— А ти защо не се намеси, когато оня простак ме заливаше с душа?

— Въобще не съм разбрал. Точно тогава бях оттатък, да повикам полиция.

— А, ти си бил значи…

— Ами ситуацията излезе извън контрол, всички се биеха… Видя ли на Андреа Маринели как му разбиха устата?

— Да, горкият…

— „Горкият“?! Той точно това искаше, какво си мислиш! Сега има да се хвали… Сам срещу всички, героят на вечерта! Познавам го по-добре от себе си. Ето я.

Спряха пред една кола. Светлините й примигнаха и заключалките се вдигнаха нагоре. Беше най-обикновена, за разлика от беемвето до нея.

Кико отвори вратата. Баби погледна дървената облицовка, кожените седалки.

— Харесва ли ти?

— Много!

— Взех я заради теб. Знаех, че ще те изпратя тази вечер.

— Наистина ли?

— Разбира се! Всичко беше организирано. Дори простаците аз ги поканих. Цялата бъркотия беше само за да можем да останем насаме.

— Е, историята с душа можеше да ми я спестиш!

Кико се засмя и затвори вратата, после заобиколи и седна зад волана. Мощният двигател запали веднага. Един капак в центъра на таблото се повдигна и на мястото му се показа скъп CD плеър. Музиката се разнесе със съвършено балансирани ниски и високи регистри.

Колата тръгна безшумно.

— В крайна сметка беше забавно. Добре че дойдоха тия.

— Не вярвам Роберта да е на същото мнение. — Баби сложи чантата в краката си. — Обърнаха апартамента с главата надолу.

— Голяма работа! Ще почистят диваните, ще изперат пердетата…

Силен трясък дрезгав, железен — взриви хармоничната обстановка в купето.

— Какво става? — Брандели погледна в страничното огледало. Неочаквано там се появи ухилената физиономия на Луконе. Зад него Хук се изправи върху мотора и пак ритна колата.

— Това са те!

Кико натисна газта и се понесе напред, но мотоциклетите веднага набраха скорост и не се отлепиха от него. Баби се обърна притеснена назад. Всички бяха там: Бъни, Поло, Сицилианеца… Степ. Коженото му яке се издуваше и откриваше голите му гърди.

— Кико, давай по-бързо, страх ме е!

Спуснаха се по „Касия“, моторите ги следваха неотклонно от двете страни. По едно време Бъни засили, Поло изпъна крак и с точен ритник счупи задния стоп. Сицилианеца се прицели в задната лява врата и я одра цялата.

— Мамка му, направиха колата на кайма!

— Не спирай, че и теб ще направят на кайма.

Той натисна бутона на автоматичния прозорец и го отвори наполовина:

— Ей, чакайте бе! — закрещя през пролуката. — Тая кола е на баща ми!

Една тлъста храчка се залепи на бузата му.

— Еха-а-а! Улучих! Сто точки! — Поло вдигна ръце към небето в знак на победа.

Кико си обърса лицето, а Баби погледна Поло с отвращение и натисна бутона, за да затвори прозореца.

— Карай към центъра, там сигурно има полиция.

Чу се шум на одрана ламарина и счупени фарове. Тогава, обзет от неочакван гняв, Кико рязко изви волана. Колата поднесе и удари моторите. Сицилианеца се хвърли наляво и се озова в насрещната лента, която за щастие беше празна. Бъни наби спирачки и успя да се задържи на пътя. Кико се разсмя истерично.

— Значи искаш война? Така да бъде! Ще ви избия до крак! — Пак завъртя рязко волана и колата поднесе надясно. Баби се вкопчи в дръжката на вратата.

Степ направи широк завой, изнесе се и почти закова на място, после се върна плавно в средата на пътя. Кико погледна в огледалото.

— Уплашихте се, а? Добре! Гледайте сега какво става! — Наби рязко спирачка и Скело, който караше точно зад него, се блъсна в бронята. Кико потегли отново и момчетата се разпръснаха от страх да не ги премаже.

Няколко души наобиколиха ранения си приятел, който лежеше проснат на паважа.

— Мръсно копеле! — Скело стана, панталонът му беше охлузен. — Гледай какво ми направи!

— Нищо ти няма! Голям късмет извади, че както полетя… Само си си обелил коляното.

— На кой му пука за коляното! Това лайно ми съсипа дънките Levi’s, чисто нови бяха, оня ден си ги купих.

Всички се разсмяха успокоени — дори в такъв момент Скело не губеше чувството си за хумор.

Степ погледна към беемвето, което се отдалечаваше към „Корсо Франча“.

