Тя се появява отново в един от шедьоврите му, който виси в Дрезденския музей. Това е натюрморт: лук върху порцеланова чиния, сухите му люспи са наполовина обелени. Карти и зарчета са разпръснати по покривката, а върху една разгърната книга пише на латински: Играхме, рискувахме, загубихме.

Във ваза има лале: с бели листенца, нежно обагрени в розово, като поруменелите бузи на жена, която току-що е станала от леглото на любовника си. Върху едно от листчетата има капка роса. В нея се отразява образът на жена. Нужна е лупа, за да я видите; изглежда, сякаш трепери… като капчица роса има само миг, преди да изчезне завинаги.


67

Мария


Ледниците от брега не се отдалечават;

корабите по-навътре дръзват да отплават.


Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

В някогашния си живот Мария мечтаеше да размени мястото си със своята господарка. Обличаше се в синия ѝ жакет, поръбен с бяла кожа, и се перчеше пред собственото си отражение. Нощем сънуваше, че господарката ѝ се е удавила и тя, Мария, е наследила голямата къща на Херенграхт и плува заедно с децата си из стаите.

Сега мечтите ѝ са се сбъднали. Други са умрели, за да може тя да живее. София е в неизвестност вече шеста година, предполага се, че се е удавила. Мистър Сандвоорт така и не се върна. По всичко, освен по име, къщата сега принадлежи на Мария. Има си две деца, и двете момиченца, и съпруг — Вилем. Годината е 1642-ра и всички те позират за портрет в библиотеката с шахматния под.

През витражите на прозорците слънчевата светлина пада върху Вилем, облечен с черен елек и панталони, и върху лъскавата рокля на Мария с цвят на слонова кост. Дъщерите ѝ София и Амелия седят с изправени гърбове на столовете си. Техният Кинг Чарлз шпаньол лежи в краката им. Те също копнеят за безсмъртие и ще висят в музея Маурицхойс в Хага. Неизвестен мъж, съпругата му и дъщерите им — от Якоб Хахт 1620–1675 (подписана и с дата 1642 г.). Защото Якоб вече е станал модерен художник на портрети, тачен заради детайлността на рисунъка си. Той никога няма да бъде велик майстор; никога няма да достигне висотата на Ян ван Лоос, но ще задоволява изискванията на публиката си.

Докато ги рисува, Якоб пита:

— Какво се случи с възрастния мъж — мистър Сандвоорт?

— Кой знае — отговаря Вилем. — Чували сме само слухове за него.

Новините от Източните Индии пътуват дотук с месеци и е общоизвестно, че не са надеждни.

— Говори се, че е умрял от жълта треска.

Вилем, който е качил килограми и е станал леко надут, изтупва някаква прашинка от жакета си.

— Не го вярвам — казва Мария. — Чух, че е заживял с някакво хубаво местно момиче.

— Кой ти каза? — пита Вилем.

— Някой, когото срещнах. — Тя прави пауза, изостряйки вниманието им. — Говори се, че все още живее с нея в греховно удоволствие, защото не е узаконил съюза им — всъщност, откакто е там, изобщо не е стъпвал в църква.

— Наистина ли? — пита Вилем.

— Аз го вярвам — отвръща Мария. — Нима не заслужава малко щастие?

— Не се усмихвайте — казва Якоб. — Рисувам устата Ви.

Известно време рисува в мълчание. Момичетата помръдват в столовете си; роклите им шумолят. Кучето е заспало.

— Аз го рисувах преди шест години — казва Якоб. — Нарисувах по-голямата част от него. Помните ли?

Мария кимва.

Якоб поглежда едното малко момиченце.

— Дъщеря му прилича на него, нали?

Мария се усмихва широко.

— Така ли смятате? — Тя се навежда, за да погали момиченцето по косата. — Аз не мисля така.

— Не мърдайте, моля — казва Якоб остро.


68

Ян


Дните на човека са като трева; като полски цвят —

тъй цъфти той:

Понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му

вече го не познава.


Псалм 102

Оживена септемврийска утрин е през 1648-а, бистра и сияйна. Ян върви към пазара, за да си купи храна. Кухнята му е празна; затворен в ателието си, той беше работил като обезумял, затова беше изгубил представа за времето.

