— Искаш ли нещо за пиене?

Степ отговори вместо нея:

— Да, налей ми една кока-кола.

Кико не се хвана.

— Баби, искаш ли нещо?

Степ го погледна за пръв път.

— Казах една кока-кола, действай! Глух ли си бе, червей?!

— Я стига! — Баби взе чашата от ръката на Кико. — Аз ще му дам.

Гръмна Antrax и мнозина от гостите млъкнаха.

— Виждаш ли, когато си любезна, ставаш много по-сладка.

— Дръж и внимавай да не я разлееш — Баби плисна колата в лицето му, като го намокри целия. — Казах ти да внимаваш, ама че си дете! Не можеш и да пиеш като хората.

Кико започна да се смее. Степ го блъсна върху една ниска масичка, после хвана краищата на покривката и я дръпна силно. Искаше да направи като фокусниците, но номерът не стана. Десетина бутилки се приземиха върху близкия диван, няколко чаши се счупиха. Степ невъзмутимо си обърса лицето.

— Животно! — Баби го погледна с отвращение.

— Имам нужда от един хубав душ, целият лепна. Ти си виновна, затова ще се изкъпем заедно.

Степ се наведе светкавично, прихвана я под коленете и я вдигна на рамо. Тя се гърчеше като полудяла:

— Пусни ме! Помощ! Помощ!

Никой от гостите не посмя да се намеси, само Брандели понечи да го спре, но получи ритник в корема. Скело се заливаше от смях, танцуваше с Луконе и сипеше безадресни удари на всички страни. Някой му отвърна, разрази се схватка. Роберта спря на прага и се озърна ужасена.

— Извинете, къде е банята?

Без да поглежда момичето на рамото му, тя посочи към коридора:

— Натам.

Пристигнаха Сицилианеца и Хук, натоварени с домати и яйца. Започнаха да замерят гостите.

Брандели се промъкна до Роберта.

— Къде е телефонът?

— Ей там. Почувства се като регулировчик, който се мъчи да въдвори ред. Няколко души се приближиха до нея и я целунаха:

— Чао, Роберта, ние вече си тръгваме… Всичко хубаво още веднъж.

— Натам! Вече тотално превъртяла, тя им посочи външната врата.

Престани! Остави ме на мира! Търсиш си белята… Помощ! Добре, извинявай! Сега ме пусни долу, моля те…

— Какво значи „моля те“? Заля ме с кока-кола, а сега ми се молиш!

— Добре, не трябваше да те заливам…

— Знам, че не трябваше, но станалото — станало. Сега ща не ща, трябва да се изкъпя, за да не кажеш, че ти лепна.

— Но това какво общо има с… — Бодната струя я удари право в лицето и удави думите в устата й. — Простак! — Баби се извиваше, но Степ я държеше така, че да се намокри цялата. — Пусни ме, чуваш ли!

— Да не ти е гореща? — Той врътна кранчето и водата стана ледена. — Ето това ти трябва. Един хубав студен душ, та да се успокоиш. Знаеш ли колко е здравословно да се редува топло и студено? — И пак върна крана. Вдигна се пара.

— Спри я! Спри я!

— Сериозно ти казвам, наистина е полезно! Стимулира кръвообращението, мозъкът се оросява и човек разбира къде е сгрешил.

В този момент влезе Скело.

— Степ, омитаме се! Един викна ченгета.

Степ пусна Баби на земята. Междувременно Скело отвори чекмеджетата около огледалото и намери няколко пръстена — дребна работа, но все пак ги прибра.

Баби се подпря на душ-кабината, мократа й рокля беше станала прозрачна. Под плата на лилави цветчета се виждаше светъл сутиен, може би в тон с бикините.

Степ си съблече тениската. Кожата му — гладка и опъната — следваше гънките на съвършените му мускули.

— Искаш ли кърпа?

— Върви на майната си!

— Леле, колко си невъзпитана! Другия път ще ти измия устата със сапун.

Той изстиска тениската си и излезе от банята. Баби грабна един шампоан и го хвърли след него. Не улучи.

— Аха, разбрах защо си ми ядосана! Забравих да ти сложа шампоан. Добре, сега ще се върна, искаш ли?

— Да не си посмял! — Тя затвори прозрачната врата на душ-кабината и Степ видя малките й ръце, залепени за стъклото.

— Дръж! — Хвърли й шампоана отгоре и излезе от банята с противен смях.



При споменаването на думата „полиция“ в хола настъпи небивало оживление. Боят приключи веднага. Луконе, Сицилианеца и Хук първи стигнаха до вратата. Роберта плачеше в ъгъла. Няколко момчета лежаха окървавени на пода, други видяха как навлеците излизат с техните якета и сака.

