— С твоите пари…

— Един дойде при мен и ми вика: „К’во става, тръгваш ли вече? Нали не ми се сърдиш, аз само така… се шегувах!“ Схващаш ли, той е бил!

— Каза ли на Поло?

— Да бе, да! Та да набие и него!

— Какво толкова, те тия все раздават правосъдие, на всичко отгоре допускат и грешки. По-страшното е, че на теб това явно ти е харесало.

Потичаха малко, без да говорят.

— Не знам дали ми хареса — продума Палина. — Знам само, че беше нещо ново за мен. За пръв път се чувствах спокойна и… сигурна. Поло наби оня само, за да ме защити.

— А, така ли? Ами много хубаво. А от самия него кой ще те защити?

— Много си досадна. Какво, ти ли смяташ да ме защитиш?

Пред павилиона дузина фотографи чакаха да излезе някой. Баби и Палина минаха покрай тях, без да спират. Този павилион беше предоставен от Градския съвет за болните от СПИН. Днес предстоеше откриването.

— Ето я! Ето я!

Фотографите се струпаха около оградата. Една повехнала американска кинозвезда излезе на улицата, като святкаше с прочутите си виолетови очи. Фотоапаратите защракаха в хор и дамата показа ослепителната си усмивка. Можеше да си го позволи, отдавна беше спряла пиенето и дори проблемите с кръста й май бяха отшумели. Баби се обърна, за да я види отново. Спомни си филма за четирите сестри, много й беше харесал.

— Коя е тая? — попита Палина.

— Как коя, не я ли позна? Еми от „Малки жени“!

— Не съм го гледала.

— Не си го гледала?! Ами ти затова си такава! Липсват ти основни етапи в живота! Все едно да кажеш, че не си гледала „Времето на ябълките“.

— И него не съм.

Баби я погледна смаяно и Палина се разсмя.

— Стига бе, естествено, че съм го гледала! Обаче предпочитам да живея, вместо да гледам филми!

— Е, да. Защото кой идиот ще тръгне да прави филм за Палина, дето излизала с Поло! И кой идиот ще седне да го гледа…

— Аз и ти!

— Забрави! Аз тоя тип не искам да го виждам!

— Тогава и мен няма да виждаш, защото с Поло вече сме гаджета.

Баби спря насред улицата.

— Кажи, че се шегуваш!

Палина й направи знак да я последва:

— Хайде, давай! Знам, че се радваш за мен, но не искаш да си признаеш.

— Ама той ти открадна парите!

— Много важно! Заведе ме на обяд!

— С твоите пари!

— И по-добре! Обикновено като излезеш с някое момче и то те заведе на пицария, после се чувстваш длъжна да го целунеш. В моя случай беше свободен избор!

Баби я настигна.

— Каза ли на Дема?

— Разбира се, че не.

— Трябва да му кажеш!

— „Трябва, трябва!“ Ще му кажа, когато реша.

— Не, кажи му веднага! Ако го чуе от друг, ще му стане много гадно. Той е влюбен в теб.

— Глупости, няма такова нещо.

— Така е и ти го знаеш. Като се прибереш, веднага му се обади.

— Ако искам, ще му се обадя. Ако не — няма.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, радвам се, че леля донесе само един уокмен, защото ти изобщо не заслужаваш!

Баби затича по-бързо. Палина стисна зъби и реши да не се предава.

— Ако ми трябва уокмен, Поло ще ми подари.

— Естествено, като го открадне от мен!

Палина се разсмя.

— Хайде стига, не искам да се караме. Ти не знаеш нищо за него… Няма пари, баща му е гадняр… Не му е лесно. А иначе е много як, с мен се държи адски мило.

— И не ти пука как се държи с другите?

— Ще се поправи.

— Ще видим.

— Ето така ми харесваш! — Палина се усмихна. — Обещавам ти: като се върна вкъщи, ще се обадя на Дема.

Стигнаха до детската площадка. По пързалките се спускаха кресливи хлапета, загрижени майки ги наблюдаваха, готови да им се притекат на помощ. Едно високо русо момче правеше упражнения на висилката. Беше Марко. До него стърчеше момиче.

— Баби!

Не се бяха виждали от осем месеца. Баби се изчерви, стана й неудобно. Странно, този път сърцето й не се разтуптя.

— Как си? — Той я целуна по бузата.

— Добре, а ти?

— Супер! Запознай се с Джорджа.

Тя й подаде ръка. И Палина я поздрави, но си личеше, че би предпочела да избегне тази среща.

