— Няма, не се притеснявайте.

Разговорът приключи и Даниела дотича, готова пак да се лепне за телефона.

— Тоя път ти се размина, а?

— А, размина се на Палина, аз какво общо имам…

Направи си чай от лайка и ето я на дивана. Включи телевизора. Даниела, естествено, веднага се обади на Паломби. Разказа му за Палина, за майка й, за блъфа на Баби и много други неща, които явно й бяха забавни. На екрана обаче вървеше нещо много по-драматично. Марлон Брандо. Трансформацията на един пропаднал боксьор. Любовта му към Еди, това никога неизпитвано чувство… Младият му приятел, който избива всичките си гълъби. Отец Бари и силата на религията, която го кара да продължи. И накрая последната сцена, когато Тери — окървавен и останал без сили — пристъпва, олюлява се и влиза в хангара пред тълпа от работници. Най-после свободни! Край на престъпния пристанищен синдикат! Музиката на Бърнстейн затихваше с финалните надписи. От коридора прииждаше веселият глас на Даниела. Любовни думи се смесваха със свеж момичешки смях. Баби изключи телевизора и се отправи към стаята си.

— Лека нощ, Дани.

Изми си зъбите, сложи на стола униформата си за следващия ден и се пъхна в леглото. Произнесе една бърза молитва, угаси лампата и се помъчи да заспи. „Ами ако утре Палина отиде директно на училище? Тя е способна на всичко! Ще прекара нощта при Поло, а майка й ще дойде да я търси тук! Да й се не види на тая Палина!“

Стана и пак се облече. Влезе при сестра си и взе сините й маратонки Superga.

— Отивам да кажа на Палина! — информира я пътьом.

— Отиваш в „Оранжерията“? Искам и аз!

— Каква оранжерия, отивам на „Олимпика“.

— Да де. Казва се „Оранжерията“.

— И защо?

— Заради цветята край пътя… дето ги оставят за умрелите.

Баби прокара длан по челото си:

— Само това оставаше… „Оранжерия“!

Грабна якето си и тръгна.

— Моля те, Баби, моля те, моля те, моля те, вземи ме и мен!

— Да не съм луда! Представям си — ти, аз и Палина, трите заедно обикаляме „Оранжерията“! Може да се включим и в гонката, а?

— Стига да си сложим колан и някой да ни избере! Хайде, вземи моя, давам ти го! Представяш ли си какво е да си camimilla!

Баби за миг си представи, че е Тери Малой — пропадналия боксьор, който се бори за правата на пристанищните работници. Ами нейното свещено право на сън? Тери поне го правеше за справедлива кауза — а тя за какво отиваше там? За да каже на Палина да се прибере преди седем? Да, тя отиваше там най-вече заради приятелката си. Или поне й се искаше да е така.

23.

От двете страни на широката улица имаше хора, които говореха помежду си. Няколко изрусени момчета с американски тениски пиеха бира. Малко по-нататък, до един фолксваген костенурка, друга групичка си подаваше джойнт. Дългокос младеж с щастливо отнесен поглед подгряваше нещо с малка запалка. Всички бяха дошли, за да гледат състезанието. Винаги те — неспособни зрители и в живота.

Баби се изкачи по наклона с веспата и като стигна горе, онемя от почуда. Гледката, която се разкриваше оттам, беше зашеметяваща. Мотори, прелитащи с рев. Подивели клаксони. Цветни фарове, осветяващи улицата като дискотека. От няколко джипа Patrol гърмеше рок. Обгърната от този замайващ вихър, Баби се спусна по нанадолнището със съвсем малко газ. Момичета, стегнати във впити дънки, танцуваха чувствено, завладели малкото пространство отпред. На всяка крачка музиката се сменяше: балади на Scorpions и веднага след това — последната песен на Фил Колинс. От един Golden Eagle се носеше неповторимият глас на Мадона. Пред него момиче с къса тениска и пола от стреч стоеше като залепнало за приятеля си. Той се усмихна, тя му отвърна и се повдигна на пръсти, за да го целуне. Езиците им се изстреляха в безумна игра.

Отляво мрежестата ограда беше пробита и пред дупката се бяха струпали момчета. Имаше и каравана, в която се продаваха сандвичи. Баби пристъпи натам. Един мотор 57 прелетя толкова близо до нея, че за малко да я събори. По-нататък я блъсна някакъв с черно кожено яке и обица на ухото. Изглежда много бързаше.

— Ей, гледай къде ходиш!

Тя се извини. Запита се какво изобщо прави тук. По едно време видя Глория Акадо — седеше на земята върху нечие джинсово яке. До нея беше приятелят й Дарио.

— Здрасти, Глория.

— О, Баби! Как си? Познаваш ли Дарио?

Поздравиха се с усмивка.

— Виж… съжалявам за това, което се случи с баща ти…

— На мен не ми дреме. Така му се пада. Все се меси, все той да каже последната дума! Най-после някой да го постави на място!

