— А аз как ще се прибера?

— Откъде да знам! Приятелят ти ’що не те закара?

— Защото ти го наби.

— А, значи пак аз съм виновен.

— Хайде, чакай да се кача.

Тя повдигна крак, но Степ отпусна съединителя и моторът помръдна напред.

Баби го погледна от упор. Степ се извърна.

— Ти какво, да не си ненормален?

— Не, скъпа! Аз съм животно и те отвращавам, как ще се возиш с мен?

Баби презрително замижа и закрачи пеша по улица „Фарнезина“.

— Какво, не съм ли прав? — Степ я последва. — Аз съм животно, а ти се прибираш пеша. Съгласна ли си?

Тя пресече платното, като гледаше право пред себе си. Качи се на тротоара.

— Разбира се, ако ми се извиниш и кажеш, че си сгрешила… Тогава няма проблем, ще те изпратя… — Степ се доближи и я дръпна за анцуга. — Не е толкова трудно, повтаряй след мен: моля те да ми простиш…

Баби го блъсна с лакът и се затича.

— Леле, какви маниери! Какво сега, пеша ли ще се прибираш? А, разбрах: искаш да отслабнеш! Имаш нужда, едва те занесох до банята! Пък и ако ще правим други неща… по-добре е да свалиш някое килце, че няма да издържа на това натоварване. Ти обичаш да си отгоре, нали? Задължително трябва да отслабнеш, иначе ще ме смажеш.

Баби не издържа, грабна някаква бутилка, стърчаща от едно оранжево кошче за боклук, и я запрати по Степ. Мина на сантиметри над него.

От пресечката изскочи един дебелак със стар голф.

— Ей, русичката, искаш ли да те метна до вас?

— А ти искаш ли един в зъбите?

Мъжът погледна хулигана, който неочаквано се вмъкна между тях, и разбра, че вместо чукане ще отнесе някой шамар. Тръгна си, без да каже и дума повече. Тогава Степ изпревари Баби и й пресече пътя:

— Хайде стига глупости, качвай се.

Тя се опита да мине пред него, но той я притисна до стената.

— Казах качвай се! — Притегли я към себе си и Баби уплашено извърна лице. — Хайде идвай, ще те изпратя, иначе ще излезе, че тая вечер съм се скарал с половината свят.

Моторът тръгна гневно и двамата полетяха напред. Ръцете й се озоваха под якето му, развято от вятъра. Кожата му беше хладна, добре очертаните му мускули отвръщаха на всяко движение. Баби затвори очи. Мократа й коса се вееше, сърцето й биеше силно. Запита се дали е само от страх.

Носеха се все по-бързо, минаваха между колите, накланяха се и продължаваха нагоре, нагоре… Мъчително изкачване… и после нищо. Тишина.

— Е, аз мога да изкарам така цялата нощ, знам ли… Мога да измисля и други пози.

Баби отвори очи и разпозна затворените магазини наоколо — същите, които виждаше всеки ден, откакто се преместиха да живеят тук. Слезе от мотора и Степ въздъхна дълбоко:

— Слава Богу! Направо щеше да ми изкараш въздуха!

— Извинявай, страх ме беше, досега не съм се возила…

— Е, винаги има първи път. — Той се усмихна — Надявам се, че…

В този момент един мерцедес закова спирачки до тях. Рафаела слезе почти тичешком.

— Баби?! Колко пъти съм ти казвала да не се возиш така! И защо ти е мокра косата?

— Ами аз…

— Госпожо, чакайте да ви обясня. Аз не исках да я изпращам. Нали? Кажи на майка си, че не исках. Но тя настояваше… Стана така, че кавалерът й… един с беемве, обаче цялото разбито… та той избяга и…

— Как така избяга?

— Ами така, заряза я насред улицата!

— Не е за вярване!

— Нали! Но аз го хванах и му се скарах, не се притеснявайте. Кажи й, Баби. — Той се наведе, да го чуе само тя: — Готино име.

— Здрасти, Баби — намеси се Клаудио.

— Здравей, татко.

Степ поздрави и него:

— Добър вечер.

Забавляваше го това странно семейно събрание. Рафаела обаче никак не беше доволна.

— Защо си в този вид? Къде е роклята ми Valentino?

Баби показа пластмасовата чанта.

— А сестра ти? Къде я остави?

Дани се появи като по команда. Слезе от колата на Паломби.

— Здрасти, мамо… — Не успя да довърши, защото Рафаела тутакси й заши един звучен шамар.

— Колко пъти съм ти казвала да се прибираш със сестра си!

— Ама… не знаеш какво стана. Дойдоха едни навлеци и…

— Мълчи!

— Сега разбирам откъде е тоя твой ужасен характер — прошепна Степ. — Не си виновна ти, наследствено е.

После яхна мотора, подхвърли едно иронично „Довиждане!“ и изчезна в нощта.



По-късно Даниела се извини на сестра си за скъсаната пола.

— Паломби е виновен, той… ме целуна! — Но ентусиазмът й секна веднага, пресечен от втори шамар.

Когато споделя такива неща, човек трябва поне да е сигурен, че родителите му спят.



Рафаела беше толкова нервна, че й трябваше доста време, за да се унесе. Тази нощ мнозина спаха зле, някои се озоваха в болница, други сънуваха кошмари. Между тях беше и Кико Брандели. Какво ли не му хрумна: да остави колата на улицата, да я закара тайно на сервиз, да я бутне в някоя пропаст, да я обяви за открадната… Не, нямаше как да избегне разправията с баща си.

На Роберта също не й се размина. Като се върнаха вкъщи, родителите й установиха някои доста сериозни липси…

Баби се отпусна изтощена в леглото. „За всичко е виновен оня кретен!“ Едва сега си даде сметка, че дори не знае името му.

11.

Неканен слънчев лъч прониза стаята. Пропълзя по леглото, по завивката, по златната й коса, по голите й ръце… и изчезна.

Баби отвори очи. Будилникът още мълчеше. Тя издърпа завивката и се покри до брадичката. Остана още малко така, неподвижна.

Изведнъж часовникът зазвъня досадно и настоятелно. Тя се обърна с нежелание, протегна ръка към шкафчето и го потърси пипнешком. Събори „Сидхарта“ на Хесе, една книга на Юрсенар, зарязана по средата, „Семеен бал“… Изключи алармата и пусна радиото. Беше нагласено на 103.10 мегахерца и астрологът Бранко тъкмо четеше хороскопите за деня:

— Близнаци. Днес не ви очакват сериозни промени. Луната минава през вашия знак. Влиянието й ви прави напрегнати.

„Е да! Татко и без това ми лази по нервите всеки ден, а какво остава сега…“

— Лъв. За тази зодия…

„Кой беше Лъв? Палина? Не, тя е родена през май. Трябва да е Телец или… Риби? Ох, това беше през март.“ Баби притвори очи и се отпусна върху възглавницата.

— Дева…

Нейната зодия! 6 септември…

— … Слънцето и Меркурий се срещат точно през тази декада, а преминаването на Венера през вашия знак ще ви донесе много щастливи моменти, особено ако сте влюбени.

„Влюбени?! Как пък не!“ Изправи се и стъпи на мокета. Дръпна щората. По радиото зазвуча песен на Бой Джордж. В кухнята някой беше направил кафе, ароматът му стигаше чак дотук. Баби се усмихна, после чу шум от съседната стая и се затича към банята, но Даниела се оказа по-бърза и затръшна вратата под носа й.

— Дани, пусни ме да вляза, че е седем и половина… Ще закъснея.

— Няма да стане.

— Хайде де, ще оставя място и за теб. Май шамарите снощи не ти бяха достатъчни!

Даниела отвори вратата и отвърна със злобна гримаса. Измиха се, без да говорят. Сутрин Баби беше непоносима — също като майка си.

— Оня, който те докара от купона… да не би да си падаш по него?

— Ти луда ли си, ако знаеш какво направи… Съсипа колата на Брандели, наби Кико, удари господин Акадо… Животно!

— А на нас ни харесва.

— На кои вас?

— На мен, на Джули, на Джована, на Стефания…

— Защото сте патици! Какво хубаво има в това да биеш хората? — Баби ядосано си насапуниса лицето.

— Той и приятелите му ходят с най-готините момичета и ги сменят когато поискат.

— Аха, представям си за какви момичета става дума!

— Ами… Глория Акадо например сега е с Дарио. Той е приятел на Степ.

— Степ?

— Стефано Манчини. Оня, който те докара. Аз и Джулия му викаме Шест плюс.

— Знаеш ли колко ме интересува…

Баби се върна в стаята да се облече. Униформата й беше приготвена от вечерта. Нахлузи синята блузка, после полата. Обу си обувките, като ги изви настрани, за да се разширят, и заситни към кухнята.

„Степ… Какво идиотско име! Но пък му приляга.“

— Добро утро. — Тя целуна майка си по бузата, вдишвайки аромата на крем Revlon.

— Здравей, скъпа.

Рафаела пиеше черно кафе без захар. Очите й, още сънени, не бяха привикнали към светлината, затова всичко тънеше в полумрак.

Баби си сипа кафе, после мляко и накрая пусна вътре две хапчета подсладител Ermesetas — най-хубавия. Даниела си сипа кафе, после мляко и си сложи тръстикова захар. Всеки с навиците си.