В първия момент не се позна. Очите й бяха толкова усмихнати, а кожата й — толкова сияеща… Вдигна косата си и се вгледа щастливо в този непознат образ на влюбена жена, която се чуди какво да облече тази вечер.



Клаудио и Рафаела отидоха на вечеря, а Баби се вмъкна в стаята на сестра си.

— Аз излизам.

— Къде?

— Във „Витрините“. — Тя извади от чекмеджето няколко пуловера и отвори гардероба. — Къде си сложила оная пола, черната…

— Няма да ти я дам! Как пък не, да изхвърлиш и нея! Хич не си го помисляй.

— Хайде де, така се случи…

— Да, то и тази вечер може така да се случи. Няма да ти я дам! Това е единствената пола, която ми стои добре.

— А иначе знаеш да се фукаш, че сестра ти е camomilla и я има във вестника, нали!

— Това какво общо има?

— И ти ще ме помолиш за нещо.

— Оф, добре, вземай я!

— Не я искам вече.

— Не, сега ще я вземеш!

— Е няма пък да я взема!

— А, така ли? Ако не я вземеш, ще се обадя на мама и ще й кажа къде си.

— Какво-о-о?

— Каквото чу.

— Ти гледай да не ти почервенеят пак бузите…

Двете избухнаха в смях. Даниела извади полата от гардероба.

— Хайде, вземай я. Овъргаляй се пак в мръсотията, не ми пука.

Баби сложи полата пред корема си и се зачуди с какво да я комбинира. В този момент звънна телефонът и Даниела се затича към него.

— Ало? А, здрасти…

Баби усили радиото.

— Чакай малко. — Сестра й свали слушалката, излезе в коридора и затвори вратата.

Тогава Баби наизвади всички чекмеджета и разхвърля дрехите по леглото. Не можеше да реши. Отиде в стаята на майка си и огледа нейния гардероб. Внимаваше как пипа — после всичко трябваше да се върне на място. Пуловер от ангорска вълна? Твърде топъл. Копринена блуза? Твърде елегантна. Черно сако с черно боди под него? Твърде зловещо… Макар че бодито не е зле. Боди под блузката? Това може да се пробва.

Затвори чекмеджетата и тръгна към стаята си, но забрави един пуловер на леглото. „Ох, за малко да ме разкрият!“ Прибра го. Дали майка й ще забележи? „Хич не ми пука!“ Страхът се разми в огледалото. Боди под блузата — не. Полата на Дани също не става. Горката, наистина тази пола е единственото нещо, което й стои добре. „И сега какво да облека?“ Дънковия гащеризон! Отвори бързо последното чекмедже. Измъкна го — избелял, къс и смачкан, точно както го ненавиждаше майка й. И точно както щеше да го хареса той. Облече го бързо. Добави светлата дънкова блузка, напъха я в гащеризона. Хвърли се на леглото, издърпа късите калци, нахлузи ги, после си върза косата. Сложи си цветни обици с форма на рибка. Оправи яката на блузката си и започна да се гримира.

Радиото ехтеше с пълна сила. Черна линия издължи очите й. Сивият молив ги подчерта, като се опита да ги направи още по-красиви, ако това изобщо беше възможно. Белите й зъби миришеха на мента. Лек розов гланц покри устните й, за да станат по-апетитни.

Даниела още говореше по телефона. Изведнъж музиката замлъкна. Вратата на коридора се отвори бавно и Даниела се обърна. Баби изгря в полусянката, направи няколко крачки и спря. Светлината от хола я обгърна, подчертавайки съвършенството й.

— Леле, каква си готина! — възкликна Дани.

Баби се усмихна и взе тъмното си яке Levi’s.

— Ама честно?

— Заклевам се! — Дани не можеше да повярва, че това е сестра й. Запита се дали някой ден и тя ще стане красива. Жестоката природа й остави тази крехка илюзия.

Баби изкара веспата от гаража. Спусна се по наклона и се плъзна бързо сред нощния хлад. Френският й парфюм Caronne се побратими с аромата на италиански жасмин. Какво ли ще си помисли Степ? Дали ще я хареса? Какво ще каже за гащеризона? А за грима? А за блузката? Малкото й сърчице биеше трескаво — много скоро щеше да си отговори на тези въпроси.

32.

Баби заключи веспата. Наоколо няколко момчета с мотори обсъждаха любовна история, завършила зле. Двама бяха седнали на стъпалата. Единият облиза цигара, после я разтвори и ловко изсипа тютюна в шепата си. Извади нещо от джоба на якето си и се озърна. Никой не го гледаше.

Пред вратата дежуреше дебел бодигард с обица на ухото. Баби се нареди на опашката. До нея имаше две ярко гримирани момичета с шлифери. Придружителите им бяха с якета от имитация на камилска кожа, на ревера на единия имаше позлатена игла с формата на саксофон.

Бодигардът посочи Баби:

— Ти!

Тя мина пред момичетата с тупирани коси, пред една доста прилично изглеждаща двойка и пред двама нещастници, пристигнали отдалече. Всички й завидяха. Някои се оплакаха, опитаха се да протестират полугласно, само колкото да ги чуят най-близките около тях. Дебелакът прецени, че е направил добър избор, и изгледа малкото си стадо със смръщени вежди, готови да потушат всеки ропот.

В залата гърмяха два огромни високоговорителя, клиентите пред бара крещяха, а един тип с кръгли очилца едва се крепеше на стола до живописна руса красавица, която му обясняваше, че чака гаджето си. Той се преструваше, че не разбира; момичето си поиска джин тоник и той плати, изпълнен с надежда.

Баби погледна към огромния дансинг, където всички танцуваха като луди. Не успя да види Палина и се премести вляво. „Витрините“ й харесваха много. Влизаш, гледаш през стъклото хората, които се кълчат под теб, после слизаш долу и се сливаш с хаоса — малък цветен спектакъл. Две момчета танцуваха заедно, няколко момичета ръкомахаха. Тесни еластични блузки, впити панталони, голи пъпове и дълги кърпи, вързани на кръста… Димът се стелеше наоколо и обгръщаше всички. Момче и момиче се мъчеха да си кажат нещо. Може би той й предлагаше танц, който да изпълнят вкъщи, сами. Може би тя щеше да се съгласи. А може би говореха за друго… Нямаше и следа от Палина, от Поло и най-вече от Степ. „Сигурно още не са дошли? Невъзможно…“ Изведнъж Баби усети, че гледа в грешна посока, и сякаш водена от нежния тласък на съдбата, обърна глава.

Там бяха, в същата зала! Седяха в дъното, срещу последното стъкло. Поло, Палина, оня с превръзката, някакви други момчета с къси коси и яки бицепси, Мадалена, приятелката й… той. Пиеше бира и от време на време се озърташе, сякаш търсеше някого. „Дали търси мен? Палина трябва да му е казала, че ще дойда. Не, не му е казала.“

Бавно го изгледа отново и се усмихна на себе си. Седеше като господар, но в изражението му имаше нещо толкова мило… Може би погледът? Степ се обърна и Баби се дръпна уплашено, потъна в тълпата и се отдалечи.

Отиде в дъното на заведението — до стълбите, които водеха към бара. Извади коженото си портмоне от задния джоб на гащеризона. Едно набито момче я спря; даде му десет хиляди лири и то й връчи билет, после продължи да говори с някаква девойка с накривена шапка.

Баби слезе бързо по стълбите. Долу музиката беше много по-силна. На бара си поръча коктейл „Белини“. Обичаше праскови… Погледна нагоре. Степ се беше подпрял на стъклото и кимаше в такт с музиката. Оттам не можеше да я види. Връчиха й чаша и коктейлът изчезна със същата скорост, с която се появи.

Обзе я странна еуфория. Баби затвори очи и задвижи главата си, следвайки ритъма. Качи се на един парапет и затанцува с мечтаещи устни, после отвори очи и погледна нагоре.

Той стоеше там и я наблюдаваше. В първия миг не я позна, но след малко се обърна към Палина и я попита нещо. Тя кимна. Баби се усмихна и продължи да танцува.

Степ се отдалечи бързо, а Поло поклати глава. Палина го прегърна пламенно и го целуна по устата. Ниското момче до стълбището безропотно пусна Степ, без да му иска пари, поздрави го и отново насочи вниманието си към накривената шапка. Животът във „Витрините“ продължаваше. Един тъпак с дълга коса танцуваше точно до Баби, но като видя Степ, се направи на разсеян и изчезна.

Той стъпи до нея на парапета и вдиша парфюма й. Гледаше я като омагьосан. Беше толкова красива! Меките й устни, кадифената й кожа… Всичко в нея изглеждаше крехко, но съвършено. Приличаше на кукла. Хвана я за китката, притегли я към себе си, погали лицето й и за миг потрепери от мисълта, че ако направи нещо повече, тази нежна кристална мечта ще изчезне, ще се разпадне на хиляди малки парченца. Тогава я поведе през гората от размахани ръце, за да я отвлече от целия този хаос.

Мадалена ги видя и остана сама със своята празна чаша. Тя беше просто тор за онова растение, което разцъфва на гроба на повехналата любов. Онова рядко растение, чието име е Щастие.

33.

Красиви и изваяни от деним — като жива реклама. Яхнали тъмносиния мотоциклет, те се сливаха с нощния град и се усмихваха един на друг в страничните огледала. Улица „Венето“, площад „Барберини“, улица „Национале“… Отидоха в „Ангелите“. Седнаха на горния етаж, за да виждат огромния екран, но се вълнуваха от докосването на телата си, а не от рок парчето на тоя американец. Изобщо не го познаха, а той беше богат и известен… Улица „Куатро фонтане“, площад „Санта Мария Маджоре“. Ъгълът вдясно. Малък бар. Пуснаха ги без проблем, Степ навсякъде беше добре дошъл. Баби се усмихна — той беше нейният пропуск за щастие. Не обърна внимание, че си е поръчала тъмна бира — тя, която мразеше дори светлата. После изяде цяла чиния спагети, забравяйки за диетата. Говореха си за всичко, вече нямаха тайни. Той беше умен, силен, красив, а тя — лоша и глупава, задето не е видяла това досега.