През нощта валя; сега сградите изглеждат измити. Високо над нас някаква прислужница се навежда през прозореца и изтупва парцал за прах. Тръгнали сме към пазара. Вървим надолу по Сладкарската улица и се прехласваме по аромата. Един мъж повдига шапката си за поздрав и се усмихва.

— Познавате ли го? — пита Мария.

— А ти?

— Да го плеснем по задника, да видим дали ще познае.

Засмиваме се. Понякога, когато ходим на пазар заедно, се чувствам отново като момиче със сестрите си. Усещам се освободена от онази огромна мразовита къща, в която колкото и да наклаждаш огън, е невъзможно да затоплиш стаите.

Ако мога да бъда твой роб, вземи ме в робство. Разоряването на семейството ми скъси младостта ми. Момичешките ми мечти се изпариха в жестоката реалност на ограничените ни възможности. Разбира се, тогава изпитвах привързаност към Корнелис, и благодарност; срам ме е да го призная, но по онова време дори се радвах да се измъкна от мизерния живот у дома. Но напоследък имам чувството, че замених един вид затвор с друг.

Март е, пролетта е дошла. Мария и аз вървим под дивите кестени. Лепкавите им пъпки са се разпукали; листата напират навън. Нежният им зелен цвят пробожда сърцето ми. С наближаването на площада започваме да чуваме шепота на пазара. Отначало слаб, също като на морето. Приближаваме все повече и той прераства в шумно бучене — продавачите от сергиите рекламират стоките си, каретите трополят. Настроението ми се покачва.

Някакъв еднокрак мъж минава покрай нас, клатушкайки се на патериците си. Ухилва ни се и си облизва устните. Мария се засмива.

— Здрасти, дървокрачко, да не би да не си вечерял?

— Мария! — дръпвам я да върви.

Тя се смее; безразлично ѝ е. Днес изглежда безсрамна. Корсажът ѝ е развързан и разкрива извивката на гърдите ѝ, обсипани с лунички. Трябва да я смъмря. Трябва да ѝ цитирам поговорката за разпуснатостта: ако обелиш лука, започват да текат сълзи. И все пак ѝ завиждам — колко много ѝ завиждам! Свободна е, млада е — много по-млада, отколкото се чувствам аз. До мен тя е като празна черна дъска, докато аз съм покрита със зачеркнати драскулки, които вече не мога да разшифровам.

Честно казано, не съм сигурна как трябва да се отнасям с една прислужница. Понякога сме довереници; понякога се стягам и налагам властта си. Мария се възползва от непостоянството ми, защото все още не съм свикнала да бъда господарка на къщата.

Не съм сигурна в нищо. Настроенията ми напоследък постоянно се менят. Решила съм следващата седмица с Мария да направим пролетно почистване. Ще наема още един слуга, за да ни помогне. Ще застанем на колене и ще търкаме и търкаме, докато изтрием всичките ми порочни мисли; ще изтъркаме наслоилата се мръсотия. Ще накажа тялото си до пълно изтощение, като се отдам на работа.

Пристигаме на площада. Духът ми отново се рее. Изпълнена съм с любов към всичко — чайките, носени от вятъра из небето като късчета хартия; жените, избиращи си плодове под пърпорещите на вятъра навеси на сергиите. Едно куче влачи дупето си по земята; очите му казват погледни ме, сякаш представя комичен номер специално за мен. Усмихвам се на уличните търговци и на шарлатаните. Свежо зеле, свежи моркови! Свежа канелена вода! Свеж анасонов ликьор — успокоява стомасите! Свежи угоени петли, два за цената на един, побързайте, докато има! Някакво момче играе колф[11] между полите на жените, привежда се, шмугва се, удря топката с пръчката си.

Слънцето се плъзва зад един облак. Изведнъж ме обзема чувство на отвращение. Нещастното куче не представя номер; то има глисти. Горе в камбанарията камбаната оповестява часа и ме призовава да изповядам греховете си; изненадана съм, че никой не се обръща да погледне. Огромната сграда на Мерки и теглилки[12] се е надвесила заплашително като гигантска вълна.

— Мадам! — сръчква ме с лакът Мария. Стоим пред сергията за зеленчуци. — Попитах Ви колко пащърнак да вземем?

Зарзаватчията е едър мъж с червендалесто лице. Едното му око е сляпо, затворено завинаги. Познавам го добре, но днес като че ли ме гледа цинично, сякаш знае тайната ми. Изведнъж се чувствам гола, обелена като лук, който със сигурност ще предизвика сълзи. Тези хора, тълпящи се наоколо, сигурно виждат навътре в порочното ми сърце?

Мария подава кошницата си и продавачът я пълни догоре с пащърнак. Ровя се из портмонето си.

И тогава го виждам. Сърцето ми започва да подскача диво. Това е Ян ван Лоос, художникът. Проправя си път сред тълпата към мен. Днес носи зелено наметало и черна барета. Спира, за да даде път на един мъж, който бута бъчва. Погледът му улавя моя. Шумът наоколо чезне, като вълна, която се оттегля съскаща навътре в океана. За миг си помислям, че е тук случайно. Ще се поздравим любезно.

Зная, че не е вярно. Дошъл е да ме търси; преследва ме. Спира се до една сергия за птици. Оскубаните им тела се поклащат, окачени пред лицето му, с нокти, стиснати във вечен спазъм. Повдигайки вежди, той поглежда към прислужницата ми.

