Корнелис си мисли: „Та тя вече е картина — тук и сега, още преди да е увековечена върху платното“. После е обзет от странно усещане. Съпругата му е изчезнала, нещо е изсмукало душата ѝ и е останала само външната ѝ обвивка, облечена в кобалтовосинята си рокля.

— Любов моя… — казва той.

Тя се стряска и се обръща.

— Не чу ли хлопането по вратата? Мистър Ван Лоос е тук, чака долу.

Ръката ѝ се стрелва към косата.

— Тук ли е?

Корнелис е поставил ваза с лалета на масата. Помолил е тя да бъде включена в картината, защото лалетата са една от неговите страсти.

— Купих ги срещу солидна сума — казва той. — Те са Tulipa clusiana, отгледани под стъкло. Затова можем да им се радваме през този ранен сезон. Култивирани са от португалския евреин Франциско Гомес да Коста.

На места белите им венчелистчета са обагрени в розово.

— Нищо чудно, че поетът ги сравнява с леката руменина по бузите на непорочната Сузана, нали? — Той прочиства гърлото си. — Нима не ни напомнят за преходността на красотата и как прелестното някой ден трябва да умре?

— Може би именно затова трябва да го сграбчим, докато можем — казва художникът.

Настъпва тишина. София помръдва на мястото си.

— Не мисля, че в свещените ни писания ще откриете подобно учение. — Корнелис отново прочиства гърлото си. Художниците имат славата на безбожни и непочтени хора. — Освен това аз съм открил своя рай на земята.

Корнелис усеща прилив на любов към жена си. Навежда се и докосва бузата ѝ.

— Не мърдайте! — казва остро художникът. — Заемете отново позата си, моля.

Като ужилен, Корнелис връща ръката си обратно на хълбока. Понякога се разсейва и забравя, че позира за портрет. Това не е никак лека работа. От стоенето прав го заболява гърбът.

Ян ван Лоос стои зад статива си. Рисува безшумно. Звукът от четкане идва от съседната стая, където Мария мете пода.

— Нима не е странно, че тази лудост е завладяла всички ни? — пита Корнелис.

— Каква лудост? — пита художникът.

— Отдали ли сте се вече на тази страст?

Художникът не отговаря веднага.

— Зависи за коя страст говорите.

— Спекулацията с луковици на лалета.

— А — усмихва се художникът. — Луковици на лалета.

Съпругата на Корнелис отново помръдва в стола си. Той решава, че този художник не е особено схватлив.

— Мислех си, че сме трезвомислещ народ — казва той, — но през последните две години сме се превърнали в обсебена нация.

— Така се говори.

— И то хора от всякакви рангове — косачи и капитани на баржи, месари и пекари. Може би и художници.

— Не и аз — отвръща художникът. — Не разбирам нищо от бизнес.

— О, нито пък те. Но огромни състояния се печелят и губят. Тези нови хибриди, които се отглеждат, достигат до абсолютно главозамайващи цени. Хиляди флорини, само трябва да знаете кога да купувате и кога да продавате. — От вълнението гласът на Корнелис става по-писклив; самият той се е облагодетелствал значително от тази мания по лалетата. — Представете си, една луковица от Semper Augustus — те са най-красивите и най-ценните — та, миналата седмица, една такава луковица беше продадена за шест породисти коня, три мяха с вино, дузина овце, две дузини сребърни бокали и морски пейзаж от Есаяс ван де Велде!

Художникът повдига вежди и продължава с работата си. Едно листче се отронва от лалето като отрязана дантела. Пада върху масата. Шъът… шъът… шъът… — чува се звукът от метлата на Мария. Чува се тананикането ѝ. Атмосферата в стаята е сънлива и упоителна. Внезапно Корнелис изпитва самота, сякаш пътува в карета и всички останали са заспали. Защо жена му не отговаря?

— Това не е местно растение, разбира се, произхожда от Турция. Когато бях млад, лалетата бяха известни само на познавачите — аристократите и градинарите. Но всички ние сме изобретателни хора и умеем да отглеждаме растения, нали? Подхранвана от нашата плодородна почва, скромната луковица се разви в дори още по-пищни и великолепни видове. Нищо чудно, че хората започват да губят здравия си разум, защото дори мъртво лалето продължава да е красиво. Вашите колеги са го обезсмъртили върху платното — братята Босхарт, Ян Давидс де Хем — картини с изумителен реализъм, които за разлика от цветята, които изобразяват, ще продължават да цъфтят за идните поколения…

— Моля Ви, спрете да говорите — казва Ян. — Опитвам се да нарисувам устата Ви.

