— Дани! Според теб това може ли да мине за подписа на мама?

Даниела огледа критично последния опит.

— Фамилията трябва да е по-разтеглена. И „д“-то е прекалено тънко. Мама го пише така…

— На мен ми изглеждат еднакви.

— Ами прави каквото знаеш. Защо ме питаш, като и без това няма да ме послушаш?

Баби отвори бележника си на страницата с извинителните бележки. Отбеляза датата, а там, където трябваше да се посочи причината за отсъствието, написа „здравословни проблеми.“ Оставаше само подписът. Опита още веднъж на един лист. Този път стана добре, почти съвършено, дори майка й нямаше да познае. „Значи мога да фалшифицирам и чекове… Или може би не.“ Добре че първият час беше при математичката Бои. Очила с дебели стъкла, неизменна широка усмивка… Веднъж Бои каза, че е загубила контролните на класа, и помоли момичетата да не я издават. Палина беше сигурна, че е изкарала поне четири и че „тая лъже нарочно“. Смяташе, че всички учители са против нея.

Баби затвори бележника и изпита неясна тревога. Математичката със сигурност нямаше да се усъмни в подписа, само че вторият час беше при Джачи.

42.

По-късно родителите й излязоха и Степ дойде да я вземе. Довлече цялата тайфа — Скело, Луконе и Карла, Дарио и Глория, Сицилианеца, Хук, Поло и Палина и някакви непознати момчета в един голф. Тръгнаха към „Прима Порта“, после завиха надясно към Фиано. Като пристигнаха, Баби беше измръзнала. Мястото се казваше „Ил Колонело“ и изглеждаше доста евтино. Седнаха, келнерът дойде да вземе поръчката. Бяха петнайсет човека и постоянно променяха решенията си, само Баби от самото начало си избра една салата.

— Слушай, шефе, пиши две порции папарделе13 с месо от глиган.

— И за мен! — провикна се някой друг, после трети. Веднага след това нови двама поискаха карбонара.

Не стига това, ами Поло се опитваше да помогне, като повтаряше всички поръчки и създаваше още по-голям хаос. Горкият келнер тръгна съсипан към кухнята. Запомни само четиринайсетте светли бири и… какво поиска онова русо момиче? Той надникна в тефтера си, пълен със зачеркнати редове. Аха, диетична кола.

Вечерята се превърна в пълна лудница. Щом пристигнеше някое ястие, всички се нахвърляха върху него и след миг чинията оставаше празна. Момичетата се смееха развеселени. Баби погледна Палина, търсейки малко разбиране, но приятелката й се беше сляла съвършено с тази среда. Отмести очи към Степ. Той се усмихна. Насили се да му отвърне, макар че никак не й беше забавно. После започна разказът на Сицилианеца за някой си Франческо Костанци, който имал неблагоразумието да флиртува с бившата му приятелка. „Какво толкова, нали е бивша?“ — помисли си Баби. Откачена история, но останалите я слушаха с интерес. „Значи може и да е прав. Аз съм лудата.“ Както и да е, та тоя Франческо здравата си изпатил.

— И знаете ли какво направих тогава? — Сицилианеца отпи глътка бира. — Отидох заедно с Хук у Марина и я накарах да се обади на онова лайно, да го викне у тях. И знаете ли какво направи тоя?

Май наистина не знаеха. Баби реши да отгатне:

— Отишъл е!

Сицилианеца се обърна към нея, изглеждаше малко засегнат.

— Точно така…

Тя се усмихна под неодобрителния поглед на Степ.

— Идва значи оня, Марина му отваря да се качи и ние скачаме върху него. Не можете да си представите какъв смях падна! Съблякохме го чисто гол и го завързахме за стола. Гол като червей! После взех от кухнята един нож и му го мушнах между краката. Леле, като взе да крещи… Казах на Марина да се издокара в прозрачна дантела. Знаете я Марина…

Баби не я знаеше, но със сигурност нямаше да я хареса, щом е била гадже на Сицилианеца.

— И й пуснах музика, а тя започна да прави стриптийз. Викам „ей, ако оная ти работа се надигне, ще я отрежа, да знаеш“! Казвам ви, тоя не се и помръдна! Оная му работа беше като умряла!

Всички се кикотеха като луди, момичето в ъгъла за малко да се задуши. Баби не вярваше на ушите си. А разказът сякаш нямаше край…

— По едно време се отваря вратата. Техните! Ох, да бяхте видели лицата им!

— И го завариха чисто гол?! — удиви се Палина.

— А, не знам, ние избягахме. Знам само, че оня вече е с някаква друга и като гледа стриптийз, не му става.