Като се показва на ослепителната дневна светлина, започва да мига от яркото слънце. Продавачи от сергиите размахват ръце, за да прогонят уличните кучета, които търсят остатъци от храна; амбулантни търговци предлагат стоките си на висок глас. Кестенява кобила раздалечава задните си крака, повдига опашка и освобождава поток от шуртяща урина по улицата. Колко яка и жива изглежда! С лъскавите си бедра, влажни от пот; с разширените си ноздри. Тя изпръхтява, изпъшква от удоволствие, че се е облекчила. Това е нейният живот; няма друг. Конят не се измъчва от страха от смъртта. Човешките надежди са крехко стъкло, следователно животът също е кратък. Тази кобила това изобщо не я вълнува.

Самият Ян също не се бои от смъртта. Дванадесет години по-рано, когато София загина, той също престана да живее в този свят. Затвори една врата и отвори друга — свят, който създава в картините си. Това е неговата действителност, мълчаливият свят на натюрмортите му, а когато пристъпи навън, се изненадва да види хората, суетящи се насам-натам по свои си задачи. След толкова много години все още го изненадва, че светът продължава да върви напред нехаещ, без нея. Раждат се бебета; купчини камъни се стоварват в калта на Дамплейн, за да бъде издигнато величественото Кметство на Амстердам, което ще бъде повод за обществена гордост и възхита на всеки, който го зърне.

Животът на София е угаснал, но тя все още обитава сърцето му. Той ѝ говори и усеща как тя затаява дъх, за да го слуша. Безсмъртието ѝ живее в него и в картините му, защото рисува отражението ѝ, уловено в извивката на чаша. Тя живее все още в натюрмортите му. И не се бои от смъртта, защо успя да оцелее това, което по онова време приемаше като гибел. Всъщност ще доживее до шестдесет и една годишна възраст (Ян ван Лоос 1600–1661), продължителността на неговия Златен век, а най-великата му творба тепърва ще бъде нарисувана. В този ветровит септемврийски ден обаче той е просто изумен от слънчевата светлина, отразена от металическите люспи на херингите, струпани на купчина. Как е възможно да са мъртви, при положение че блестят толкова ярко? Има ли значение, че са мъртви, щом след като ги нарисува някой художник, отново ще оживеят?

Ян се спира на една сергия да си купи ябълка. По-късно той ще си припомня този миг. Захапва ябълката; сокът ѝ бликва. Наблизо има разпилени вътрешности; една врана стои там, а ноктите ѝ са впити в тях, докато дърпа лъскавите черва с клюна си. Ян си спомня как когато беше момче, баща му придаваше форма на среброто с чука си, то проблясваше сред мрачното ателие. Мисли си колко е сходен блясъкът на рибата и среброто и колко му липсва баща му, който е мъртъв от много години.

Докато дъвче ябълката, забелязва сиви фигури, които се движат из площада. Носят се като сенки, защото са монахини от метоха, и съществуват като привидения, като изгубен спомен от собствения си живот на този свят. Има един католически метох в центъра на града, затворен орден, непристъпен за външния свят. Зад стените му монахините са се отдали на Бог и прекарват дните си в молитва. Когато излизат, лицата им са забулени в черно.

Една от тях върви малко встрани от другите. Има нещо познато в движенията ѝ — високата фигура, колебливостта. Расото ѝ се вее на вятъра и прилепва към стройното ѝ тяло.

Той я гледа вцепенен. Дели ги потокът от минувачи. Тя се заковава на място. Стои неподвижна като изплашена сърна, ръката ѝ стиска разпятието, което виси около врата ѝ.

В този момент вятърът отвява воала от лицето ѝ. Само бегъл поглед — и толкоз. После се обръща и се изгубва сред тълпата.

Ян стои там вцепенен. Нечия ръка се протяга пред лицето му.

— Нека Бог пожали душата Ви.

Ян започва да се рови за кесията си. Да вярва ли на очите си? Възможно ли е все още да е жива? Или я е сънувал наяве — жива нарисувана, тя така го е обсебила, че вече не различава изкуството от илюзията?

Вниманието на Ян е отвлечено, докато търси монети. Когато вдига поглед, монахинята вече я няма. Тази сива забрадена фигура — привидение в своята последна премяна — тя изчезна, сякаш винаги е била само плод на неговата фантазия.