Съвсем навреме! Патрулката отново се появи и като свистеше с гумите си, догони малкия червен стоп в далечината.

24.

Поло спря пред бариерата. Палина слезе от мотоциклета и отиде при портиера.

— Извинете, Баби прибра ли се?

Фиоре, полузаспал, в първия миг не можа да я познае.

— А, здравей! Не, няма я Баби! Видях я да излиза с моторетката…

Тя се върна при Поло:

— Това е, нищо повече не може да се направи.

— Не се притеснявай, нали е със Степ. Ще видиш, че след малко ще си дойде. Искаш ли да остана с теб?

— Не, ще се кача горе. Ако стане нещо, може да се обади вкъщи.

Поло включи двигателя. Палина се затича към входа, мина под бариерата и се отдалечи нагоре към сградите, после се обърна. Поло й помаха, тя му изпрати една въздушна целувка и изчезна по стълбите. Повдигна изтривалката и намери ключа.

В коридора се чуваше глас. Беше Дани, говореше по телефона.

— Хей, къде са вашите?

— Ти пък какво правиш тук?

— Отговаряй, къде са?

— Излязоха.

— Добре. Затваряй бързо, телефонът трябва да е свободен.

— Но аз говоря с Андреа! А сестра ми къде е? Излезе да те търси и…

— Затваряй, защото Баби може да се обади. Когато я видях за последно, беше на мотора зад Степ и ги преследваше една полицейска кола.

— Не-е-е! Супер!



Цареше тишина. Ниски сиви облаци се носеха по безлунното небе. Далечна лампа мъждукаше над високия зид на една къща.

Баби пресече улицата. Беше трудно да се върви по този неравен паваж. Направи няколко крачки. Отдалеч се чуваха шумовете на полето. Удари я остра миризма на тор. Лек ветрец люлееше вейките на дърветата. Чувстваше се сама и изгубена, този път истина се страхуваше. „Кой знае какво е станало с онова момиче… Ами Балетиста? Той се изправи, сигурно нищо му няма. Къде ли е Степ сега? Дали се е измъкнал? Не за друго, а защото не ми се иска да вися тук до утре…“

В далечината изцвили кон. Баби тръгна към лампата. Вървеше бавно покрай зида, като внимаваше къде стъпва. „Ами ако има змии? — В ума й изплува стар спомен от учебника по биология: нощем змиите не излизат от дупките си. — Да, но плъховете излизат! Наоколо сигурно гъмжи от плъхове! Те нападат хора и хапят! Не, това са градски легенди… — Спомни си за някой, приятел на някой друг, който бил ухапан от плъх и умрял. — Лепто не-знам какво си. Ужас. Да й се не види на тая Палина!“

Отляво нещо прошумоли. Баби спря. Тишина. Изпука счупен клон. Някой хукна задъхано през шубраците. Обзе я паника. Стоеше неподвижно насред тъмната улица и не знаеше какво да прави.

Тогава в мрака изникна голямо куче, лаят му отекна страховито над пустите хълмове. Баби се обърна и си плю на петите. Подхлъзна се и почти падна на паважа, но продължи да тича. Не виждаше нищо, знаеше само, че кучето е зад нея. Стигна до една ограда, намери пролука, провря едната си ръка, после другата, намери опора и прескочи.

Спаси се на косъм! Кучето тичаше напред-назад и напразно търсеше начин да се добере до нея.

Баби се размърда, беше затънала в нещо топло и меко, което се стичаше бавно по изтръпналите й ръце. Понечи да се измъкне, спъна се и залитна. „Е, по-добре в калта, отколкото в устата на тоя звяр!“ След секунда я блъсна сладникав аромат. Тя подуши дланта си и по гърба й полазиха тръпки.

Тор!



Палина открехна входната врата и я задържа, за да не се затвори. После вдигна изтривалката и върна ключа на уговореното място.

От завоя изскочи един мерцедес 190. Родителите на Баби!

— Дани, бързо! Вашите идват!

Даниела ровеше в хладилника, както винаги в два часа през нощта. Този път остана гладна. Стрелна се към леглото си и замря.

Палина влезе в стаята на Баби. Събу си обувките и ги скри зад пердето, спусна щората и се пъхна под завивките. Сърцето й биеше силно. Ослуша се. Чу рулетката на гаража, която се спускаше. В полумрака видя униформата на стола — Баби я беше приготвила, преди да излезе. „Горката, тоя път наистина нагази в лайната!“ — прошепна Палина.

Идея си нямаше колко е права.

25.

Степ се спускаше бясно по улица „Грегорио VII“. Мина пред магазин Samoto — точно там, откъдето беше купил своята хонда. Прелетя пред Gregory. Асфалтът свърши, нататък имаше само паваж. Ускори, погледна към светофара и се шмугна в тунела. След него влезе патрулката, сирената изрева мощно и звукът се блъсна в заоблените стени. Синята светлина се разпръсна. След секунда Степ изхвръкна навън, наби спирачка, зави надясно и се спусна по булеварда, който вървеше успоредно на Тибър. Даде газ и задмина в слалом две-три коли, после превключи на трета.

