— И се овъргаля в калта?

— Де да беше кал… Тор!

Той избухна в смях:

— Тор?! Не е истина!

— Обеща да не се смееш!

— Ей, чакай малко! Какво правиш?

— Какво правя — качвам се!

— С тия дрехи ли ще се качиш на мотора ми?

— Ами какво да направя, да ги съблека ли?

— А, не знам. В тоя вид забрави да те карам. Сериозно говоря! Ако искаш, ще ти дам якето да се покриеш, но махни тия дрехи. Ако не, твоя работа, но няма да те кача.

Баби почервеня от яд. Блъсна го и се скри зад гърба му.

— Обаче само смей да се обърнеш!

— Добре. Кажи, като си готова, за да ти дам якето.

Тя започна да се съблича.

— И не се обръщай!

— Кой се обръща?!

Наведе се да си събуе обувките. В този миг Степ светкавично наклони страничното огледало. Баби се изправи. „Добре. Не се е обърнал.“ В отражението блесна сутиенът й от прозрачна дантела, кожата на ръцете й беше настръхнала.

— Хайде, действай, писна ми да те чакам!

— Почти съм готова.

Разкопча дънките си и ги смъкна до глезените. Гладките й бедра се оголиха, огрени от нощната светлина.

— You can leave your hat on… — затананика Степ, имитирайки гласа на Джо Кокър.

Баби се извърна рязко и очите им се кръстосаха в огледалото.

— Ах ти, копеле мръсно!

— Е, не съм се обърнал, нали?

Тя се освободи бързо от дънките си и скочи на мотора зад него. По раменете му, по шията и гърба му се посипа дъжд от юмручни удари.

— Стига, стига! Какво толкова съм направил? Хвърлих един поглед, но не съм се обръщал, нали? Ей, спри се, защото няма да ти дам якето!

— Ако не ми го дадеш, ще си взема дънките и ще ти ги размажа по лицето, искаш ли да видиш?

— Добре де, хайде, успокой се. Ето, давам ти го.

Баби облече якето и го придърпа надолу. Резултатът не беше окуражаващ — двата й крака останаха голи, виждаше се и ръбът на бикините й.

— Не е зле — отбеляза Степ. — Само трябва да се миеш по-честичко… Иначе дупето ти е много хубаво. Наистина!

Тя замахна да го удари.

В този момент от един храст изскочи кучето и се затича към тях. Степ го заслепи с фара, а Баби изпищя и вдигна нагоре голите си крака. Потеглиха рязко. Първа, втора, трета… Песът ги преследваше, но постепенно изостана, потича още малко и спря.

Хондата препускаше сред влажния студ на полето. Краката на Баби още бяха обвити около кръста на Степ. Той я погали и й подвикна:

— Спасихме се на косъм, а? Иначе язък за хубавите ти крачета…

— Не ме пипай! — просъска Баби и се отдръпна.

Той я погали отново.

— Казах ти да не ме пипаш с тая ръка!

— И с другата ли не може?

— Не знам кое е по-гадно — кучето, което тичаше след мен, или мръсникът, който седи пред мен!

После се загърна в якето му и си помисли: „Ама че студ! Да й се не види на тая Палина!“

Пристигнаха живи и здрави в комплекса. Баби поздрави Фиоре и той вдигна бариерата. Не можа да се сдържи и изгледа хубавите й крака — по негово време нямаше чак толкова къси поли…

— Хайде, благодаря ти за всичко. Ще ти метна якето от прозореца.

— Може да се видим някой път — усмихна се Степ. — Виждам, че разполагаш с интересни аргументи…

— Мръсник.

— Значи ще мина да те взема утре вечер.

— Не мисля, че ще изтрая още една вечер с теб.

— Защо, не ти ли беше забавно?

— Много забавно! Бях camomilla, бягах от полицията, слязох в движение насред полето, спасих се от бясно куче, скочих в оборски тор и накрая останах по гащи!

— Покрита с моето яке.

— А, разбира се. Това го забравих.

— И най-важното е, че всичко това ти се случи с мен.

Усмивката му беше страхотна… Жалко, че имаше толкова гаден характер. За тялото му нищо лошо не можеше да се каже, даже напротив. Баби понечи да си тръгне, но Степ нежно обхвана ръката й и я притегли към себе си.

Косата й беше разрошена, кожата й потръпваше. Очите й — силни, добри… Беше красива. Степ мушна пръсти под якето. Тя се стресна, усети ги да се движат нагоре, нагоре — към закопчалката на сутиена. Тогава бързо посегна назад и го спря.

