Дебора Могак - Треска за лалета

Вчера обаче, по време на второто позиране, нещо се случи. Старият мъж бъбреше безспирно… луковици на лалета… Де Хем… Колко са досадни съотечествениците му, когато започнат със словоизлиянията си. Тя седеше там, скромна като самата Мадона в синята си рокля. Изведнъж погледите им се срещнаха с такова съзаклятничество! Лицето ѝ му говореше — радост, гняв. И нещо по-мрачно, нещо, което прободе сърцето му.

Той се изненада от самия себе си. За първи път, откакто има пряк досег с жените, е откровен. Разголен е. София развърза въжетата, стягащи сърцето му, и сега е изцяло неин. Никога преди не се е откривал така пред някого; има нещо сладострастно в усещането, че се е предал. Това е ново усещане за него. По пътя към вкъщи беше минал покрай едно момче, което свиреше на флейта, и музиката беше наляла очите му със сълзи. Какво да прави? Възможно ли е тя да го обича?

Чуват се няколко силни удара по вратата. Ян замръзва на място. София е! Облива го пот. Не. Съпругът ѝ е. Казала му е за безочливото му поведение тази сутрин и сега той е дошъл да го убие. Води със себе си дванадесет души от Гражданската гвардия и те ще му пръснат главата.

Ян отваря вратата. Приятелят му Матеус влиза в ателието с твърда крачка.

— Обичайната свинщина, както виждам — казва той жизнерадостно.

— Герит изчезна някъде.

— Слугата ти е пияница. Трябва да го разкараш.

— Когато го открия. Проблемът е, че вечно го няма.

Матеус се тръшва тежко на един стол.

— Доведох момчето.

Влиза някакъв блед младеж с дълга руса коса.

— Името му е Якоб.

Ян се опитва да събере мислите си. Напълно беше забравил за това. Якоб е новият му чирак; трябва да започне работа днес. Матеус го беше уредил, защото самият той вече има трима ученици и няма място за повече. Матеус е щедър човек — голямо сърце, големи апетити. Изкарва си добре прехраната с рисуване на сцени от порочния живот: таверни и бордеи. Клиентите му ги намират за забавни, а обикновено в картините му има и някакво морално послание, което ги кара да се чувстват по-добри. Изумително продуктивен е; бълва ги с невиждана скорост.

Ян се оглежда за чаши и ги избърсва с парцалчето си за боя. Матеус взима няколко картини, сложени една върху друга, и ги подпира на стената, така че да се виждат. Показва ги на момчето.

— Погледни стила — колко е детайлен — тези облаци, тези гъсталаци. Виж отблясъка на плата на роклята, какво изящество! Почти можеш да го докоснеш. Този човек може да нарисува всичко — той се подсмихва, — …ако му платят достатъчно.

— Виж ти кой го казва — отвръща Ян.

Матеус преглъща брендито си и посочва към Ян:

— Този мой стар приятел знае най-важното правило за рисуването.

— Какво е то? — пита момчето.

— С ласкателство можеш да постигнеш всичко.

— Така ли било? — отвръща Ян.

— Облечи ги в изтънчените им дрешки, горките суетни глупаци. — Матеус посочва към една предварителна скица на София. — Ето например тази жена — само погледни лицето ѝ. Бас държа, че в действителност е грозна като куче…

— Не е! — казва Ян

— Толкова красива, а? — изсумтява той.

— Наистина е красива…

Матеус прихва да се смее.

— Само защото искаш да бръкнеш под нейната rok[13] — Той се обръща към момчето. — Това е друга техника, на която може да те научи нашият майстор…

— Дръж си езика зад зъбите — казва Ян. — Той е още момче.

Матеус запалва лулата си и издишва облак дим.

— Скъпи ми приятелю, ти си изключително компетентен художник. Ще научиш това момче на всичко, което е нужно да знае. Освен как да стане наистина велик. — Той сръчква Ян с лулата си. — Ти си толкова ловък, че цял живот се измъкваш безнаказано от това, което вършиш. Твърде лесно ти е.

Вдига една четка.

— Знаеш ли какво е това?

— Четка за рисуване — казва момчето.

— Това е четка за разобличаване.

— Налей си още бренди — казва Ян.

— Нашият приятел Рембранд ги разбира тези неща. Колкото повече боя нанася, толкова повече разгалва и разкрива истината. Следиш ли мисълта ми?

Момчето кимва мълчаливо.

— Страданието, хуманността… — Матеус се обръща към Ян. — Но трябва да си храбър, приятелю мой, и да не се страхуваш от болката. Защото само чрез болка може да бъде разкрита истинската красота на света.

Той става и целува Ян по двете бузи.

— Казвам го само защото знам, че аз самият никога няма да го направя. Вътре в себе си съм страхливец — просто страхливец, който се опитва да се харесва на другите. И е твърде късно да се променям.

Матеус пресушава чашата си, разрошва с ръка косата на момчето и си тръгва. Момчето поглежда към Ян.

— Не се ли сърдите, че Ви говори така?

— Да се сърдя? — Ян клати енергично глава. — Разбира се, че не. Той ми говори така, защото ме обича.

Всъщност се чувства ужасно неудобно. Както и наскърбен. Преструвайки се на безразличен, той сяда, разкрачен широко, и се отпуска назад на облегалката на стола си. Поглежда нагоре към тавана; от гредите висят паяжини. Близо до прозореца виси закован бял чаршаф, за да улавя светлината. София е там, с ръка върху резето на прозореца. Тя го отваря широко и вдишва дълбоко утринния въздух. Макар сцената да е само въображаема, резето на прозореца изведнъж му става някак мило. После тя се обръща към него, затваря прозореца и се усмихва. Ян казва:

— Подай ми онзи лист хартия, моля те.

— Ще ме учите да скицирам ли? — пита момчето.

Ян поклаща глава:

— Ще пиша бележка.

Прислужницата трябва да гледа с едното око тигана, а с другото котката.

Йохан де Брун, 1660

Мария седи до кухненския огън и скубе патица. Стиснала я е между бедрата си; главата ѝ виси надолу, като че ли търси трохи по пода. В действителност обаче е мъртва и на Мария внезапно ѝ се доплаква. Ще ѝ се патицата да е жива, за да може да сподели с нея тайните си. Това е абсурдно. Сигурно е оскубала стотици патици. Още докато живееше на село, където израсна, тя с радост им извиваше вратовете. Но напоследък я е обзело съчувствие към страдащите, дори към немите същества. Това е като любовта ѝ към Вилем — Вилем… Вилем… шепне тя името му. Чувства се разголена и ѝ се плаче. Ако обелиш лука, ще плачеш, казваше баба ѝ. Сега разбира какво е имала предвид тя.

Баба ѝ беше пълна с мъдри поговорки. Мария си спомня как биеше маслото. С навити ръкави, тя се привеждаше над бъчвата и енергично удряше с буталото, като го въртеше ту насам, ту натам. Само с движение можеш да избиеш мазнината, казваше тя. Тежкият труд ще бъде възнаграден. Когато Мария поотрасна, баба ѝ казваше, че сметаната е душата, а цвикът са плътските удоволствия. По онова време Мария не я разбираше.

Котката е вперила поглед в патицата, опашката ѝ потръпва. Мария е суеверна. Ако котката се почеше, Вилем ще похлопа на вратата. Котката има бълхи; едва ли много ще се забави.

Чува се почукване. Мария скача на крака, захвърля патицата на масата и бързо излиза.

Вдига резето и отваря. Пред нея стои някакъв младеж. Подава ѝ плик.

— Моля, предайте го на господарката на къщата — казва той. Разочарована, Мария взима писмото и затваря вратата. Качва се до спалнята. Откакто ходиха на пазар тази сутрин, господарката ѝ не се чувства добре и се е затворила в стаята си.

На долния етаж котаракът скача върху кухненската маса. Забива ноктите си в плътта на патицата.

Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза; синовете ти — като маслинени клони около твоята трапеза:

Тъй ще бъде благословен оня човек, който се бои от Господа!

Псалм 127

София стои на прозореца. Чете писмото. През стъклото слънчевата светлина струи върху лицето ѝ. Косата ѝ е прибрана назад. Дребни перли са се сгушили в нея; улавят светлината и закачливо намигат на строгостта на прическата ѝ. Носи черен везан корсаж на ивици от кадифе и сребро. Роклята ѝ е от виолетова коприна; светлината хвърля металически отблясъци върху плата.

Зад нея виси гоблен. От сенките надзъртат картини. Зеленият кадифен балдахин, обграждащ леглото, е разтворен и разкрива пухкава завивка. Стаята се къпе във ведра златна светлина.

Тя стои там неподвижна. Уловена е между минало и настояще, сякаш времето е спряло. Тя е боя, чакаща да бъде смесена; рисунък, готов да скицира живота. Тя е миг, чакащ да бъде запечатан завинаги върху платно. Дали е миг на решителност? Ще скъса ли писмото, или ще мине през тихите стаи и ще се измъкне от къщата? В профил лицето ѝ не издава нищо.

Улицата отвън е оживена. Двама регенти пътуват в карета, минаваща по моста с трополене. Те си кимат с разбиране; това, за което говорят, е от голямо значение за тях. През вратата на един склад търкулват бъчва и я товарят на шлепа; нарисуван на заден план, съдържанието ѝ ще остане завинаги скрито. Група менонити са се скупчили като ято врани на ъгъла; покрай тях профучават дечурлига и вдигат гюрултия.

Навън кипи живот. Вътре едно сърце стои замряло. Писмото гласи: Вече е твърде късно. И двамата знаем това. Трябва да те видя, любов моя. Ела в ателието ми утре в четири.

Ако искаш да ме разплачеш, преди всичко трябва ти самият да изпитваш скръб.