София изсумтява. Засмива се, но бързо преглъща смеха си. Кожата на Корнелис пламва, сякаш някой му е зашлевил плесница. Къде е уважението? Има толкова много неща, на които може да научи съпругата си, толкова много години натрупан опит на този свят. Понякога подозира, че вниманието ѝ му се изплъзва. Тя е толкова млада, толкова красиво същество, но главата ѝ е пълна с глупости. Изведнъж изпитва тъга по първата си съпруга Хендрике. Колко отговорна и надеждна беше тя. Хендрике никога не караше кръвта му да кипи, никога не беше изпитвал към нея това, което изпитва към София, но тя беше истински спътник в живота. София е с толкова променливи настроения — една минута любяща, в следващата разсеяна и вятърничава. През последните няколко дни се държи доста странно.

Лицето му придобива сериозно изражение. Изпъчва гърди и стиска здраво бастуна си. Не е напълно сигурен, че този човек му харесва. Самата София изрази съмненията си относно него. Но вече са започнали; по-добре да доведат нещата докрай.


8

Картината


Колко картини са съхранили образа на божествена красота, чието естествено проявление бързо е било погубено от времето или смъртта. Затова работата на художника е по-благородна от тази на природата, неговата господарка.


Леонардо да Винчи

Ян ван Лоос не рисува устата на стария мъж. Рисува устните на София. Смесва охра, сиво и кармин върху палитрата си, за да получи розово, и с любов нанася боята върху платното. Тя е впила поглед в него. За момент, докато старият мъж говореше, устните ѝ се извиха в усмивка — съучастническа усмивка. Той рисува именно духа на тази усмивка, макар вече да си е отишъл.

В къщата не се чува нито звук. Картината, когато бъде завършена, ще представлява сцена, от която лъха пълно спокойствие. На долния етаж Мария спи. Изтощена от любов, тя дреме на един стол в кухнята. Вилем се беше промъкнал в леглото ѝ предишната нощ и си беше тръгнал призори. Докато тя спи, котаракът влачи парче писия по пода. И той е напълно безшумен. Никой не забелязва тази дребна кражба.

На горния етаж някой друг също извършва кражба. И Корнелис е сънлив. Слънчевите лъчи струят през прозореца на библиотеката. Тук има каменна камина с подпори във формата на кариатиди. Гърдите им се къпят в светлина. Фосилите чакат, чакат вече столетия.

Минава половин час. Художникът едва е докоснал платното. Не може да откъсне поглед от София. Зад нея на стената виси Свалянето на Христос от кръста. Това е италианска картина от школата на Караваджо. Свалят Христос. Светлина облива голото му тяло. Той не е блед, безжизнен северен Христос. Той е истински мъж — широки рамене, мускули, изпъкнали вени. Страдал е и е бил погубен. Изпълва цялата рамка с тежестта си, сякаш ще се свлече върху позиращата под него двойка.

Точно под Христос стои възрастният мъж, главата на семейството, с изпъчени гърди над кльощавите крака. Лицето му, потънало сред рюша на яката, кара наблюдателя да се съмнява дали е годен за ролята си на Божи избраник. До него седи красивата му млада жена. Косата ѝ е прибрана скромно назад, но в нея блестят перли, които закачливо смигват на зрителя. Те разказват една друга история. Върху устните ѝ има лека усмивка. На кого ли се усмихва — на художника или на зрителя? И това изобщо усмивка ли е?

Корнелис говори, но никой не го слуша. София и художникът се гледат с ужасяваща сериозност. Още едно венчелистче пада; то разкрива близалцето на цветето.

Ян започва да рисува. Разпадналото се лале ще се завърне в пълната си прелест върху картината. Векове по-късно хората ще стоят в Райксмузеум[10] и ще съзерцават това платно. Какво ли ще виждат? Спокойствие, хармония. Семейна двойка, която макар и заобиколена от богатства, осъзнава, че този живот изтича бързо (везната, черепа). Може би възрастният мъж е говорел, но вече е замлъкнал. Те не са го слушали тогава, а сега вече никой не може да го чуе.

Младата му съпруга е наистина красива. Погледът ѝ е прям и изпълнен с любов. Руменината по бузите ѝ още стои, но тя самата отдавна е покойница. Единственото, което е останало, е картината.


9

София


Видях зеления папагал да виси в салона.

Макар да беше в клетка, той говореше красиво…

И беше толкова весел в своя затвор, сякаш се намираше в сватбен дом…

Ако мога да бъда твой роб, вземи ме в робство,

Завържи ръката ми за твоята, нека сватбеният пръстен

бъде панделката.


Ван дер Минен, 1694

Вървя с прислужницата си надолу по Ножарската улица. Сутринта е сияйна и изпълнена с живот. Пред магазините остриетата блестят на слънцето, като войници, стоящи нащрек. Малкият ми войник е сънлив днес… Стискам очи.

— Никога ли не сте играли на „глава в скута“? — пита Мария.

Отварям очи.

— Какво е това?

— Едно момче си избира някое момиче и си заравя главата в скута ѝ. Другите се редуват да го пляскат по задника, а той трябва да познае кой го е ударил. — Тя се захилва. — И колкото повече го удрят, толкова по-дълбоко в скута ѝ влиза главата му.