Марко забърбори, както обикновено. „Търсих те по телефона… Никога не се обаждаш… Видях една твоя приятелка… Иначе какво правиш? О, вярно, тая година си на матура… Гледай да се подготвиш добре…“ Баби не го слушаше. Спомни си всички онези моменти, които бяха прекарали заедно. Любовта, разочарованието, сълзите. Видя й се напълнял. Косата му беше мръсна, дори оредяла. И какъв умрял поглед… Липсваше му живец. Как е възможно да е харесвала тоя тъпак? Ами гаджето му — за нищо не става! Говориха пет минути, но вълшебният мост беше рухнал. Къде отиде всичко, което съществуваше между тях?

Баби хукна отново по улицата, включи уокмена, усили звука докрай и подаде слушалките на Палина. Заслужи си ги, нали точно тя я спаси.

20.

Една година по-рано.

— Баби, Баби!

Даниела пристъпваше нетърпеливо пред вратата на банята, но Баби не я чуваше. Стоеше под душа, а радиото в банята гърмеше с пълна сила. Накрая спря водата, протегна ръка и намали звука.

— Какво има?

— Е-е-е, от един час ти чукам! Палина те търси по телефона!

— Кажи й, че ще й звънна след малко.

— Ама много спешно било.

— Ох, добре. Ще ми донесеш ли телефона?

— Ето го.

Баби открехна вратата. Даниела беше там със слушалката в ръка.

— И по-бързо, че чакам Джулия да се обади.

— Ало? Аз съм. Какво толкова спешно има?

— Нищо, просто исках да те чуя. Какво правиш?

— Къпя се. Не знам как го правиш, но ми се обаждаш винаги, когато вляза под душа.

— Нямаше ли да излизаш с Марко?

— Не, тази вечер ще ходи у някакъв негов приятел да учи. След два дни има изпит по биология.

Палина реши да не й казва…

— Добре, тогава ще мина да те взема след десет минути.

Баби придърпа една малка кърпа и започна да си бърше косата.

— Не мога сега.

— Хайде де, ще отидем да хапнем по една пица.

— Ами ако Марко се обади?

— Ще се върнем рано!

Баби се опита да възрази, но оправданията й не свършиха работа и след малко седеше на веспата зад Палина, която слаломираше сред нощния трафик. Завиха надясно по „Понте Милвио“.

— Къде тръгна, не отиваме ли в „Бафето“?

— Станала си много досадна! Вечно ходиш в „Бафето“ и всеки път с Марко… Време е за промяна!

— Аз държа на него!

— Как може да държиш на него, като сте заедно само от пет месеца?

— Това е първата ми дълга връзка.

„Да, първата й дълга връзка — и точно с това лайно“ — помисли си Палина. Превключи на трета, излезе на площад „Мадзини“ и пое с пълна скорост по третата пресечка, където беше „Нуова Фиорентина“. Фабио, синът на собственика, стърчеше на прага. Поздрави ги, беше им приятел. Всъщност имаше слабост към Баби, макар че не си го признаваше. Настани ги на една маса близо до касата, оттам се виждаше цялото заведение. Един келнер веднага донесе меню, но Палина вече знаеше какво ще поръча.

— Тук правят приказно калцоне!

Баби искаше нещо по-диетично, но Палина не й даде възможност да си избере:

— Значи два пъти калцоне и две средни бири. Тази вечер празнуваме!

— Какво празнуваме?

— Ами… откога не сме излизали само двете.

Така си беше. Палина бръкна в джоба на якето си и извади едно малко гребенче с кристали и сърчица от цветен камък. Наведе глава и косата й се изсипа като водопад. Прибра я на една страна и заби гребенчето. Баби й се усмихна.

— Много е хубаво това гребенче. Отива ти.

— Нали? Купих го от „Брусколи“.

— Може ли и аз да си взема? Имах едно подобно, но го загубих.

— Разбира се, свикнала съм да ме копират. Аз прокарвам модни тенденции! По магазините ми дават всичко без пари, само и само да го нося! Но вече реших: от утре ще им искам процент!

Разсмяха се. В този момент пристигнаха бирите. Палина вдигна своята и я чукна силно в халбата на Баби. Капки пяна се пръснаха по покривката.

— За нашата свобода!

— Временна! — поправи я Баби и отвори една опаковка гризини. После огледа заведението.

Няколко момчета бъбреха на висок глас и дъвчеха пица с домати. До тях свенливи момичета бодяха с вилици панирани маслини. Една госпожа поглъщаше различни пържени меса, докато съпругът й похапваше сотирани зеленчуци. Млада двойка говореше весело, чакаше да й сервират. Тя имаше тъмна, не много дълга коса. Той й наливаше вино, изглеждаше някак познат… Един келнер мина наблизо и тя го попита какво става с пиците. Тогава Баби успя да види лицето на кавалера й. Беше Марко.