— Виж какво, шиши! — отвърна Палина. — Ако нещо те тормози, кажи си.

Мадалена изключи двигателя.

— Работата е там, че носиш колан camomilla, а нямаш право на това!

— И кой казва, че нямам?

— Тогава защо не участваш в състезанието?

— Защото моят човек не се състезава. — Тя се обърна към дебеличкото момиче: — Не знаеш ли, че съм с Поло?

Нарочно го каза. Знаеше, че и тя си пада по него.

— Ами тая? — Мадалена посочи към Баби. — Тя пък и колан си няма. Тук няма място за такива! Или участваш, или се махаш!

— Ега ти тъпата кифла! — изсумтя Баби.

— Какво каза?!

— Казах, че си чакам реда. Хайде, дай ми го тоя скапан колан, искам да пробвам и аз! — заяви тя и разтвори якето на Палина.

— Ти майтап ли си правиш?! Имай предвид, че изберат ли те — няма „не искам“! Една случайно беше с колан, ей така, защото й харесвал… и я накараха да участва насила. Ти я знаеш, Джована Бардини от „Е“ клас.

— Тая патица? Щом тя се е справила, значи всеки го може!

Палина й даде колана.

— Само че… не знам дали си забелязала, но оттогава Джована носи само тиранти!

Двете избухнаха в смях. Мадалена и дебеланата изглеждаха отегчени. Баби си сложи колана и го покри малко с якето — по-добре да не предизвиква съдбата.

— Я, колко гот! Сега и аз съм camomolla.

Един тъпак веднага закова мотора си под носа й.

— Хайде, малката! Скачай! — Долната част на тила му беше обръсната и от яката на зеленото му яке с оранжеви маншети се подаваше доста охранен врат.

— Кой, аз ли?! — Баби не вярваше на ушите си.

— Ти ами, кой друг? Хайде, мърдай, че след малко почваме. О, здрасти, Мада.

„Черна точка: приятел на Мадалена!“

— Ами… аз ще тръгвам тогава — отрони Баби.

Палина я прегърна загрижено:

— Виж какво… съжалявам.

— Няма нищо бе, ти пък! Аз сама го поисках.

Междувременно Мадалена си приказваше с тъпака:

— И аз бих дошла, но вече участвах със Степ.

— Да, видях те. Много те бива!

Баби се качи с усилие и разкопча колана си. Онзи го пое, сложи си го на кръста и й подаде краищата, които едва се срещнаха на последната дупка. „На всичко отгоре ми се падна дебел!“

Мадалена го потупа по якето:

— Хайде, дай всичко от себе си! — После се усмихна на Баби: — Ще видиш колко е забавно! Данило е адски бърз на едно колело!

„Данило! Ето значи какво предказваше ябълката! Д като Данило! Или още по-лошо — като destino9…“ Едва успя да мерне в далечината Палина, която й махаше на прощаване. Моторът потегли и спря, като се закова върху предното колело. Баби се понесе назад и залепна за гърба на Данило.

— Спокойно, малката.

„Ужас! — помисли си Баби. — Спокойно, малката. Сигурно сънувам кошмар! А и тоя колан така ме стяга… Аз Camomilla не съм слагала никога, дори когато бяха на мода…“

Едно момче с превръзка на окото удари спирачки отляво. Хук. Беше го виждала на площад „Еуклиде“. Зад него седеше къдравелка с твърде ярко червило. Поздрави я, но Баби не отговори. Устата й беше пресъхнала. Обърна се на другата страна, където спря дългокос красавец. Резервоарът на мотоциклета му беше изрисуван: имаше залез с голямо слънце в средата, вълни на плажа… „Тоя сигурно се занимава със сърф.“ Отдолу личеше надпис. „Бале…“ Баби се наведе напред, но не можа да прочете повече от това — буквите бяха скрити под обувката му.

Момчето извади от джоба си сгъната хартийка, стъпи на крака и се наведе над огледалото. Дръпна го нагоре и в него блесна луната. Сега се виждаше целият надпис. „Балетиста.“ Ама разбира се, чувала беше за него. Разправяха, че се дрогира. Балетиста обърна хартията върху огледалото и то се покри с бял прашец. После извади навита банкнота от десет хиляди лири, поднесе я към прашеца и смръкна.

Луната отново блесна в малкото стъкълце, но сега беше някак по-жива и замечтана. Той прокара пръст по отражението, събра последните прашинки от това изкуствено щастие и ги втри във венците си. Усмихна се, запали си цигара.

„Така не може! — помисли си Баби. — Ами ако го спрат полицаи? Макар че какви полицаи в Оранжерията? Може да се дрогира и да кара със сто и петдесет километра в час, а зад гърба му… Ужас, какво правя тук?! Да й се не види на тая Палина!“ — Доплака й се.

Степ току-що беше прибрал своите двеста хиляди лири, когато Поло го сръга с лакът:

— Копеле, виж кой е там! Оная с Данило не е ли приятелката на Палина?

