Дебора Могак - Треска за лалета

Може би се дължи на отговорността да ръководи цялото това домакинство… трябва да назначат още един слуга. Вероятно съпругата му се чувства като в капан в тази къща, като щиглеца, който държеше в клетка, когато беше момче.

Корнелис изтръсква лулата си и се изправя. Ставите го мъчат; гърбът го боли. Зимата е дълга. Чувства тежестта на надвисналата над града мъгла като похлупак на казан за hutspot[9]. Осезателно усеща старостта си.

Заключва вратите. Духва свещите, всички с изключение на една, която взима със себе си на горния етаж. Миризмата на готвена риба още се носи из къщата. Вчера, на брега в Бевервейк, един кит беше изхвърлен от морето. Огромно същество, най-голямото, премерено някога в тази област. Това вся смут сред местните. Свръхестествена поличба, знамение за нещастие — чудовище, повърнато от океана, за да ги накаже за греховете им.

Корнелис знае, че това е наивно. Знае го от собствен опит. Трагедията не чака природата да ѝ дава знаци; тя удря на случаен принцип. Не разбито на парченца огледало бе причинило смъртта на милата му първа съпруга Хендрике, когато бе едва на четиридесет. Не струпване на звездите е виновно за смъртта на двете му деца в ранна възраст.

Защото Корнелис вече е загубил едно семейство. Както всички съкрушени хора, той знае, че светът е лишен от логика. Те го знаят в сърцата си, макар да казват на другите, а и на себе си, че такава е волята Божия. Прилежно следва религиозния си дълг. Всяка вечер чете на София от Библията; двамата свеждат глави в молитва. В неделя ходи в своята църква, а тя отива на тайна служба — нейната религия се толерира от обществото само когато се изповядва скришом. Но на него му се струва, че когато чете от Библията, той само си отваря устата като някаква риба. В неговия свят не съществуват думи за съмнение. Дори пред себе си не смее да облече подозренията в слова. Знае само, че загубата по-скоро е отслабила, отколкото засилила вярата му и че единственото сигурно нещо, на което може да се уповава, е тук, под пухените му завивки.

Корнелис влиза в спалнята. София е коленичила в молитва. Това го изненадва; мислеше, че вече си е легнала. Явно се моли от доста време. Когато го вижда, тя се сепва. Прекръства се и се покатерва в леглото, където ляга с поглед, отправен към тавана. От гредите виси хартиеното ѝ булчинско венче, сега покрито с прах, като гнездо на оси.

Потънала в леглото, тя въздъхва и помръдва. Излъчва аромат на младост. Желанието стопля старите му кости; преминава в студената му, бавно течаща кръв. Съблича се, изпразва пикочния си мехур в нощното гърне и си нахлузва нощницата. Това легло е неговата спасителна лодка; всяка нощ здравите ѝ млади ръце го спасяват от удавяне.

София лежи свита, с глава заровена във възглавницата. Преструва се, че спи. Той духва свещта и се качва в леглото. Дърпа одеялото ѝ и обгръща малката ѝ гърда в шепата си. Разтърква зърното ѝ между пръстите си.

— Скъпата ми съпруга — прошепва той.

Води ръката ѝ надолу, към провисналия си член.

— Малкият ми войник е сънлив днес. Време е за наряд.

Пръстите ѝ са свити. Разтваря ги и ги поставя около плътта си; движи ръката ѝ нагоре-надолу.

— Време е за битка…

Членът му се втвърдява; дишането му се учестява.

— Внимание, сър — измърморва той; това е шега между него и жена му. Като разтваря краката ѝ, се намества в удобна позиция. Тя потръпва за миг, когато той прониква в нея. Заравяйки лицето си в косата ѝ, той хваща дупето ѝ с длани и я притиска към себе си, когато пружините на леглото заскърцват ритмично. Дишането му се учестява, докато се плъзга навън и навътре.

Минутите се изнизват. С възрастта му отнема все повече време да посее семената си. Когато започне да се изморява, си припомня една случка от миналото; перверзността ѝ винаги успява да го разпали. Той беше момче в Антверпен и семейната прислужница, Грете, дойде да му каже „лека нощ“. Изведнъж тя повдигна полата си и сложи ръката му между краката си. Той усети груби косми и влажни устни. Тя започна да движи пръстите му; устните се свиха една към друга като едри плътни парчета говеждо. Тя буташе пръстите му по-навътре, той усети нещо твърдо като мрамор, скрито под хлъзгавите гънки на плътта ѝ; тя го накара да я търка… нагоре-надолу, по-силно и по-силно… Изведнъж бедрата ѝ се събраха, улавяйки ръката му в капан. Тя изпъшка. След това издърпа ръката му, засмя се, шамароса го през лицето и си тръгна.

В онзи момент беше уплашен. Ужасен всъщност. Отвратен и засрамен. Беше едва на десет. Влажните му пръсти миришеха на саламура със слаб привкус на загнил пъпеш. Винаги когато си припомня случката обаче, има ефект. Той потреперва от мисълта за собствената си перверзност — о, но се и възбужда.