Бъни изхвърча навън, придружен от странен звън на сребро. След него подтичваше Поло, следван от Каламаро, Степ и Скело. Понесоха се по стълбите, като прескачаха последните стъпала и изхвърляха ключовете, които откриваха в джобовете на чуждите дрехи. Събориха няколко скъпи саксии и се озоваха на партера. Сицилианеца и Хук продъниха пощенските кутии с точни ритници, откраднаха няколко рекламни листовки за препарати, които никога нямаше да си купят, и цветни списания, които никога нямаше да прочетат. Луконе крещеше от радост — помисли си, че е спечелил сто милиона. Поло измъкна фалшивото съобщение от ръцете му.

— Имаш ли ключа на късмета?

— Не.

— Вълшебното число?

— Не.

— Тогава си спечелил на баба си хвърчилото! Най-много сребърен кръст, което значи десет бона. Жълти стотинки за евреин като теб.

Всички се разсмяха. След като свиха седалките на няколко мотопеда, търсейки нещо интересно под тях последните оптимисти, задигнаха само едни клещи и се изпариха в нощта.

10.

— Big.

Рафаела свали решително картите си на зелената маса. Противничката й бавно огледа своите иззад дебелите си очила.

— Свали ги долу, скъпа…

Картите почти изпопадаха от ръцете й. Рафаела ги прибра.

— Тази я слагаш тук, другата ето така, а тази, последната, тук. Тези ги плащаш всичките. — Пресметна бързо наум и отбеляза резултата, после се изправи и застана зад гърба на Клаудио. Скоро си присвои и неговата игра, отбелязвайки точките със задоволство.

На съседната маса някой старателно постави пепелника от дясната си страна. Един адвокат си наля уиски точно докъдето свършваше декорацията на чашата. Няколко двойки се поздравиха сърдечно, преди да вземат картите си в ръце. Това беше по-скоро вълшебен ритуал, отколкото израз на обич. Други си тръгнаха — сред тях бяха Марина и Филипо. Сбогуваха се с всички, благодариха на домакинята за блестящата вечер. Жените се целунаха и си припомниха своето тайно споразумение.

Нощта беше спокойна. Неугледни младежи чакаха на опашка пред дискотеки, чието единствено предимство беше, че са отворени в този час. На вратата двама души, които не блестяха с наследствена елегантност, решаваха кой да влезе и кой не.

Вълната на избраните се разля, поздравяваха когото срещнат, оглеждаха замечтано красивите чужди жени… но се задоволяваха с онези, които бяха склонни да им обърнат внимание. Всички бяха вече чифтосани. „Къде може да се намери нещо за сваляне?“ — вечният въпрос на момчетата, които се връщат вкъщи сами. Оставаше им утехата на вестникарската будка с току-що излезлия спортен ежедневник. Пресни новини. Изявления. Нови хипотези за трансфер на играчи.

Минава жена с кола, на светофара гледа право пред себе си. Мъжете наоколо възлагат всичките си надежди на този последен поглед, който може да промени края на самотната им вечер… но нищо не става. Тя не се интересува от тях. Може би се връща задоволена след бурна любовна нощ? Едва ли. Щом не я изпращат до вкъщи, значи не е толкова обичана.

Зелено.

Всички тръгват. Тази вечер някой е скъсал с някого, момче и момиче току–що са се срещнали и се обичат. Желанието е надделяло, позволили са си една авантюра, плувайки сред хладните чаршафи. Линейка отеква в нощта. Някой се е забавлявал твърде много и вече не се забавлява.



От входната врата на „Касия“ 1130 излязоха няколко души. Още коментираха случката. Едно от момчетата беше с подута устна. След куп безсмислени въпроси полицията си беше отишла. Единствената, която знаеше нещо (някоя си Франческа), се беше изнизала отдавна, отнасяйки със себе си своята изпразнена чанта и имената на всички виновници.

Сред всеобщия хаос Паломби и Даниела избягаха, а Баби загуби сестра си. В замяна на това намери чифт къси панталонки и горнище на анцуг.

— Брей, стои ти страхотно!

— Кико, как може да ти е до шеги?! — Двамата излязоха на улицата. — Загубих Даниела, съсипах роклята си Valentino… И ако майка ми ме хване, че се прибирам с мокра глава, лошо ми се пише.

Ръкавите на анцуга покриваха малките й ръце. Баби ги нави нагоре и ги издърпа до лактите, но те отново пропълзяха надолу.

— Ето го, той е! — Скело подаде глава иззад контейнерите за боклук и посочи към Кико Брандели.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Чух го с ушите си.

Степ позна момичето, което вървеше до тоя изрод, и се усмихна:

— Да кажем на другите.

Баби и Кико завиха в една тясна уличка.