— Много си смела, много. Значи наистина не те е страх и ще свидетелстваш срещу мен…

Баби кимна:

— Да. — Почти го прошепна.

— Сериозно ли? — Той я целуна по шията няколко пъти. — Заклеваш ли се?

Тя отново кимна и затвори очи. Степ продължаваше да я целува, докосна свежите й бузи, студените й уши, приближи се до розовото ръбче на устните й и те с готовност се разтвориха, но в този момент той се дръпна.

Баби остана неподвижна за миг и отвори очи.

Степ стоеше пред нея с кръстосани ръце. Усмихваше се. Поклати глава:

— Баби, Баби. Не става така. Нали съм мръсник, животно, звяр… Обиждаш, обиждаш, а накрая си готова… Виждаш ли каква си? Не си последователна.

Баби пламна от гняв и започна да го налага с юмруци.

— Знаеш ли какво ми напомняш? — не млъкваше той. — Една червена рибка, която имах като малък. И тя така стоеше с отворена уста, когато й сменях водата, и падаше в мивката… Насила нищо не става, да знаеш! Не може ти да ме биеш, а аз после да те целувам. Е, може би ако обещаеш, че няма да ме натопиш…

— Ще те натопя и още как!

— Не се заричай, човек никога не знае…

Баби се наведе и извади ключа изпод изтривалката. Якето се надигна, откривайки едно хубаво задниче.

— Ей, якето си го искам!

Тя го съблече и го хвърли на земята, а Степ я огледа доволен. „Бива си я, дума да няма. Може би все пак трябва да я целуна.“

— Е, рибке, една целувка за лека нощ?

Стъклената врата се затръшна под носа му. Степ не можа да чуе какво казва Баби, но го прочете по устните й.



Палина включи нощната лампа.

— Ти ли си? Слава Богу, умрях от страх! Ама къде са ти дрехите? Той ли те съблече?!

Баби грабна нощницата си от шкафа.

— Паднах в купчина тор!

— Вярно, че понамирисваш. Да знаеш как се уплаших, като се запремята оня мотор… Отначало си помислих, че си ти. Обаче им натрихме носа на ония кифли! А къде ми е коланът?

— Повече не искам да слушам за тоя колан, ясно ли е? Млъквай или ще те изхвърля навън.

— Няма да смееш.

— Искаш ли да видиш?

Палина прецени, че е по-добре да не рискува.



Степ прескочи оградата и прекоси парка. Приближи се до прозореца, щората беше вдигната. Почука с пръсти по стъклото. Светлото перде се отмести и в полумрака блесна усмихнатото лице на Мадалена.

— Здрасти, какво стана?

— Не питай, погнаха ме ченгета.

— Всичко наред ли е?

— Да, май не ми записаха номера.

— Угаси ли фаровете?

— Естествено.

Мадалена се отмести и Степ влезе в стаята й.

— Тихо. Нашите току-що се върнаха.

Тя заключи вратата, скочи обратно в леглото и се пъхна под чаршафите.

— Бр-р-р, студено!

Усмихна му се. Съблече си нощницата и я пусна на пода. Малките й съвършени гърди светлееха в полумрака.

Степ свали якето си. За миг му се стори, че усеща дъха на полето — малко странен, примесен с парфюм. Легна до нея. Прегърна я силно. Дланите му погалиха гърба и бедрата й, тръгнаха нагоре и се мушнаха между краката й. Мадалена го спря, намери пипнешком касетофона, превъртя някаква касетка и натисна Play. Целуна го страстно. Из стаята се понесоха ниските тонове на 77 sposerô perché10. Ерос нежно пригласяше на въздишките им… После Мадалена се усмихна и почти прошепна сред свежото шумолене на чаршафите:

— Това е един от случаите, в които е много важно човек да знае как да се движи.

— Точно така.

„Без съмнение, това е Жената!“ — помисли си Степ. После изведнъж си спомни за парфюма, който усети по якето си. Caronne. Знаеше чий е. И вече не беше чак толкова сигурен.

26.

Настоятелен звън. Будилникът. Баби въобще не помръдна, затова Палина се измъкна тихичко от леглото и се облече. Приближи се до малката дървена етажерка, закачена на стената. Boy George, Super Tramp, Elton John, Michael Jackson, New Kids of the Block, U2, Duran Duran. Трябваше й нещо наистина специално. „Ето ги там!“ Tear for Fears.

Баби отвори очи, обърна се на възглавницата и легна по корем.

— Добро утро! — усмихна се Палина.

— Колко е часът?

— Седем без пет. Сдобрихме ли се вече?

— Ако ми донесеш кроасан с шоколад от „Лазарески“.