдахин на леглото и доближава свещта, за да погледне вътре. Вилем и Мария лежат един до друг, спят. Червените устни на продавача на риба са отворени; издишва шумно. Въздухът свисти в ноздрите на Мария, докато диша. Между лицата им се подава кичур тъмна коса; дъщеря им дреме между тях.

Остра болка пробожда Корнелис. Колко доволни изглеждат. Той е натрапник в щастието им. Имат своето бебе; за тях всичко е наред. Гърлото на Корнелис е сухо, едва преглъща. Още преди да си е тръгнал, е чужд в дома си.

Оставя бележка и банков чек върху кухненската маса.

Заминавам през океана. Може би задълго. Ако нещо се случи с мен и не се върна, оставям къщата на вас и дъщеря ви, защото в очите на света тя е моят наследник. Само ние знаем истината. Пазете тази тайна в сърцата си.

Моля, уредете това плащане към семейството на жена ми, тъй като те нямат никаква вина за случващото се. Пожелавам ви щастие. Обърнете картините с лице нагоре, за да се наслаждавате на красотата им, защото те ще надживеят всички нас.

К.С.

Пристанището никога не спи. Приливите са неговият господар, а те не се подчиняват на никакви часовници. От рибарските лодки се разтоварват бурета. Някой си подсвирка мелодия, която Корнелис не е чувал, откакто беше момче. Една улична кучка чиито бозки са толкова препълнени с мляко, че се влачат по земята, минава сковано покрай него с подвити крака. Трябва да наемем дойка. Колко унизително беше измамен. При всичкото му богатство и образование да бъде измамен от обикновена прислужница. Светът наистина се е преобърнал надолу с главата.

И все пак колко сладко спяха. Гневът му е изчезнал; негодуванието му се е изпарило. Мария се беше държала непочтено, но Корнелис знае, че не я очаква никакво наказание; може да спи спокойно. Всъщност повторната ѝ среща с любимия и разясняването на недоразумението го трогнаха. Те ще върнат живота в онези стаи; чувства се като изсъхнал стар храст, старо дърво, разчистено, за да пропусне слънчевата светлина. Нови издънки ще пораснат на негово място.

Корнелис си мисли: Една дъщеря влезе и излезе от живота ми; един миг, и вече я няма.

Чувства се странно ободрен. В тъмнината разпознава лица — Самюел Соломон, евреина търговец на памук, който стои на кея и наблюдава как разтоварват вързопите; слепия просяк, за когото думите ден и нощ нямат смисъл. Това пристанище е домът, който го спасява от собствения му дом. Ароматът на море изпълва ноздрите му; това е мирисът на неговото богатство и на работата му. Също като на Вилем океанът му осигурява прехраната и сега най-накрая ще се предаде на неговата милост. И когато отплава, цялата тази суматоха ще продължи, сякаш никога не е бил част от всичко това.

Розови багри обливат небето. Сред такелажа, той зърва високите мачти на Императрицата на Изтока. Съпругата му и любовникът ѝ трябва да са вече на борда. Корнелис не изпитва никакви угризения относно Ян. Убийството ще се случи, когато оставят земята далеч зад себе си; вълните ще погълнат доказателствата, защото са поглъщали и по-зловещи тайни от тази.

Корнелис познава добре капитана. Мълчанието му може да бъде купено срещу двадесет флорина; а за още четиридесет може да организира извършването на деянието. Освен това дължи на Корнелис услуга.

А когато Ян отиде във водния си гроб, Корнелис ще си върне съпругата и ще отплават за Батавия заедно, ще заживеят в плантацията му за индийско орехче. Въпреки всичко все още я обича — явно е, заради нея се отказва от всичко. Тя ще се научи да го обича, защото той се е променил; вече не е мъжът, за когото се омъжи, дори той самият не може да разпознае онзи мъж. Сега всичко е възможно.

Животът е кратък; времето лети. Грабни го, докато можеш, беше казал художникът и поне веднъж Корнелис трябва да се съгласи с него.

Корнелис поглежда за последен път към обичния си град — светлината на изгрева му придава перлен отблясък. Мъглата се е вдигнала, мъглата на неясното му минало; зората се е разпукала вълнуваща и ужасяваща. Ясната синева на разума го очаква, както и нов живот с жената, която някога беше направил своя и която ще направи своя отново.

Купува си билет и се качва на борда на кораба. Точно навреме. Няколко минути по-късно корабът вдига котва и отплава към Изтока.

Симптоми на вируса по лалетата: жълтото обезцветяване в различни форми (мозаечно, пръстеновидно, на петна) е често срещано.

Причина: невидими под микроскоп вирусни частици в сока на заразените растения могат да бъдат прехвърлени върху здрава тъкан чрез хранещи се със сок вредители, като листни въшки, нематоди или други вредители, които се срещат в почвата.

Кралско градинарско общество, Енциклопедия по градинарство

В началото на 1637-а пазарът на лалета се срива. Висшият съд в Холандия, ужасен от националната истерия, се намесва и луковиците незабавно са обявени за лишени от всякаква стойност. Хиляди хора са разорени. Хвърлят се в каналите; оставят се на грижите на благотворителни организации; в църкви из цялата страна те горчиво се разкайват за глупостта си. Този любопитен епизод потъва в страниците на историята, епизод, свидетелство за човешката алчност и приумиците на съдбата. И все пак всичко идва от любовта към красотата, страст към цветя, чийто живот е дори по-мимолетен от този на запленените от тях. Фактът, че най-ценните от тези цветове — най-причудливите мутации — се дължат на вирусно заболяване, е ирония на съдбата, която ще бъде открита чак в бъдещето. Ако проповедниците по онова време го знаеха, какви ли проповеди щяха да гърмят от амвоните им!

Когато хората се събуждат от своя сън, цветята вече са повехнали, но картините остават. Когато влюбените са разделени, откриват утеха в портрета на възлюбения. През идните векове хората ще намират утеха в една красота, която някога е причинила толкова много страдание.

А чрез болката Ян ван Лоос ще достигне величие. Трябва да си храбър, приятелю мой — му беше казал Матеус. — Само чрез болка може да се разкрие истинската красота на света. След като губи София, той се откъсва от света. Наема друго ателие в стария си квартал и се посвещава на изкуството си. Той се специализира в картини ванитас[40] — творби, които чрез най-скромни предмети показват преходността на живота. Лук — той, често рисува лук — стои до пясъчен часовник, отчупено парче хляб, череп. Храната се превръща в тайнство; творчеството му е пропито от абстрактен уют като от мирис на тамян. От дълбините на страданието си, той създава велико изкуство. А в много от картините му има криво огледало — винена чаша или сребърна кана. В тях виждаме отражение, но не на работещия усилено художник. Това е жена в кобалтовосиня рокля, с мека кафява коса. Отразеният ѝ образ обитава творбите му като привидение, но идентичността ѝ никога няма да бъде потвърдена със сигурност, макар учените да откриват прилика с дръзката, страстна гола жена от картините от 1636-а, от които ни гледа с такава открита любов.