Улица „Беваня“. Намали пред безлюдния пазар и спря под навеса на будката. Водата се стичаше по металния ръб. Погледна джинсите си — бяха мокри от коленете надолу. Мина закъсняла кола. Степ запали цигара и неусетно се озова в близката телефонна кабина. Държеше смачканото навито листче.

След малко телефонът в дома на Джервази звънна и Даниела вдигна слушалката, която държеше до себе си на дивана.

— Ало? — Погледна смаяно Баби. Не можеше да повярва на ушите си. — Сега ти я давам.

Беше й достатъчен само един поглед, за да разбере: той е!

Даниела й връчи слушалката, като внимаваше да не се издаде пред майка си. Баби я пое внимателно, сякаш се страхуваше, че треперещите й пръсти ще прекъснат връзката и той ще изчезне завинаги. Доближи я бавно до пламналото си лице.

— Да?

— Здравей. Как си?

Топлият му глас проникна право в сърцето й.

— Добре, а ти?

— Добре. Можеш ли да говориш?

— Един момент, че тук нищо не се чува. — Тя стана от дивана и пеньоарът й се развя след нея.

Рафаела веднага надуши нещо.

— Кой е? — попита тя.

Даниела реагира без капчица колебание:

— Кико Брандели — един от нейните обожатели.

Номерът мина и всички отново се втренчиха в телевизора.

Угасената лампа в стаята й. Тя — до мокрото стъкло на прозореца.

— Ало, Степ? Къде си?

— Под дъжда. Да дойда ли при тебе?

— Нашите са си вкъщи.

— Тогава ти ела.

— Не мога, наказана съм. Снощи и двамата ме чакаха на прозореца…

Степ се усмихна и хвърли цигарата.

— Значи е вярно! Има момичета, които стоят заключени вкъщи!

— Аха, и на теб ти се падна точно такова… — Тя затвори очи, ужасена от бомбата, която му беше подхвърлила. Зачака да чуе някакъв отговор. Отвори бавно очи. Дъждът вече утихваше. — Там ли си още?

— Да. Чудя се какво е да ти се падне някоя хитруша.

Баби прехапа устни и закрачи щастлива из стаята.

— Ако бях толкова хитра, щях да си хвана някой друг.

Степ се засмя:

— Добре, хайде мир! Да се опитаме да издържим поне един ден. Утре какво ще правиш?

— До обяд съм на училище, после пак съм наказана.

— Ами значи ще ти дойда на гости.

— Не мисля, че е добра идея.

— Защо? Ще се облека прилично!

— Не заради това, а по принцип! Знаеш ли какво, ти сутрин в колко ставаш?

— В десет, в единайсет… Както дойде. Понякога спя до обяд.

— Ще можеш ли да ме вземеш от училище?

— В един ли? Да, мисля, че да.

— Имах предвид преди часовете.

Кратко мълчание.

— В колко?

— В осем и десет.

— Защо ходите на училище толкова рано?! И после?

— После не знам, ще избягаме.

Не можа да повярва, че го е изрекла. „Ще избягаме.“ Мисълта й хареса.

— Добре. Значи в осем пред твоето училище. Стига да успея да стана.

— Няма да е лесно, нали?

— Няма.

Притихнаха. Не знаеха какво да си кажат.

— Ами чао тогава.

Вече не валеше. Облаците се носеха бързо. Степ се почувства щастлив. Погледна слушалката. От другата страна беше тя.

— Чао, Баби.

В небето грейнаха няколко бледи звезди. Той се качи на мотора. Осем и десет?! Луда работа! Кога за последен път е ставал толкова рано? Преди три дни се прибра по това време…

В тъмната стая, с телефона в ръка, Баби продължаваше да гледа втренчено през прозореца. „Навън сигурно е студено…“

— Неволно потръпна. Върна се в хола, подаде слушалката на сестра си и се настани на дивана.

Дани изучаваше с любопитство лицето й, като гледаше да не я забележи. Щеше й се веднага да й зададе своите сто-двеста въпроса, но се задоволи с изражението на очите й, които бяха изпълнени с щастие.

Баби насочи вниманието си към телевизора и в първия миг този стар черно–бял филм й се видя преливащ от цветове. После една страшна мисъл я върна в реалността: утре за пръв път ще избяга от училище!

39.

Паоло седеше на масата и разсеяно преглеждаше вестника. Като стигна до страниците за икономика, успя да се съсредоточи. Точно в този момент някакъв шум привлече вниманието му. Млякото кипеше в тенджерката и се изливаше върху пламъка на газта.

