Степ се спря пред вратата, погледна момчето с тартините. Неочаквано две ръце го докоснаха.

— Виж какво…

Беше оня. Какво има за гледане? Извърна се и му заби един юмрук в лицето. Странните думи на Батисти проехтяха високо над стълбищната площадка: Scusami tanto, se puoi, signore chiedo scusa anche a lei…12 Джовани Амброзини закри лицето си с шепи и те се напълниха с кръв. Степ го дръпна за ризата и го извлече извън този дом, омърсен от незаконна любов. Заудря го по главата. Нещастникът се насочи към стълбите, но го събори точен ритник. Последваха удари по гърба и той се хвана за парапета, мъчейки се да стане. Степ го задърпа за косата и няколко кичура останаха между пръстите му.

Амброзини крещеше от ужас. Наизлязоха любопитни съседи. Тогава Степ се засили и го ритна в тила. Лицето на жертвата залепна за парапета с глух пукот. И двете му вежди се разцепиха. Кръвта бликна нагоре. Един зъб отскочи далеч върху мрамора. Парапетът затрепери и този метален шум се отдалечи надолу по стълбите заедно с последния стон на Амброзини, който припадна.

Степ хукна надолу, блъскайки тези меки тела, които напразно се опитваха да го спрат. Дълго скита из града, а вечерта не се върна вкъщи — отиде при Поло, който го пусна да влезе, без да задава въпроси.

Цяла нощ се въртя в леглото, страдаше дори и насън. На сутринта възглавницата му беше мокра от сълзи, но Поло се престори, че нищо не е забелязал. Закусиха усмихнати, поговориха за това-онова, поделиха си една цигара. После Степ отиде на училище и изкара три и половина по химия.

От този ден нататък всичко се промени. Никой не разбра защо, но вече нищо не беше същото. В гърдите му се загнезди ужасен звяр, готов да излезе навън всеки миг. Животът му вкъщи стана невъзможен — мълчание, изплъзващи се погледи и нито една усмивка… Цялата истина знаеха само те двамата.

После дойде присъдата. Майка му не свидетелства в негова полза. Баща му не пропусна да му вдигне скандал. Брат му така и не разбра какво е станало.

След няколко месеца родителите му се разделиха и Степ отиде да живее при Паоло. Като влезе в новия си дом, първата му работа беше да погледне през прозореца — виждаше се само една празна поляна. Започна да подрежда нещата си в гардероба и ненадейно докосна пуловера. Спомни си деня, в който тя му го даде — тичаха заедно по алеите сред дърветата и той забави крачка, за да е близо до нея…

Поднесе го към лицето си, усети аромата й и заплака. И неизвестно защо, изведнъж се запита дали не трябваше да й каже, че си е сложила твърде много парфюм.

35.

Предното колело потъна меко в дълбокия пясък и моторът отскочи встрани. Степ го изправи, но задницата поднесе и Баби трепна уплашено. Движеха се по влажния плаж, покрай малките вълни, които прииждаха и се отдръпваха с равномерното дишане на морето.

Луната осветяваше брега, който се губеше между сенките на планините. Високо вляво — пясъчни дюни, покрити с килим от дива зеленина. Фарът угасна. Наоколо се чуваше само шумоленето на далечните дървета. Насред плажа се спряха, Степ повдигна парче дърво, още влажно и изгризано от морето, и го подложи под мотора. Тръгнаха един до друг, без да говорят.

Нагазиха в мокрия пясък. Ниски вълни със сребрист пенест ръб се разбиваха, мъчейки се да стигнат до сините й маратонки All Star. Тя повървя още малко и водата докосна гумените подметки. Тогава Баби отскочи назад и се озова в ръцете на Степ, които я приеха спокойно. Усмивката й блесна в нощния здрач. Очите й, изпълнени с любов, го погледнаха развеселени. Той се наведе, прегърна я бавно и я целуна. Меки, топли устни, свежи и солени. Прокара пръсти през косата й. Блестящата й буза, малко огледалце на греещата високо луна, профилът на правия й нос, притворените й очи, нежните му целувки по шията й…

Лежаха прегърнати и ръцете им, оваляни в песъчинки, се търсеха весело. Още една целувка, после още една, а между тях усмивка и сладко отделяне, после отново докосване. Баби се надигна, погледна го. В мрака кожата му беше тъмна, гладка и нежна. Лежеше подпрян на лакти, сякаш беше господар на това място.

Степ я придърпа към себе си, притисна я и вдиша мекия й аромат, а тя се отпусна, унесена от тази сила. И изведнъж разбра, че никога до този момент не се е целувала истински.

Седяха на пясъка и Степ беше зад нея, държеше я в прегръдките си, стискаше я между краката си, целуваше я по тила.

— За какво мислиш?

— Знаех, че ще ме попиташ. — Тя облегна глава на гърдите му. — Виждаш ли онази къща на скалите? Ей за такъв дом си мечтая! Представяш ли си каква гледка! Вечер ще се прегръщаме в хола и ще съзерцаваме залеза.

Той опря бузата си до нейната. Баби се опита престорено да го отблъсне, но потъна в целувка на разкаяние и любов. Извърна се бавно назад и Степ обгърна лицето й като блед бисер, пленен в шепите му.

