Силвия Феста започна с най-лесната част на превода, като непрестанно заекваше. Не можа да познае никой от глаголите, дори не се доближи до значението им. На практика призна, че е преписала домашното. После разказа една нелепа история за майка си, която в този момент не се чувствала добре. Странно, но все пак успя да изреди без грешка формите на едно съществително от трето склонение, в среден род, множествено число.

Палина изпълни няма сцена. Падна й се най-сложната част от упражнението. Прочете я бързо, не сбърка нито едно ударение. После спря. Опита се да преведе първото изречение, обаче оплете нещата заради един винителен падеж, сложен не където трябва. Баби надникна в тетрадката на зубрачката и докато Джачи разсеяно зяпаше през прозореца, зашепна точния превод на откъса. Палина повтори всичко след нея. Най-лошото мина.

— Много добре, Ломбарди. Я ми преведи още малко оттук… до habendam.

Палина се почувства наистина зле, но за щастие Джачи пак се зазяпа навън. И точно когато Баби залегна над чина, за да подскаже на приятелката си, учителката бавно се обърна.

— А, чудесно! Имаме едно подготвено момиче в този клас! Джервази, щом знаеш толкова, ела да преведеш по-нататък.

— Госпожо, извинете, аз съм виновна — намеси се Палина.

— Аз я помолих да ми подскаже.

— Много благородно от твоя страна, Ломбарди, оценявам това. Но сега искам да чуя Джервази.

Баби не помръдна от мястото си.

— Не съм подготвена, госпожо.

— Излез на дъската.

— За какво да излизам, като пак същото ще ви кажа! Не съм подготвена! Нямах време да си науча.

— Тогава ще ти пиша нула, става ли?

— Ами да, почти колкото на Катинели, когато не си дава домашното.

Всички в класа се разсмяха. Джачи удари с длан по дневника.

— Тишина! Джервази, донеси си бележника. Ще ти напиша забележка.

Баби се подчини. Джачи нервно надраска нещо в бележника й, после го затвори и й го върна.

— И утре го искам подписан!

„Ха, голяма работа! В живота има къде-къде по-страшни неща!“ — помисли си Баби, но този път замълча.

Силвия Феста — три минус. То и това й беше много. Падина си седна с една хубава двойка, а Джанети едва върза тройката.

Баби отгърна тефтера си. На последната страница, срещу списъка на класа, отбелязваше всички изпитани. Сложи последните точки срещу имената на Джанети, Ломбарди и Феста. После драсна една точица и до своето име.

Някой й подхвърли прилежно сгънато листче:

„Супер си, най-яката приятелка!

П.“

Веднага разбра коя е тази П. Обърна се и я погледна. После се сети за забележката:

„Уважаема госпожо Джервази, дъщеря Ви идва в час по латински абсолютно неподготвена и ми отговаря по нахален начин. Искам да Ви уведомя за поведението й.

Сърдечни поздрави, А. Джачи“

Тая Джачи беше наистина гадна!

14.

Немската овчарка тичаше по плажа, едва докосвайки пясъка. Задмина Степ, който току-що й беше подхвърлил пръчка. Захапа я във въздуха и се понесе отново, като отскачаше и набираше скорост. Донесе пръчката, а после легна и положи глава върху предните си лапи.

Степ се престори, че замахва надясно. Кучето скочи, но после разбра. Той отново замахна и накрая хвърли пръчката във водата. Овчарката полетя, хвърли се срещу вълните без колебание и заплува с високо вдигната глава.

Стопанинът й седна на брега. Беше прекрасен ден. Наоколо нямаше жива душа. И изведнъж — силен шум. Светлина. Кучето изчезна заедно с морето, хълмовете и пясъка.

— Какво става, мамка му? — Той се обърна в леглото и покри лицето си с възглавницата.

Поло вдигна щората и отвори прозореца.

— Леле, каква воня! Дръж, донесох ти сандвичи. — И подхвърли зелената торбичка към леглото.

— Кой ти отвори, Мария ли?

— Аха. Сега ти прави кафе.

— Колко е часът?

— Десет.

— Идиот, защо не ме остави да се наспя? — Степ отиде в банята. Вдигна капака на тоалетната, който се удари в плочките с рязък звук.

Междувременно Поло отвори новия брой на „Кориере дело спорт“ и подвикна високо:

— Трябва да дойдеш с мен за мотора от Серджо, готов е! Ей, видя ли, че „Лацио“ са купили защитника на „Лече“?

Степ пусна водата. Върна се в спалнята и надникна в пакета със сандвичите.