— Страхотно! Начуках им го! — Той барабанеше щастливо с ръце по волана. Отново хвърли поглед в огледалото. Отзад нямаше никой. — Успях! Успях! — завика той и подскочи върху седалката. После се сети, че Баби е до него. — Как си? — Лицето му стана сериозно.

— Добре съм. Искам да се прибирам.

Кико зави надясно и се спусна по нанадолнището. Спря за миг на стопа, после продължи по моста Милвио. Погледна я крадешком: мократа й коса се спускаше по раменете, сините й очи гледаха право напред.

— Извинявай за това, което стана. Уплаши ли се?

— Доста.

— Искаш ли да пийнем по едно?

— Не искам.

— Аз обаче трябва да сляза за малко.

— Добре.

Той обърна колата. Приближи се до чешмата пред църквата и се наплиска с вода, като отми и последните остатъци от слюнката на Поло. Наслади се на свежия нощен вятър, но когато отвори очи, се върна в зловещата реалност: погледна колата на баща си…

— Мамка му! — промърмори през зъби и като се правеше на безразличен, я обиколи от всички страни. Фаровете бяха счупени, вратите — надрани, едната дори изкривена… Пресметна наум: „Около два милиона.“ Но беше много-много далеч от истината. Усмихна се насила: — Е, ще трябва да пооправим това-онова…

Не успя да довърши — един тъмносин мотор със загасени фарове спря на крачка от него. Кико направи опит да се обърне, но се озова прострян на предния капак на колата, който веднага хлътна (още половин милион). Степ се стовари отгоре му с цялата си тежест и започна да го удря с юмруци, като се стараеше да го улучи в челюстта.

— Помощ! Помощ!

— И друг път да си държиш устата затворена, червей такъв!

Сега, освен на тенекеджия баща му трябваше да плаща и на зъболекар.

Неочаквано Баби изскочи от колата и заблъска Степ с пластмасовата си чанта.

— Пусни го бе, животно! Остави го на мира!

Степ я блъсна и тя залитна назад, спъна се в тротоара, загуби равновесие и седна на земята. Кико се възползва от този кратък момент, надигна се и като тръсна глава, се помъчи да се върне зад волана, но Степ се оказа по-бърз — блъсна силно вратата и го затисна. Нещастникът изкрещя от болка. Степ го заудря неумолимо, Баби се надигна и закрещя…

В този миг отнякъде се появи колата на семейство Акадо.

— Филипо, погледни! Какво става? Леле, това е Баби, дъщерята на Рафаела!

Филипо закова спирачките и слезе, оставяйки вратата отворена.

Баби хукна към него:

— Разтървете ги, бързо, ще се убият!

Макар че ситуацията не беше точно такава…

Филипо се нахвърли върху Степ, хвана го и го дръпна назад. Освободен от желязната хватка, Кико се вмъкна в колата и изчезна с пълна газ.

Тогава Степ се наведе и рязко оттласна глава назад. Улучи нападателя си право в носа. Очилата на Филипо Акадо отхвръкнаха и се счупиха.

Марина се притече на помощ на мъжа си:

— Престъпник, нещастник! Не се приближавай, да не си посмял да го пипнеш!

Кой ли пък искаше да го пипа?! Госпожа Акадо помогна на мъжа си да се качи в колата, после запали и се отдалечи с известно усилие. Тя почти никога не шофираше, само в изключителни случаи. А този беше точно такъв. Не се случваше често мъжът й да се бие на улицата.



Филипо погледна окървавената си длан и докосна върха на носа си. Прониза го остра болка. Отпусна глава назад и се просълзи: носът му, единственото нещо, което беше наистина съвършено! Сега бразилският хирург щеше да коригира и него.

Марина го погледна притеснено, после завъртя волана надясно. Раменете й следваха завоя.



— Ти си животно, отвращаваш ме! — съскаше Баби. — Нямаш уважение към нищо и никого! Не ме гледай тъпо, виж се какъв си простак!

— Ти пък какво искаш от мен?

— Нищо, какво да искам! Какво може да се иска от едно животно? Току-що наби човек, който може да ти бъде баща!

— Той пръв ме нападна! И аз откъде да знам колко е дърт? Сам си е виновен, защо се бърка!

— А, така ли! Значи ако някой ти се бърка, му разбиваш носа! И очилата му счупи… Знаеш ли, че е престъпление да удряш човек с очила?

— Цял живот я слушам тая глупост! Кой ли я е измислил? — Той възседна мотора си. — Някой очилат страхливец може би. — Включи двигателя и я освети с фара за миг. Баби затвори очи. Фарът се отмести. — Хайде чао.

Тя се озърна — площадът беше съвършено пуст.

— Как така „чао“?!

— Добре тогава, все едно не съм го казал.