Потупвам Мария по рамото.

— Ще отида до аптеката да купя енфие — казвам аз и пъхам портмонето в ръката ѝ. — Довърши пазаруването.

— Как ще купите енфие, мадам, ако нямате пари?

— О!

Изваждам няколко монети. Пръстите ми са като гумени, не ми се подчиняват. Пъхам монетите в ръката ѝ и бързо тръгвам с портмоне, притиснато към гърдите, сякаш може да ме предпази. Шмугвам се в една малка странична уличка. Не мога да мина, защото пътят е блокиран от мъж, който бута количка с труп на бивол. Притискам се към стената, за да го оставя да мине — купчина жълта лой, каква смрад. Чувам зад себе си стъпки. Чакаме — аз и туптящото ми сърце. И тогава той се появява до мен.

— Трябваше да те видя — казва Ян задъхан. — Вчера, като седеше там… аз… съвсем съм обезумял…

— Моля те, върви си.

— Не го искаш настина, нали?

— Напротив! Моля те.

— Кажи, че не искаш да си тръгна! — Той стои там, останал без дъх. — Искаш да се върнеш в онази гробница?

— Не смей да говориш така.

— Не мога да спя, не мога да работя, единственото, което виждам, е милото ти лице…

— Недей… моля те…

— Трябва да знам дали и ти изпитваш…

— Аз съм омъжена жена. Обичам съпруга си.

Думите увисват във въздуха. Стоим бездиханни. Над нас някой затваря прозорец. Улиците миришат на канал.

Ян ме гледа в очите и казва:

— Ти открадна сърцето ми. — Взима ръката ми и я разглежда, сякаш е нещо изумително. Допира я до бузата си. — Не мога да живея без теб.

Докосва върха на пръстите ми с устни.

Дърпам ръката си.

— Не бива да ми говориш така. Трябва да тръгвам.

— Не си отивай.

Спирам се.

— Кога ще идваш пак у дома?

— Следващата седмица.

Отдалечавам се бързо. Кожата ми гори; ушите ми бучат. Когато стигам до края на пресечката, поглеждам назад. С цялото си сърце желая да е още там.

Уличката е пуста. Между къщите е окачено пране. Чаршафите плющят на вятъра, сякаш се опитват да привлекат хорското внимание. Вижте какво се случва! Спрете го, преди да е станало твърде късно.


10

Ян


Каква загуба за изкуството е, че такава майсторска ръка не използва вродената си сила за по-добри цели.

Има ли някой, който го е надминал в областта на рисуването?

Но, о! Колкото по-голям талантът — толкова повече отклонения от нормите.

Като не се придържа към принципите, към правилата, а си мисли, че знае всичко от само себе си.


Андриес Пелс за Рембранд, 1681

Вече в ателието, Ян се отпуска тежко на един стол. Погледът му се спира върху някаква пилешка кост, лежаща сред разпръснатите по пода черупки от орехи. Не си спомня кога ги е хвърлил там; костта с опърпани парченца плът е посивяла от прах.

Ян седи и мисли за любов. Имал е много жени — глупави девственици, глупави съпруги. За човек, посветил живота си на красотата, изобщо не е придирчив. Няма такова нещо като грозна жена, има само недостатъчно бренди. Разбира се, обичал ги е, по свой си начин. Той е страстен мъж. Шепти им огнени думи и сетивата му са благодарни на телата им, че отговарят на неговата страст. Но след това винаги му се иска да си отидат. Ако останат тук, заспали в леглото му, той се измъква тихомълком, обува си панталоните и се захваща за работа.

Има навика да рисува през нощта, когато градът спи. В тишината картините му, принудени също да бодърстват, се доверяват на четката, докато им вдъхва живот. За да вижда какво прави обаче, трябва да пали много скъпи свещи и така понякога събужда обитателката на леглото си. Усещането, че го гледа жена, съвсем разбираемо нарушава концентрацията му. Понякога те му шепнат върни се при мен. Друг път се самонаказват, че са се поддали на изкушение. Понякога, най-лошото от всичко, го увещават да им върне почтеността чрез брак. Жени — де да не бяха толкова неустоими. Колко по-просто е да изсмучеш ядката на някоя стрида и да захвърлиш черупката ѝ на пода.

Понякога работи по цяла нощ и заспива на разсъмване. На утринна светлина картината го изненадва, сякаш я е хванал неподготвена. Колко разголена изглежда със суровите си цветове. Трябва да рисува наново някои участъци. Ако някоя жена остане за цялата нощ, по това време вече ще си е тръгнала, измъчвана от гузна съвест. Само истинската му любовница остава — зле нарисувана, изненадана, но отново изцяло отдаваща се на четката му.

Ян става. За първи път няма желание за работа. Крачи напред-назад и обляга глава на камината. Дали София Сандвоорт го отблъсна наистина? Искрен ли беше протестът ѝ? Може би е допуснал ужасна грешка. Не можа да се въздържи; трябваше да я види. По-силно е от него. При първото му посещение беше просто похотливост. София беше предизвикателство, но не непреодолимо. Млада жена, омъжена за надут стар мъж — обикновено всички се поддават накрая. Те са като стока за търгуване, като топ ленен плат, и макар да изпълняват съпружеския си дълг, те не обичат мъжете си истински, как биха могли? Един художник изглежда като романтично предложение и макар да се страхуват от вечни мъки в ада, в крайна сметка се поддават, стига случилото се да не излезе наяве.