— Простено ти е само защото донесе това.

После отиде в кухнята, следван от Поло. Кафеварката още изпускаше пара. До нея имаше топло мляко в малка каничка и друго — студено, пълномаслено — в синя картонена опаковка.

Домашната помощница беше дребна женица, попрехвърлила петдесетте. Подаде глава от съседната стаичка, където току-що беше свършила с гладенето, и Степ й посочи госта:

— Мария, тоя виждаш ли го? Каквото и да става, не го пускай у нас преди единайсет!

Тя замънка притеснено:

— Ами… казах му аз, че още спите, а той знаете ли какво отговори? Че ако не му отворя, ще разбие вратата.

Степ се обърна към Поло:

— Така ли й каза? Позволяваш си да плашиш Мария?! Сърди се на себе си! — Той сграбчи дебелия му врат, навря го под мишницата си и го стисна. С другата ръка вдигна каничката с горещото мляко и я доближи до лицето му.

Поло закрещя театрално:

— А-а-а-а, пари! Копеле, стига бе…

— И мръсни думи си позволяваш да ми говориш? Веднага да се извиниш на Мария!

— Извинявам се! Извинявам се!

Жената се почувства виновна.

— Степ, оставете го. Аз не съм го разбрала. Май не каза, че ще разбие вратата, а че пак ще намине. Сега си спомних.

Момчетата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Нищо де, и без това трябваше да му дам урок. Бас държа, че повече няма да прави така.

Мария сведе очи към Поло. Опита се да му каже без думи, че не е искала да се стига дотам… После взе току–що изгладените дрехи и ги отнесе в другата стая. „Трябва да внимавам какво говоря“ — помисли си. Не искаше някой да страда заради нея.

Степ я изпрати с поглед и се скара на Поло:

— Ти да не си откачил, защо ми тероризираш прислужницата?

— Ами като не иска да ми отвори…

— Като не иска, ще я помолиш! Следващия път ще ти опърля мутрата.

— Тогава ми дай ключ.

— Да бе! Та да опразниш къщата, докато ме няма.

— Ти сериозно ли?! Никога не бих го направил!

— Аз откъде да знам!

— Копеле мръсно, върни си ми сандвичите тогава!

Степ се усмихна и демонстративно захапа единия. Наля си кафе, добави му топло мляко и накрая малко студено.

— Ти ще пиеш ли кафе?

— Ще пия — отвърна Поло, който се правеше на обиден.

— Хайде, ще си ударя един душ и отиваме за мотора.

— Обаче има малък проблем… Не ми достигат триста хилядарки.

— Е как така не ти достигат… след всичко, което прибра оня ден?

— Имах дългове. Платих в магазина, в химическото чистене, имах да връщам и на Фурио, оня от тотото.

— Защо играеш черно тото, като нямаш пари?

— Ами точно затова, за да имам! Както и да е, бях си оставил двеста хиляди за мотора, но Серджо се обади и каза, че се наложило да оправи и другото бутало, и накладките, и всичко останало. Плюс смяна на маслото и някакви други неща. Общо половин милион. Мамка му, трябва ми тоя мотор! Довечера съм на състезание и ще изкарам поне сто хилядарки. Ти ще идваш ли?

— Не знам. Нека първо да ти намерим пари.

— Да. Иначе съм за никъде.

Степ отиде в стаята на брат си. Пребърка няколко сака, обърна няколко чекмеджета, отвори шкафчето до леглото. Поло го наблюдаваше, изпълнен с надежда.

— Ти какво стърчиш там? Ела и ми помогни!

Нямаше нужда от втора покана.

— Ей, тоя твой брат бил много предпазлив бе! — Гостът измъкна изпод леглото кутия презервативи Settebelle.

— Аха, толкова е предпазлив, че и стотинка не е оставил!

— Е, прав е, малко ли сме го крали… — Поло мушна три презерватива в джоба си. Въпреки всичко си оставаше оптимист.

Надникнаха в още няколко възможни скривалища. Нищо.

— Ами Мария? Не можеш ли да поискаш от нея?

— Само това остава! Още й дължа пари за вестниците от миналата седмица.

— Степ, проблемът е сериозен. Какво ще правим?

— Дай да помислим. Сицилианеца и другите са по-зле и от нас, майка ми я няма…

— Къде е?

— На Канарските острови… или на Сейшелските… Знам ли. И да беше тук, нямаше да ми даде.

Поло кимна, отлично знаеше какви са отношенията му с нея.

— А баща ти?