Улица „Кавур“. „Пирамидата“. „Тестачо“. Бяло-червена бариера насред торби, пълни с цимент. Малкият Вито, раздаващ радост, контролираше групата от чакащи хора. Като видя Степ, той го поздрави отдалеч и накара няколко момчета да мръднат, за да му направят път. Степ го потупа приятелски по рамото, хвана Баби за ръка и двамата влязоха в „Радио Лондон“. Няколко момичета я изгледаха със завист.

Вътре всички го познаваха. Едно момиче го целуна, опита се да завърже разговор и Баби изпита странно, непознато за нея чувство, но Степ не й даде време да го осъзнае — отведе я на дансинга и двамата се затресоха като шейкър в ръцете на опитен барман.

По-късно излязоха потни и развеселени. Казаха „довиждане“ и си тръгнаха така, както бяха дошли. Ревящият мотор изкачи височината на втора, порейки свежия вятър в априлската нощ. Като стигнаха до кръстовището, завиха наляво и поеха по главната улица. Степ превключи на трета, след това на четвърта… Светофарът мигаше в жълто. Неочаквано изскърцаха спирачки. Един Jaguar Sovereigen се носеше отляво с бясна скорост. Изненадан, Степ закова на място точно насред кръстовището. Двигателят угасна. Дивата пантера обаче не се подчини на рязкото спиране и поднесе. Баби затвори очи. Чу ABS-а, свистящите гуми… После нищо.

Отвори очи. Ягуарът беше там, на няколко сантиметра от тях. Степ изпсува ядосано.

— Извинявай, какво каза, момченце?

Иззад стъклото надникна мъж на около трийсет и пет години, с перфектна прическа. Вероятно до него седеше жена и той не искаше да се излага.

Степ се приближи до колата. О, да — вътре мярна женски крака. Красиви китки, скръстени върху чантичка от черна коприна, елегантна рокля. „Момченце значи. Сега ще видиш какви хватки знае това момченце.“

— Не те чувам, мухльо! Защо не излезеш? — Той отвори вратата, хвана непознатия за сакото и го измъкна навън. Блъсна го в ягуара и късата антена на телефона затрепери. Вдигна юмрук, но в този момент се намеси Баби:

— Степ, недей!

Оня се възползва от краткото му разсейване и веднага и му заби един в лицето. Степ залитна, от устните му потече кръв.

— Ах ти, мръсен… — Той се нахвърли бясно върху негодника, сграбчи го за косата и натисна главата му надолу, готов да го ритне с коляно. Тогава изведнъж получи нов удар, този път право в сърцето. Рязък удар. Само една дума:

— Стефано!

Беше жената. Чантичката й се появи над капака на ягуара, кой знае кой й я беше купил. „Странна мисъл…“ Степ разтвори пръсти и освободи къдравелкото. Гледаше я и мълчеше. Беше красива, както винаги.

Приятелят й седна зад волана.

— Хайде, тръгваме си.

Но тя остана съвършено неподвижна. После се качи в колата и заряза своя Стефано там, на пътя, с кървяща устна и разбито сърце.



Баби се приближи и притеснено докосна лицето му, но Степ се дръпна и възседна мотора, без да продума. Изчака я да се настани и потегли, изпълнен със злоба. Машината отначало се разбунтува, но скоро зави надясно, послушна и подчинена.

Булевард „Лунготевере“. Носеха се бързо и докато набираха скорост, зад гърба им се нижеха болезнени спомени. Студеният въздух бодеше лицето му и това свежо страдание му носеше облекчение. Сто и петдесет, сто и шейсет. Мина на косъм между две коли, почти ги докосна — притворените му очи гледаха другаде. Връхлитаха го щастливи преживелици с образа на тази жена. Сто и седемдесет, сто и осемдесет, малка неравност и гумите прелетяха над кръстовището. Светофарът тъкмо беше светнал червено. Колите се заковаха на място, изненадани от този мощен, нахален мотоциклет, опасен и бърз като куршум. Сто и деветдесет, двеста. Вятърът свиреше. Още едно кръстовище. Зеленото изчезна, на негово място се появи жълто. Степ натисна клаксона — като рев на умиращ звяр. Червено.

Баби го заудря с юмрук по гърба:

— Спри! Чуваш ли, спри!

Колите потеглиха — непреодолима метална стена от цветни светещи тухли.

— Спри!

Този последен вик прозвуча като молба за живот. Степ сякаш изведнъж се събуди. Четвърта, трета, втора. Лявата му ръка стисна стоманената спирачка, за малко да я изкриви. Оборотите спадаха бързо и колелата оставиха две прави следи на асфалта. Миризма на изгоряло обви димящите гуми.

Колите минаваха спокойно една след друга, сякаш нищо не се беше случило. Едва тогава той си спомни за Баби. Обърна се. Видя я там, опряна на една стена до парапета на улицата. Заряза мотора и отиде при нея. Гърдите й се тресяха, дребни сълзи браздяха бледото й лице.