Полицейската кола продължаваше да го следва, като поднасяше опасно ту наляво, ту надясно. Пресече кръстовището на червено. Стигне ли до площад „Трилуса“, е спасен! Даде газ и моторът се изстреля напред. Мина на косъм между вратите на две коли. Ченгетата ги изпревариха отдясно и се качиха на тротоара. Степ отново ускори. Престрои се в най-лявото платно и пое по уличката срещу фонтана. Провря се между ниските мраморни колони и чу как патрулката удря спирачки.

„Успях!“ Група младежи се изкачваха бързо по тесния тротоар. Степ се шмугна между тях и излезе от другата страна на булевард „Лунготевере“. Зави наляво и погледна в страничното огледало. Всичко беше спокойно. Включи светлините и пое дълбоко дъх. Пак му се размина, сега оставаше само да се върне за Баби… Реши да заобиколи — този път не искаше да рискува. Баби можеше да почака, беше на сигурно място.



Клаудио отвори хладилника и си наля чаша вода, а жена му отиде да види децата. Винаги ги целуваше за лека нощ — просто, за да е сигурна, че са се прибрали. Тази вечер въобще не смятаха да излизат, но кой знае, най-добре е да провери.

Влезе в първата стая. Протегна ръка към шкафчето, а с другата се опря на стената, после се наведе напред и докосна с устни бузата на Даниела. Спеше. Рафаела се отдалечи на пръсти и затвори вратата. Даниела се обърна полека и напрегна слух.

Палина видя ъгълчето светлина, което бавно се очерта на стената. Сърцето й заби лудо. „И сега, ако ме разкрият, какво ще им кажа?“ Лежеше неподвижно, мъчеше се да не диша. Звънна шум от бижута. „Сигурно е майката на Баби!“ Долови парфюма й. „Аха, тя е!“ Задържа дъха си и получи нежна целувка по бузата. Всички майки са еднакви — грижовни и добри. Но дали и дъщерите си приличат? „Ох, дано!“ В този момент не й се искаше нищо друго, освен да прилича на Баби.

Рафаела оправи завивката, приглади чаршафа и спря. Палина замръзна в очакване. Ето, леко проскърцване — Рафаела се навежда напред. После тихи стъпки, отдалечаващи се по мокета. Светлината от коридора изчезна с последното щракване на вратата.

Тишина. Палина се обърна предпазливо. Вратата беше затворена. „Най-после! А какво беше това накрая?“ В полумрака на стаята очите й веднага намериха отговора: до леглото една до друга стояха пантофките на Баби. Рафаела ги беше подредила така — готови утре да поемат топлите крачета на дъщеря й.

„Дали и майка ми би направила същото? Не. Нямаше да се сети.“ — Понякога вечер Палина лежеше будна и чакаше някой да я целуне за лека нощ. Напразно. Чуваше как стъпките минават покрай вратата й и продължават нататък, а после спалнята се затваря и всички надежди изчезват. Остана неподвижна, усети странна тръпка — това беше обичта й към себе си. „Не, не искам Рафаела да ми е майка. И между другото — кофти парфюм. Прекалено сладникав.“



Степ се появи на черния път. Като стигна до мястото, където беше оставил Баби, удари спирачката и зад него се вдигна облак прах. Наоколо нямаше жива душа. Той натисна клаксона и изключи двигателя. Звукът отекна в полето.

— Баби!

Никакъв отговор. Беше изчезнала.

Изведнъж чу шумолене вдясно. Идваше иззад една пробита ограда.

— Тук съм.

Степ погледна между дъските и в пролуката се показа малка нежна ръка.

— А, ето те! Помислих, че си намерила някой да те закара до вкъщи.

— Да, само дето не съм намерила!

— И какво правиш там? Хайде, идвай.

— Страх ме е.

— От какво?

— От едно голямо куче.

— Няма никакво куче!

— Преди малко беше там.

— Добре, но сега го няма. Значи или излизаш оттам, или си тръгвам и те оставям сама.

— Не мога да изляза.

— Защо не можеш?

— Срам ме е да ти кажа.

— Абе ти в ред ли си? Паля и тръгвам!

— Добре, излизам! Обаче обещай да не се смееш. — Ръцете й се провряха в пролуката, като внимаваха да не се одраскат. Едно приглушено „Ох!“ подсказа, че не са внимавали достатъчно.

Степ се усмихна. Тогава тя се появи над оградата и се спусна от другата й страна.

Фарът на хондата я освети от глава до пети.

— Какво си направила?!

— Прескочих оградата.