— Вярно бе! — Степ размаха шала. — Баби! Ей, Баби!

— Моля те, Степ, свали ме оттук — прошепна тя почти на себе си. — Помогни ми! Степ…

Вдигна ръката си, за да му махне да се приближи, но точно в този момент Сига наду свирката и публиката зарева. Моторите се изправиха и полетяха напред, а Баби се вкопчи в Данило, обзета от ужас.



Озова се с главата надолу, виждаше как асфалтът изтича под нея. Опита се да извика, но нямаше глас. Коланът се впиваше в корема й, повдигаше й се, имаше чувството, че ще припадне. Предното колело се спусна леко надолу. Данило даде газ и лицето й пак се доближи до асфалта. Леко докосване на спирачката. „Така е по-добре.“ Тълпата вече беше далеч, наоколо цареше тишина — само вятър и рев на двигатели. Ето го Балетиста, беше малко след тях. Хук остана назад.

„Значи Данило води!“ — Зави й се свят. Чу остър шум отдясно. Обърна се — изрисуваният резервоар стърчеше почти вертикално. Рязък удар на спирачки. Предното колело се смъкна твърде бързо. Амортисьорите поеха удара, но Балетиста изпусна волана и машината побесня. Поднесе наляво, после надясно и го хвърли заедно с момичето, завързано за него. След малко твърдостта на асфалта ги раздели. Коланът се скъса и двамата се запремятаха от единия до другия край на пистата.

Моторът, вече свободен, продължаваше буйното си препускане. Накрая се катурна настрани, заби се напред, направи нещо като кълбо и подскочи към небето със запаления си фар. Очерта светеща дъга, падна и се разби, оставяйки след себе си хиляди парчета стомана и цветни стъкла. Тънки искри го придружиха до финала на неговото състезание.

Хук и Данило спряха и тълпата за миг онемя, а после всички наскачаха. Войска от двуколесни машини напредваше с вой към мястото на катастрофата. Балетиста се беше изправил. Влачеше се на един крак, другият беше оголен под скъсаните му дънки. Видима издутина под якето очертаваше изкълченото му рамо. От челото му течеше тъмна кръв и се спускаше към ръба на тениската му Fruit. Героят погледна смазания си мотор, наведе се и погали резервоара.

Всички се струпаха около момичето, което хлипаше силно. Дясната му ръка висеше счупена. Баби се освободи от колана и слезе. Първите й крачки бяха несигурни, едва се държеше на краката си. Смеси се с тълпата. Не познаваше никого.

Чу се ново изсвирване, много по-продължително. „Какво става?“ Всички се разбягаха. Екнаха сирени, появиха се полицейски коли. „Само това липсваше! Къде ми е веспата?“ Наоколо тичаха момичета и момчета, някои викаха, други се блъскаха, трети падаха. „Ето я!“ Видя скутера си само на няколко крачки… и неочаквано някой я спря. Хвана я за косата, блъсна я силно и я събори по очи. Ченге! Баби извика от болка, няколко руси кичура се откъснаха от главата й.

Изведнъж хватката се отпусна, силен ритник в корема прегъна полицая на две и го принуди да изостави плячката си. Степ! Той помогна на Баби да стане, качи я на хондата и потегли с пълна газ.

Една от патрулките го последва.



Минаха без усилие между спрените полицейски мотори. Няколко фотографа, предупредени за акцията, бяха пристигнали да я заснемат на място. Един полицай размахваше палката си. Бляскаха полудели светкавици. Степ изключи фара и полетя към площад „Ирнерио“, а патрулката се понесе след него. „О, не! Това е по-лошо от гонката!“ Завиха наляво по улица „Дел Казалето“.

— Скрий номера!

— Какво?

— Покрий последната цифра от номера!

Баби придвижи крака си назад.

— Не мога!

— За нищо ли не те бива?! Добре, зарежи!

Той ускори и зави надясно. Задното колело се хлъзна и изсвири.

— Спри! — кресна Баби.

— Шегуваш ли се! Ако ни хванат, ще ми конфискуват мотора!

Движеха се със сто и осемдесет, но сирената ги застигаше. Баби си спомни думите на майка си: „Да не си посмяла повече да се возиш с това момче! Гледай го как кара! Опасно е!“ Да, права беше. Майките винаги са прави.

— Спри! Не ми се умира! Вече си представям какво ще прочета утре във вестниците: „Младо момиче загива, преследвано от общинската полиция.“ Спри!

— И как ще прочетеш вестниците, ако умреш?

— Спри ти казах! Страх ме е! Тия може да стрелят!

Тогава той свърна наляво и излезе на един пуст път в полето. Виждаха се няколко вили с високи зидове и една дървена ограда. Моторът спря.

— Слизай. Чакай ме тук и не мърдай. По-късно ще се върна да те взема.

Баби послушно скочи от мотора и Степ потегли с пълна скорост.