Степ не знаеше какво да направи. Не смееше да я докосне от страх, че тези хлипания ще прераснат в неудържим плач. Все пак се престраши. Тогава Баби отблъсна ръката му и се разкрещя:

— Ти акъл имаш ли?! Как може да караш така!

Какво да й обясни? Как да й каже? Сърцето му се сви. Сините й очи се взираха в него, изпълнени със страшен въпрос, но Степ тръсна глава. „Не мога! — повтаряше си наум. — Не мога…“ Баби подсмръкна и сякаш придоби нова сила:

— Коя беше тая? Какво е имало между вас?

Това последно изречение, тази голяма грешка окончателно го срази. Всичките му защитни сили се сринаха. Постоянната му бдителност, тренирана ден след ден, изведнъж се стопи и сърцето му се отпусна.

— Искаш да знаеш коя беше тая ли? — Той се усмихна. — Това беше майка ми.

34.

Две години по-рано

Степ крачеше из стаята и преговаряше урока по химия. Опря ръце на масата, прелисти тетрадката, но тези формули изобщо не искаха да му влязат в главата. Отпусна се на стола. Караше последна година в лицея. Неочаквано от последния етаж на отсрещната сграда се понесе музика — Батисти пееше високо и силно: Mi ritorni in mente, bella come sei…11 „Блазе му“ — помисли си, но след това се ядоса и удари с длан по учебника. Изправи се и погледна навън. Отвори прозореца.

— Няма ли да спрете най-после с тая скапана музика?

Едно перде отсреща помръдна и звуците бавно се снишиха. „Простаци!“ — Степ седна и отново се съсредоточи. След малко чу телефона. Погледна часовника — беше почти четири.

— Ало?

Мълчание.

— Ало?

Пак мълчание, после някой затвори. „Ама че тъпи шеги…“

— Стефано! — Майка му беше навлякла коженото си палто, под него полата й в цвят бордо откриваше страхотните й крака, обути в тънки чорапи. Изпънати и съвършени, те изчезваха в елегантни тъмнокафяви обувки. — Излизам, трябва ли ти нещо?

— Не, мерси.

— Добре, тогава ще се видим довечера. Ако се обади баща ти, кажи му, че съм отишла да занеса едни документи на счетоводителя. Той знае.

— Добре.

Последва мека целувка по бузата. Къдриците на черната й коса ухаеха на парфюм, беше сложила повече, отколкото трябва, но Степ реши да не й казва.

Гордееше се с майка си. Беше толкова красива! С тази усмивка, елегантна и духовита… Под мишницата й се подаваше чантата, която й бяха подарили. Вярно, Паоло я плати, но пък Степ я избра — в един магазин на улица „Кола ди Риенцо“, където майка им често спираше нерешително. „Имаш вкус! — прошепна му тя, когато я разопакова. После закрачи с нея из къщи, като се поклащаше шеговито. — Е, как ми стои?“ И двамата я засипаха с комплименти, но тя искаше да чуе мнението на този, който „има вкус“. „Страхотна си, мамо!“ Кога беше това? На Коледа? На рождения й ден?

Наближаваше седем, оставаха му още три страници. Искаше да отиде на фитнес, но нямаше да успее. Батисти отново запя, този път по-силно, някак предизвикателно.

Степ сграбчи ключовете и излезе тичешком, като блъсна вратата. Пресече улицата и нахълта в отсрещната сграда.

Асансьорът беше зает. Качи се по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. „Сега ще види тоя!“ Нямаше нищо против Батисти, даже напротив. Но не по този начин!

Стигна до последния етаж и точно тогава асансьорът се отвори. Излезе някакво момче с пакет в ръка. Прочете табелката на вратата и натисна звънеца. Степ се спря запъхтян и момчето го погледна с любопитство. На пакета пишеше „Антонини“. Сигурно бяха прочутите им тартини. Имаха от всички видове: със сьомга, с хайвер, с морски дарове… Майка му умираше за тартини и си поръчваше всяка неделя.

— Кой е?

— „Антонини“! Тартините ви, господине.

Степ се усмихна наум: „Знаех си!“ Може пък оня да го почерпи, за да му се извини…

Вратата се открехна. Появи се млад мъж на около трийсет години, с разкопчана риза и надолу само по гащи. Като видя неканения си гост, той се стресна и понечи да се скрие, неясно защо. Тогава Степ инстинктивно се хвърли напред и провря крака си в пролуката. И докато стоеше там с лице, опряно в студеното тъмно дърво, изведнъж я видя. Беше оставена на едно кресло, до коженото палто. Чантата, която двамата с Паоло й подариха за Коледа.

Злобата утрои силите му. Той отвори широко вратата, като събори домакина на пода. Нахлу в спалнята — а там, върху намачканите чаршафи, с лице, различно и непознато за него, лежеше тя. Палеше си цигара с невинен вид. Очите им се срещнаха и в един миг нещо се счупи, угасна завинаги. Тази последна пъпна връв бе отрязана и двамата изкрещяха без глас. После той се махна, а майка му остана там, в леглото, без да говори, изгаряйки като цигарата, която току-що беше запалила. Изгаряйки от омраза към себе си, към другия, към цялата ситуация.