Дарио запали цигара.

— Права е, даже можеш да благодариш на Степ от мое име. Знаеш ли, че оня не ме пуска да влизам у тях? — Той подаде цигарата на Глория. — И аз бих му треснал една глава, ама представям си какво щеше да стане.

— А ти какво, ходиш ли вече със Степ? — поинтересува се Глория и засмука цигарата.

— Аз?! Да не съм луда! Хайде, тръгвам си, трябва да намеря Палина.

„Ама че идиоти!“ — Баби продължи да върви. По едно време видя Поло — беше приседнал на един мотор и си приказваше с някакво момиче, застанало между краката му. Синя шапка с надпис NY отпред, черна коса, събрана на конска опашка, яке с бели пластифицирани ръкави — изглеждаше като типична американка. Само двойният колан Camomilla и маратонките Superga подсказваха, че е местна.

— Ей, Баби, каква изненада! Радвам се, че дойде!

— Аз пък не се радвам и искам да се махна оттук колкото може по-скоро!

— И как се реши да наминеш, нали на „Олимпика“ се събираха само кретени?

— Точно така, и ти си една от тях! Обади се майка ти!

— Вярно ли?! Ти какво й каза?

— Че спиш.

— И върза ли се?

— Аха.

— Слава Богу!

— Утре сутринта ще мине да те вземе, защото трябва да ходите на изследвания. Ще пропуснеш първия час.

— Ура-а-а! Ама… утре първият час е религия, нали? Жалко! Не може ли да ме изследват в петък, когато имаме италиански?

— Ще дойде в седем, така че гледай да се върнеш навреме, разбра ли?

— В колко свършва гонката? — попита Палина, обръщайки се към Поло.

— Още два часа най-много и край. После ще отидем да мушнем по една пица.

Палина грейна възторжено:

— Баби, чу ли? Ела и ти с нас!

— Не мога, трябва да се прибирам.

— Стига де-е-е! Отпусни си душата!

— Защо не останеш, тъкмо и Степ е тук — подкрепи я Поло.

— Той ще се зарадва, като те види.

— Да, но аз няма да се зарадвам! Палина, тръгвам си. Гледай да дойдеш по-рано, че не искам да си имам разправии с майка ти.

— Хей, Поло! — Появи се някакъв дебелак с кубинки на краката.

Поло слезе от мотора и го прегърна сърдечно.

— Здрасти, Чичо, как си?

— Екстра, само малко ме понаболява главата.

— Чакай да те запозная… Това е Палина.

— Здрасти.

— А това е една нейна приятелка… — Поло се помъчи да си спомни името й.

— Баби.

Чичо подаде ръка, беше гореща и потна. „Да му се не види!“ — Баби се опита да се избърше в джинсите си, но Палина забеляза това и се разсмя.

— Какво става? — ухили се Чичо. — Защо се смеете? Казаха ли ти как се блъснах?

— Не.

— Тогава защо се смеете?

— Ами така, защото отдавна не сме се виждали и сега заради нея избягах от къщи. Вече трябва да се прибирам.

— Чакай, чакай да ти кажа как се блъснах…

Баби се примири:

— Добре, кажи ми как си се блъснал.

— Виждаш ли оная рулетка там? Е, точно в нея се блъснах. Бяхме аз, Поло и Сицилианеца.

Поло кимна. Радваше се, че е участвал в това епично събитие.

— И тримата бяхме с веспи, обаче с подсилени двигатели Primavera. Отпред бяха залети с разтопено олово, че иначе са много леки и като дадеш газ, се надигат. Идеята беше да спра последен, знаеш ли я тая игра?

— Не.

— Играе се така: тръгваме и който стигне най-близо до рулетката, печели. Който я докосне, отпада. И значи: Сига даде начало и всички хвръкнахме като ракети. Аз се залепих за мотора — нали така пада съпротивлението. Поло беше точно до мен и както винаги, плюеше като откачен. Той винаги плюе, за да изнерви противника.

Момичетата погледнаха Поло с погнуса. Той се усмихна и виновно разпери ръце.

— На мен обаче не ми пукаше, бях заложил петдесетачка и всички викаха: „Чи-чо… Чи-чо… Чи-чо…“ На последния завой рязко се наклоних. Поло намали, Сицилианеца също. Уплаши се, а?

Поло не отговори.

— Тогава излязох на права отсечка. Те ме настигнаха, бяха с по-бързи мотори. Монтирали си амбреажи с прави зъбци тия гадове, а на мен не ми казали! Бяхме на около шейсет метра от рулетката. Сицилианеца я стигна пръв и… като пружина: так! После Поло: так! Тогава изревах като луд. Продължих да карам и на двайсет метра от рулетката набих спирачка до дъно. Ударих я толкова силно, че тя се скъса. Скъсах стоманено въже, разбираш ли за какво става дума?! Нататък нищо не помня. Ама как само се тресна-а-ах…