— Идва… идва… огън! — прошепва той и внезапно изпомпва семето си в нея. Стиска плътта ѝ в последен спазъм; кльощавите му крака потръпват. После рухва изтощен, старото му сърце бие изпод ребрата.

— Хвала тебе, Господи — задъхано промълвява той.

София лежи под него, без да помръдне. Изглежда, казва нещо. Той чува гласа ѝ, но не и думите ѝ; сърцето му кънти в ушите.

— Какво каза, любов моя?

— Казах, че си промених мнението.

Тя отвръща лицето си от неговото и го заравя във възглавницата.

— Онова, което ти казах на вечеря… промених мнението си. Не искам друг художник. — Тя прави пауза. — Нека се върне същият.

Откраднатата вода е сладка, а скришом изяденият хляб е вкусен.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Долу, в леглото си в нишата, Мария спи. Тя е поставила обувките си обърнати с подметките нагоре, за да стоят вещиците настрана. Навън каналът изпълва въздуха с леденото си дихание.

Мъглата се е вдигнала. Луната изпълзява иззад облак и огрява редицата къщи покрай Херенграхт. Това са богаташки къщи, построени, за да стоят там вовеки веков; тухлените им фронтони се издигат към небето. Незрящи, прозорците им проблясват на лунна светлина. Между тях лежи каналът. Лек бриз докосва повърхността на водата и тя се надипля като сатен. В далечината се чува кучешки лай — първо от едно, а после от друго място, разпростира се като вест за избухването на война, война, която само кучетата знаят, че наближава.

Нощният пазач крачи по улицата. Надува своята тръба, за да обяви часа, но Мария спи дълбоко в бездетната къща. Сънува, че стаите се пълнят с вода, която отнася господаря и господарката ѝ, заклещени върху леглото им с балдахин. Морето се надига и потапя целия град, но тя е риба и плува из стаите. Вижте, мога да дишам! Свободна е, а всички други са се издавили — всички, освен нейните бебчета. Блещукащ пасаж, те плуват след нея. Стрелкат се насам-натам над мраморните подове.

Мария се усмихва, господарка на подводния си дворец.

Други са умрели, за да може тя да живее, а в света на сънищата това изглежда съвсем нормално.

Ако поетът твърди, че може да разпали любов в мъжкото сърце, която е основна цел при всички животински видове, то художникът има силата да направи същото, и то дори в по-голяма степен, защото може да предостави на влюбения толкова достоверно копие на възлюбената, че често може да го накара да целува образа ù и да му говори.

Леонардо да Винчи, Записки

Изминават две седмици преди следващото позиране. Корнелис е зает човек, постоянно е в движение. Ръководи свой собствен склад долу, на пристанището. По обед фондовият пазар отваря и той се втурва към борсата. Амстердам е залят от капитал и търговията тук е трескава, често бясна, защото борсата затваря в два. Освен това той има и административни задължения, тъй като е виден гражданин, мъж с влияние в този проспериращ град. Годината е 1636-а и Амстердам процъфтява. Седалището на правителството е в Хага, но Амстердам е истинската столица на републиката. Търговията тук кипи; изкуствата процъфтяват. Модерни мъже и жени се разхождат по улиците, а хубавите къщи, в които живеят, се оглеждат във водата. Каналите са като мрежа от огледала през целия град. Те отразяват студените пролетни лъчи на слънцето. Облаци с меден цвят лежат неподвижно под мостовете. Градът се оглежда в собствените си води, като жена, впила поглед в огледало. Нима не можем да простим суетата на някой толкова красив?

Картини, висящи в хиляди домове, отразяват живота, който тече там. Жена свири на клавесин; погледът ѝ е уловил този на мъжа до нея. Хубав млад войник, вдигнал чаша до устните си; отражението му проблясва в посребрената чаша. Слугиня подава писмо на господарката си… Отразените моменти са неподвижни, застинали в движение. Векове наред хората ще гледат тези картини и ще се чудят какво ли се е случило в следващия миг. Какво ли казва това писмо на стоящата до прозореца жена, с лице, обляно от светлина? Дали е влюбена? Дали ще изхвърли писмото, или ще му се подчини, изчаквайки всички да излязат от къщата, и ще се измъкне тайно през стаите, окъпани от слънчеви лъчи, които се виждат на заден план в картината?

Кой би могъл да каже? Лицето ѝ е спокойно, а тайните ѝ са заключени в сърцето. Тя стои там, хваната в капана на рамката си, уловена в момента на истината. Тепърва ще вземе решение.

София стои до прозореца. Не забелязва, че Корнелис се приближава. Прозорците пред нея са витражи от цветно стъкло — кехлибарено и кървавочервено. По средата е нарисувана птица сред листа. София не може да види навън. Слънцето минава през стъклото и цветът обагря лицето ѝ. Стои там напълно неподвижна.