Е, това беше върхът, едва не паднаха под масата от смях. После нещо се случи. Най-напред полетя парче хляб. След него се изсипа дъжд от остатъци и настана яростна битка, всеки хвърляше каквото му падне… Момичетата първи напуснаха позициите. Келнерът се опита да въведе ред, но един комат го улучи право в лицето. Последваха аплодисменти. Пристигна сметката, Поло предложи да събере парите, а Степ хвана Баби под ръка и я изведе навън. Един по един наизлязоха и другите.

Тя извади портмонето си.

— Колко ти дължа?

— Шегуваш ли се, забрави.

— Благодаря.

— Не трябва да благодариш на мен. Хайде, качвай се.

Тя се подчини.

— А на кого? Нали Поло каза, че ще събере парите.

— Това е парола.

Точно в този момент Поло излетя от ресторанта и скочи върху мотора си.

— Давайте, момчета!

Палина се вкопчи в него и всички потеглиха с мръсна газ.

Дотича келнерът, но вече беше късно — тайфата летеше по тесните улички на Фиано. Поеха по „Тиберина“ и чак тогава включиха фаровете.

Поло се приближи до Степ.

— Е, добре си хапнахме при тоя Колонело. Жалко, че вече няма да ходим там.

— Знаеш ли къде можем да отидем в събота? Горе, в Нерви. Там има някакъв ресторант. Фарипело много го хвали.

— По колко излиза?

— Около четирийсет на глава.

— Много бе! — Поло се ухили с детската си усмивка и изостана назад.

Баби се наведе към ухото на Степ:

— Значи не сме платили?!

— И какво, ако е така?

— Как какво, ами ако се оплачат в полицията?

— Я стига, не ни е за пръв път! Досега не са ни хванали, така че гледай да не ни издъниш.

— А не ти ли пука за хората от ресторанта? Готвят ти, слагат ти да ядеш, а ти…

— Какво аз, нали всичко си изядох!

Явно нямаше смисъл. Баби погледна нагоре — звездите трептяха в небето, малки прозрачни облачета галеха луната. Всичко щеше да е прекрасно, ако…

— Ей, Степ! — Беше Луконе. Зад него седеше една обемиста блондинка на име Карла. — Плащам петдесетачка, ако стигнеш пръв до центъра на едно колело.

— Дадено!

Моторът на секундата се изправи и Баби едва не се търкулна на асфалта. „О, не… Не мога повече…“ Поне не беше с главата надолу!

— Степ! Степ! — запротестира тя. — Престани!

Той отпусна газта и предното колело плавно докосна земята. Луконе закрещя победоносно.

— Какво те прихвана?! — Кресна й Степ.

— Стига с тия изпълнения! Не мога повече, разбра ли! Искам нормален, спокоен живот! Искам да си плащам вечерята! Не искам да слушам как някой седи гол с нож между краката! Мразя насилието, мразя биячите, мразя простаците! Мразя ги!

Помълчаха малко и тя сякаш се успокои. Тогава той започна да се смее.

— Какво толкова смешно има?

— Аз пък знаеш ли какво мразя?

— Какво?

— Мразя да губя, а току-що изгорях с цяла петдесетачка!

43.

Пред бензиностанцията на площад „Еуклиде“ един дангалак с ръце в джобовете се заливаше от смях пред някакъв дребосък, който подскачаше около него и не спираше да говори. Цяла тумба момичета и момчета слушаха разказа му, беше адски забавен. Трябваше да стане актьор, вместо да се забие да учи икономика и търговия.

Малко по-встрани, пред магазин „Пандемониум“, от една червена тойота „Корола“ слезе чернокосо момиче със съвършени крака, черно сако и плисирани бермуди от лъскава коприна. Беше по-пленително от рекламен клип — но когато слезе той, магията изчезна. Доста оредяла коса, бирено шкембе — определено не ставаше за реклама. Срещу будката за вестници беше спряла камионетка, двама карабинери отегчено проверяваха документите на няколко момчета. Тук-там потегляха моторетки, малки и големи се отправяха на групички към поредния купон, после пристигаше някой закъснял или друг, отскочил да хапне, за да убие време, докато чака родителите му да освободят терена. Прелетя кола, свиреща с клаксон, русо момиче подаде глава от прозореца й и помаха на някого, после изчезна по улица „Сиачи“. Мургава ученичка влезе в магазина за цигари, друга се гушеше в прегръдките на момче, възседнало мотоциклет Peugeot. Смееха се и поглеждаха към приятеля си, който от половин час бърбореше по телефона.

— Хайде стига, зарежи я тая…

Един арабин, седнал на външна масичка, пиеше евтино вино и се чудеше какво прави тук. От близкия хотел „Рокси“ наизлязоха шумни туристи. Лъскава кола спря пред будката за вестници и паркира в средата на улицата. Друга зад нея нервно нададе вой с клаксона.

— Майната ти, има място да мине и камион! — кресна нахалникът, вместо да се извини.