Той изтича към печката. Кафето изригна със съскане от кафеварката. Паоло загаси и двата котлона.

Странно, нямаше почти нищо за ядене, а беше заръчал на Мария да му опече ябълков пай. Сигурно е забравила. Отвори някаква кутия, на дъното й подрънкваха натрошени бисквити. Опита ги. Спомни си за един сладкиш, който пазеше за критични ситуации като тази. Прерови няколко шкафа и го намери. Отряза дебело парче. В този момент влезе Степ.

— Здрасти.

Паоло поклати глава.

— По кое време си идваш! Сега ще спиш цял ден, нали! А после в най-добрия случай ще отидеш на фитнес. Ти наистина си живееш живота…

— И още как! Само че не се прибирам сега, а излизам.

— Така ли, къде?

— На училище.

— За какво?

— Стига си ме разпитвал!

— Прави каквото знаеш, само не ми създавай проблеми. Мария защо не ми е направила ябълков пай? Или може би сте го изплюскали с ония прасета…

— Я не ми обиждай приятелите, аз обиждам ли твоите?

Паоло не отговори, той приятели нямаше. Е, от време на време му се обаждаше по някой колега или състудент, но тези хора никой не можеше да ги обиди, те вече бяха обидени на живота. Тъжни, сиви, с тела на поети.

Степ облече якето си и излезе.

— Чао, Па. Ще се видим довечера.

Брат му остана сам. Посегна към сладкиша, който беше нарязал пред себе си, но него вече го нямаше.

Да-а-а, по един или по друг начин Паоло винаги беше на загуба.



— Чао, татко!

Баби и Даниела слязоха от колата, помахаха и се отдалечиха. Баби изкачи още няколко стъпала. Обърна се. Мерцедесът беше вече далеч. Хукна надолу и за беда се натресе на Падина.

— Ей, къде си се разбързала?

— Тръгвам със Степ.

— Вярно ли? Къде ще ходите?

— И аз не знам, най-напред ще закусим. Тая сутрин ми беше толкова напрегнато, че не успях да хапна. За пръв път се чупя от училище!

— И аз бях така първия път — засмя се Палина. — Но сега вече… майка ми я подписвам по-добре, отколкото тя самата!

Моторът на Степ спря с пукот до тротоара.

— Тръгваме ли?

Баби погледна усмивката му, широките му рамене… и едва сега разбра колко много е искала да го види. Целуна бързо приятелката си и седна зад него. Сърцето й биеше до пръсване.

— Внимавай, Палина! Отбелязвай кого изпитват.

— Слушам, шефе!

— И да не ме издадеш, чу ли?

Е, това беше. Хондата подскочи напред и се понесе далеч от училището, от скучните часове и от Джачи.

Палина ги погледа със завист и се отправи към входа, без да забележи, че някой я наблюдава. Малко по-нагоре една повехнала ръка, украсена със старинен пръстен с виолетов камък в средата, отпусна завесата.

Момичетата от трети „Б“ курс изглеждаха притеснени — имаха италиански и Джачи се канеше да изпитва. Беше странно развеселена и това не предвещаваше нищо добро.

Първо провери присъстващите. Липсваше едно момиче, чиято фамилия започваше с „К“. Джервази също я нямаше.

— Ломбарди?

Палина подскочи:

— Да, госпожо?

— Джервази защо не е на училище?

— Ами… снощи се чухме по телефона… каза, че нещо не й е добре и…

Джачи я изгледа и присви очи.

— Благодаря ти, Ломбарди, седни си. Илари…

— Тук!

Учителката погледна към класа и срещна погледа на Палина, която се изчерви и сведе глава притеснено. На чина й още се мъдреше надписът, който лично беше издълбала: „Палина и Поло forever!“ Къде ли е Баби сега? Прииска й се да е на нейното място, само че с Поло — все пак „красотата е в очите на гледащия“… Любимият й цитат.

Джачи затвори дневника и започна да говори. Беше твърде весела. Докато крачеше между чиновете, един слънчев лъч попадна върху старинния пръстен на лявата й ръка, а той откликна с виолетов отблясък.

Отдалечаваха се от шумовете на пробуждащия се град. От сладкарница „Еуклиде“ поеха нагоре по рампата, после вдясно срещу сервиза за гуми, след чешмата завиха по малката стръмна уличка и запълзяха нагоре към кулата. Наоколо се ширеха поляни, потънали в зеленина. Отклониха се от асфалтовия път. Мотоциклетът превиваше златистите класове, които зад него се изправяха отново, дръзки и наперени. Топлият вятър галеше житните ниви като ръката на пианист.