— Искаш ли да се изкъпем?

— В тоя студ?! Ама… аз нямам бански.

— Хайде де, не е студено! Пък и за какво ти е бански, нали си рибка?

Баби го блъсна назад, като се мъчеше да го събори на пясъка, но Степ устоя.

— Значи си казал на Поло за онази вечер?

— Да не съм луд!

— Тогава Палина откъде знае?

— Нямам представа, аз на никого не съм казал. Освен ако… съм говорил насън.

— Да бе!

— Сериозно, понякога говоря насън! Ще видиш!

Степ стана и се приближи до мотора.

— Ще видя?! Какво искаш да кажеш? — Баби го настигна притеснена.

— Как какво, довечера няма ли да спим заедно? То и без това стана утре…

Тя си погледна часовника.

— Два и половина! Ако нашите се върнат преди мен, ще ме убият. Бързо, трябва да се прибирам!

— Значи няма да спиш при мен?

— Абе ти в ред ли си?! Да си спал някога с рибка?

Степ включи двигателя, натисна предната спирачка и даде газ. Моторът, послушен между краката му, се завъртя и спря точно пред нея.

Ускоряваха плавно, чертаейки широка диря в пясъка. В далечината остана едно малко сърце, нарисувано тайно от Баби. Подла вълна изтри връхчето му, но с малко повече въображение все още можеха да се прочетат две влюбени букви: „С“ и „Б“. Самотно куче излая срещу луната и Баби се притисна до раменете на Степ. Пое дълбоко дъх, наведе се и го целуна.

Обля го странна топлина. Почувства се щастлив и натисна газта. Колелата пресякоха бързо една солена вълна, разцепиха я, раниха я смъртоносно. Малки сребърни пръски се понесоха във всички посоки и паднаха надалеч, белязвайки с кръгли дупки студения пясък.

Отмъстителното море изтри сърцето на Баби, но тази нощ остана завинаги в паметта й.

36.

Пред „Витрините“, изоставена на пустата улица, стърчеше само веспата на Палина. Баби свали заключващото устройство и я възседна.

— Хайде чао.

— Ще те изпратя, ще карам след теб.

На „Корсо Франча“ Степ подпря стопа й и натисна газта. Баби се обърна изненадана.

— Недей, страх ме е!

— Само дръж кормилото изправено!

Тя се подчини и полетя напред с неочаквана скорост. Изкачиха улица „Ячини“ до площада и Степ тласна скутера още веднъж, после го остави да загуби инерция. Пред бариерата на комплекса Баби натисна спирачката и се обърна.

Той стоеше там, на няколко крачки от нея. Усмихна се, включи на първа и се отдалечи зад завоя.

Цялата къща светеше. Рафаела стоеше на прозореца на спалнята.

— А, ето я!

Баби й се ухили, но това не помогна. Остави веспата в гаража и докато спускаше рулетката, си спомни за последния шамар, който изяде. Качи се бавно по стълбите, отлагайки неизбежното. Вратата зееше отворена. Мина примирено под този ешафод и една плесница я улучи право в лицето. „Ох, пак от тая страна!“

— Марш веднага в леглото! И дай на баща си ключовете от моторетката!

Баби мълчаливо се подчини.

— Това пък какво е? — учуди се той. Гуменото „П“ от ключодържателя на Палина лежеше въпросително в шепата му.

Баби се стъписа за миг, но веднага измисли какво да каже:

— „П“ като Пухче! Нали така ми викаше, като бях малка.

— А, вярно! Пухче… Забравил съм. Отивай да си лягаш и утре ще се разправяме. Много съм ти ядосан, да знаеш!

Вратата на спалнята се затвори. Клаудио и Рафаела заговориха за своята неузнаваема дъщеря, доскоро толкова послушна и кротка. „Прибира се по нощите, участва в гонки с мотори, снимката й се появява по вестниците… Какво е станало с нашето Пухче?!“

В съседната стая Баби лежеше под завивките и сякаш още чуваше вълните, видели онази страстна целувка… Постепенно в мрака разцъфна отговорът на въпроса, който си задаваха двамата й родители: тяхното малко Пухче се беше влюбило.

37.

Странно, будилникът я завари ококорена. Баби вдигна щората, като танцуваше в ритъма на музиката. Съблече горнището на пижамата си и усили радиото. Надникна в огледалото и се изплези.

Момчето от отсрещния блок я наблюдаваше, усмихваше се, сякаш искаше да установи контакт. Тя отвори вратичката на гардероба и се скри зад нея. Досадникът остана да гледа плаката — огромен мъж с мотор и русо момиче зад него. Когато Баби затвори гардероба, съседа го нямаше вече. Много добре, тъкмо няма да й досажда. Ако някой още не е разбрал, тя си има гадже. Или пък няма? Погледна снимката. „Ама че дръзко лице. А и усмивката му не ми вдъхва доверие. Може би нямам гадже?“ Тази мисъл продължи да я тормози и на закуска. Беше по-мъчителна и от въпросите на Дани, и от упреците на Рафаела, дори от напълно неуместното изявление на Клаудио: