Дебора Могак - Треска за лалета

Хораций, Поетическо изкуство

Пясъчният часовник спира. Ян го обръща отново. Часът е пет. Тя няма да дойде.

Колко глупаво е от негова страна да си помисли, че ще дойде. Герит е помел пода и подредил стаята. Тази сутрин прислужникът му се върна от пиянския си гуляй, засрамен и със зачервено лице, но Ян беше твърде разсеян, за да му се ядоса. Угризенията винаги караха Герит да бъде много усърден; дори беше измил прозорците по негов си начин. Масата беше подредена за двама: пушено месо, сирене, вино и марципанови сладкиши, поръсени със захар, които Ян купи тази сутрин. Герит беше натирен в кухнята. Чиракът беше изпратен вкъщи.

София няма да дойде. Колко е налудничаво дори за миг да си представи, че тя ще дойде. Защо би рискувала всичко заради него? Той не може да ѝ предложи нищо, само любов.

Тънка нишка пясък се сипе през прищипнатата талия на часовника. Засега на дъното има съвсем малка пъпчица. Ян я наблюдава как расте. Дори не познава София. А има чувството, че я познава цял живот. Тя се е настанила в сърцето му, а той просто е един заблуден глупак. За миг дори се радва, че не идва, защото ако стои настрана от него, ще се предпази от евентуално разорение. Наистина се притеснява за нея. Не е типично за него. Но нищо от случващото се не е.

Купчинката пясък се уголемява. Колкото повече расте, толкова повече угасва надеждата му. На улицата отвън се чува пиянска свада между двама мъже. Този квартал Йордан има твърде лоша репутация за една изискана дама като София. Оглежда ателието си и го вижда през нейните очи. Белият чаршаф, провиснал от тавана, съпътстващите го паяжини. Подиумът, загърнат с плат, където седят моделите му. По стените има окачени гравюри с подвити ъгли; дълга пукнатина в стената се простира от пода до тавана. Гипсови отливки — ръка, крак — висят на куки. Цялото място вони на ленено масло.

Ян произхожда от семейство на занаятчии. Баща му изработва сребърни изделия, а двамата му братя правят витражи. Той е свикнал да живее сред инструментите на своя занаят, но как изобщо очаква една изтънчена жена като София да заложи репутацията си заради това? Дори е сложил чисти чаршафи на леглото си в някаква идиотска готовност.

Пясъчният часовник е наполовина пълен. Тя няма да дойде. Ян сяда върху един сандък и си нахлузва обувките. Поглежда за последен път към храната — винените чаши на високи столчета, купата с плодове, поръсените с пудра захар сладки. Подредени в четири часа като натюрморт, те ще си останат там, завинаги недокоснати. Те са предмети, изпълнени с вероятности, с бъдеще, което съществува само във въображението му. Гледа ги с очите на художник: бялата покривка, разкривена през стъклото на чашите, металическия отблясък на ножа и каната. Въпреки всичко тази хармонична подредба е приятна за сетивата му.

— Герит! — провиква се той. — Разчисти масата. Отивам в таверната.

Чува тих звук. Първо решава, че е дървото навън, клоните, докосващи прозореца. Става и си облича наметалото. Краката му са като от олово, сякаш е газил из тресавище.

Отново чува почукването. По вратата е.

Ян отива и отваря.

Пред него стои София.

— Аз съм — казва тя.

Любовта не може нито да бъде купена,

нито продадена — единствената ù цена е любов.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Мария седи до Вилем на задното стълбище. Слънцето залязва; високите стени хвърлят сянка върху двора. Това е малък затворен двор, до който по това време на годината слънчевата светлина достига за съвсем кратко. Метлата ѝ стои на стража, подпряна на стената. Вилем гали пръстите ѝ един по един.

— Трябва да втриеш малко мазнина в тях, любов моя. Гъша лой. Това ще те направи дама.

— Май е нужно доста повече, за да стана дама — смее се Мария.

Тя се обляга на него. Каменното стъпало, на което седи, е леденостудено, но не смее да го покани в къщата; не е сигурна дали господарката ѝ е все още там. Писмото, изглежда, я разстрои; може би съдържаше лоши новини от семейството ѝ. От вчера господарката ѝ се държи странно. Два пъти този следобед си облича наметалото, а после го сваля. Последния път, когато Мария я видя, седеше до входната врата и усукваше кичур коса около пръста си.

— Мария, мила моя, трябва да те попитам нещо.

— Какво?

— Аз те обичам и ти ме обичаш. — Вилем увива ръка около кръста ѝ. — Мисля, че не греша в това, което казвам.

— Разбира се, че те обичам. Вчера се разплаках заради една гъска. Цялата се разтрепервам, когато те видя. Не си ли личи?

— Затова ти и аз… да се оженим.

Тя кимва. Изпълва я щастие. Над зида, в ябълковото дърво в съседния двор един кос сипе песента си като монети, като сладко вино, о, главата ѝ се замайва.

— Разбира се, че искам да се омъжа за теб, Вилем, но нямаме никакви пари.

— Само почакай. — Той ѝ смигва съзаклятнически. — Имам планове.

— Какви планове?

— Не мога да ти ги разкрия, не още. Достатъчно е да знаеш, че ще те направя истинска дама и ще имаме къде да живеем, и тогава можем да си имаме бебета.

Бебета. Мария затваря очи. Те са шест. Винаги са шест. Вече ги усеща, боричкат се, за да се покатерят и да седнат на коляното ѝ. В сънищата ѝ те са рибки, но сега изведнъж стават осезаеми, реални. Смехът им отеква заедно с птичата песен.

— Как ще намериш пари? — пита Мария.

Вилем взима ръката ѝ и я притиска към сърцето си.

— Довери ми се, сладост моя, любов моя.

Той взима нещата в свои ръце вече като съпруг. Дори гласът му звучи по-дълбок.

— Нека просто го наречем бизнес начинание.

Иска да се ожени за нея! Мария е втренчила поглед в единствената цветна леха. Млади стръкове са наболи през почвата, колко обнадеждени са! Буците пръст са отстъпили пред тяхната сляпа целеустременост. Пролетта е най-после тук. Тя поставя глава на рамото на Вилем и си мисли: В целия град няма други двама души толкова щастливи, колкото нас.

Онзи, който гази в непознати води, със сигурност ще се удави.

Якоб Катс, Морални емблеми, 1632

Ян живее на приземния етаж на една къща на Блумграхт, на не повече от миля от дома ми. Иска да ме изпрати поне малко, но не бива да ни виждат заедно, затова се измъквам от ателието му и бързо тръгвам надолу по улицата. Слънцето залязва; небето порозовява от срам заради мен. Целият град се изчервява, сградите му поруменяват шокирани. Каналът е като стопен метал. Водата, отразена от сградите, танцува по тухлените им фасади. Прозорците са пламнали.

Влажна съм между краката от любов. Само един час — мога да остана само един час. Какъв час беше това. Ако нямам друг такъв, ще го помня през целия си живот.

Пресичам Уестър-Маркт с приведена глава и свивам в една странична уличка. Бързам като престъпник, измъкващ се от сцената на безчестието си. Долните части на къщите са белосани — боята е грубо намазана около прозорците и вратите им. Де да можех и аз да залича с боя петната от греха си.

— София, скъпа моя! Каква изненада, да те срещна тук!

Залитам назад; почти се сблъскваме.

— В тази посока ли си? Каква очарователна рокля, трябва да ми кажеш откъде купуваш тази материя.

Това е госпожа Мейтинс, съпругата на адвоката ни. Тя тръгва бързо редом с мен.

— Трябва да ми кажеш тайната си.

— Какво имате предвид — питам я остро.

— Толкова усърдно я пазиш. Обеща да споделиш с мен, но така и не го направи.

— Какво да споделя?

— Името на шивачката ти, разбира се. Помниш ли — когато беше на нашата музикална вечер? Моята е напълно некомпетентна, дойде по препоръка на госпожа Овервалт, но не може даже и един подгъв да направи. И горкото момиче сякаш постоянно страда от настинка. О, боже, наистина изглеждаш добре! Бургундското червено ти отива — толкова красива тъкан — подчертава цвета на бузите ти. Ех, и моите дъщери да изглеждаха толкова добре, като теб… не бързай толкова, мила. Ох, тези млади крака! Едва смогвам да те следвам.

Тъканта, в която е облечена фигурата, трябва ясно да показва, че е изпълнена от тази фигура, като я обгръща изящно, така че да разкрива позата и движенията ù и да се избягва заблудата, която предизвикват прекалено многото гънки, особено по изпъкналите части, за да се открояват.

Леонардо да Винчи, Записки

Рисуването е акт на обладаване. Всички предмети, независимо колко скромни са, биват наблюдавани със същото ясно изразено сладострастие. Животно, зеленчук или минерал — всички са равни; извивката на глинена кана се рисува точно с толкова любов, колкото и тази на женската гръд. Страстта на художника е абсолютно непредубедена.

Сега обаче всичко е различно, защото я е имал. Това е третото и последно позиране; след днешния ден той ще занесе платното вкъщи, за да го довърши в ателието си. Ян вече е докосвал тялото под тази рокля, държал е София гола в ръцете си, като парализиран е. Тази покорно седяща съпруга е неговата любима. Тя вече не е аранжировка с кобалтовосиня рокля, поръбен с кожа елек и бледи нюанси на кожата. Композицията му се е разкривила от любов.